ХуЛите - До следващия сняг

С тебешири набързо надрасках
бели хора по черен асфалт,
окрилени от обич и ласка
и орисани да полетят –
като дим над площадите тъмни,
като дъхове в зимна мъгла.
Три минути, преди да се съмне,
ги приших в декемврийския шал,
върху скъсана дрешка и рана,
и разпран от обида ревер.
Светлината се втурна прирпряна –
като тънка игла да снове
из перцата им – ангелско крехки,
златен блясък посипа и – виж! –
те, мушици, макар еднодневки,
завлядяват безкрайната вис.
Чак дордето се спусне отгоре
вихър леден и яден смете
тади малка надежда, че хората
най-накрая ще стигнат Едем.