Стрела на съвестта

Автор: MiroslavaDacheva
Дата: 15.02.2021 @ 12:20:23
Раздел: Разкази


Беше разгара на лятото. Гората шумеше от лекия полъх. Птичките пееха. В реката подскачаха рибки, а една жаба ги гледаше с интерес от камък на брега. Слънцето галеше Природата с лъчите си.
В долината всичко изглеждаше привидно спокойно. Но набезите на ловците бяха взели много жертви и сърните се бяха събрали неспокойно на поляната. Канеха се да напуснат това място и да отидат на по-безопоасно, далече от селото. В стадото имаше както възрастни животни, така и малки сърнета- всички се готвеха за поход.
Изведнъж се чуха човеки гласове откъм гората:
– Ние тук ще дебнем за зайци.
–Ние пък- за фазани.
Други двама от групата продължиха да вървят покрай дърветата. Една катерица ги гледаше от нисък клон, с жълъд в лапичките си. Единият от ловците я забеляза. Откърши клон от най-близкото дърво и го хвърли по нея крещейки:
– Какво зяпаш, досадно животно?
Катерицата избяга преди клонът да я стигне и се скри в хралупата си. От там гледаше ловците въпросително: „Защо беше това?“. На мястото на откършения клон се образува капка смола. Тя натежа и падна на земята. Отрони се като малка дървесна сълза.
Другият ловец забеляза катерицата и смолата. „Хм, я пък виж!“- измърмори на себе си той, с някакво внезапно учудване, сякаш прозрял отклик на стореното от неговия другар, изречен на някакъв таен език. Постоя така замислен миг и пак тръгна. Този, който замери катерицата каза:
–Аз оставам тук, мястото е идеално. Пък каквото дойде, подготвен съм за всичко.
–Добре, а аз отивам ей там. Събрали са се сърни, все ще уцеля някоя.-добави другият и се скри зад един храст, по-близо до тях.
Сърните усетиха присъствието на ловците и побегнаха. Една от тях обаче спря. Кракът и се беше хванал в капан. Малкото ѝ сърне остана до нея, чудейки се какво е станало. А може би искаше да и помогне или да я окуражи.
Сърната успя да се измъкне, но кракът ѝ беше сериозно засегнат. Тя куцаше и изоставаше. Раненото животно, сякаш предусетило надвисналата опасност, побутна своето малко към стадото. Но то не разбираше защо: „Защо не идва и тя?“ .
В следващия миг ловецът, видял лесна възможност, направи фаталния ход. Зловещият куршум профуча и прониза сърната в сърцето. Тя лежеше безпомощно на земята. Едри капки кръв отразяваха плача на душата ѝ. Погледът от големите черни очи помътня. Но все още живи, те бяха изпълнени с любов и гледаха малкото сърне. После раненото животно погледна отдалечаващото се стадо, след това отново малкото: „Върви дете, върви! Спаси се поне ти!“ Уплашено, то не искаше да тръгне. Доближи се до лежащата сърна. С едното краче стъпи в образувалата се локва кръв. Малкото животно гледаше ту сянката в храста, ту ранената си майка и се питаше: „Защо!? Защо е тази жестокост? Защо хората причиняват толкова болка и страдание?“- сякаш всеки момент щеше да заплаче.
Но сърната продължаваше да го гледа умолително с вече мътните си и влажни очи, едва пропускащи последните лъчи светлина. От това, сякаш прободено от някаква невидима стрела, малкото сърне побягна към стадото. След малко се спря. Обърна се. Погледна за последно неподвижно лежащата си майка, след това недоумяващо ловеца. Отново се обърна и като опарено затича към стадото. Настигна другите сърни и всички се изгубиха в делечината.
Ловецът взе мъртвото животно и отиде при дружината. Всички носеха по нещо убито, а някои дори по няколко. Всички доволни си тръгнаха. Отбиха се в кръчмата да отпразнуват улова. След стабилна почерпка, ловецът със сърната я нарами и се прибра. Взе си душ и седна пред телевизора, беше уморен от лова.
След като си почина реши да почисти плячката си. Още не беше започнал, когато погледът му попадна върху изпълнените с любов и грижа очи на животното, което и в последните секунди от живота си мислеше за своето дете. Човекът обърна глава и видя на двора жена си, люлееща в ръце невръстното им бебе. Отново погледна сърната. Този път се спря върху аленочервените сълзи на сърцето ѝ. След това си спомни объркания поглед на малкото сърне, което питаше: „Защо?“. Отново се обърна към жена си и детето си. Нещо прониза дълбоко душата на човека. Той седна на стола със затаен дъх и затвори очи. От тях едва доловимо се отрони сълза.
Постоя така известно време. След това взе трупа на раненото животно и тръгна някъде с него. През целия път в ума му се мяркаха образите на любящата сърна и питащото малко. Те се сливаха с постоянно изникващите образи на семейството му. Невидима стрела все по-дълбоко пронизваше душата му.
Когато успя да се опомни, вече беше в гората. Изглеждаше му, че дърветата навеждат към него застрашително клони и че всеки храст или птица го гледаше укорително. С натежали стъпки излезе на поляната. Лекият полъх поклащаше тревичките, а на човекът му се струваше, че и тук всяко стръкче го вини. Цялата Природа го съдеше.
Той отиде на мястото, от което взе прободената сърна. Там имаше кърваво петно със следа от малко копитце. Човекът прочете в него една изначална любов, един болезнен въпрос,а може би вечно послание. Загледан в това петно, търсеше кодираното в него и чуваше зова на Природата, тъжния ѝ зов към хората, които я нараняват постоянно.
„Природата плаче с кървави сълзи!..“- помисли си той и остави сърната на отъпканата трева до кървавото петно. Нагласи главата ѝ така, че очите да гледат към мястото където за последно е видяла рожбата си. След това погледна в далечината, където се изгуби стадото. Видя образа на малкото питащо животно. Този образ се стопи и разнесе с вятъра. Беше само видение.
Човекът се обърна и тръгна по обратния път. Не чуваше нито шумоленето на листата, нито песента на птичките. В ума си виждаше само кървави и дървесни сълзи, уплашени катерици и очите на две прободени сърни- едната от отнемащ живота куршум, а другата от невидима стрела...
Когато стигна вкъщи той прибра пушката в сандъка, който затвори в най-тъмния ъгъл на килера. След това умълчан отиде при семейството си...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=197428