ХуЛите - Щърк и врана

Всичко се разрази за минути. Докато дядо Минко седеше на пейката пред вратника и чакаше някой да сe излъже да мине да си побъбрят, като се радваше на новоизлюпените щъркелчета отсреща на електрическия дирек, небето така причерня и натежа!
- Не е на хубаво тази жега през май. Ще докара не живителен дъжд, а поразия небесна… – поклати глава дълбокомислено.
Говореше си на глас, то па и кой щеше да го чуе? Опразни се селото. Имаше няколко дечурлига, но и тях ги караха в съседното село на училище. А неговите бяха в околийския. Още малко, да раздадат свидетелствата по 24-май на първолаците, и щяха да дойдат.
Кречеталото му говореше, понякога спореше и с него. Телевизорът де. Синът му му плащаше и тока, и кабелната, да си има дружинка.
От години обаче си имаше пернати приятели. Тогава и в Орнитоложкото дружество се записа, и тетрадка-график да записва живота на пернатите си приятели започна да води, заради които в цялата околия го знаеха като бай Минко Щърка. Семейство щъркели свиха гнездо точно срещу къщата им. Баба Данка им се радваше като на малки деца. "Ех, баба Данка..." От няколко години вече само щъркелите му останаха.
Както се беше вторачил в гнездото, едри капки дъжд заудряха по листата на ореха над главата му. Улицата забързо подгизна, а дядо Минко тичешком прибяга под навеса. Обърна се назад - трополенето се усили.
- Леле, какво е туй чудо! - не град като град, а ледени късове се посипаха от черното небе.
Втурна се вътрe, затвори вратата след себе си и влезе в стаята да пусне кречеталото, белким не чува що става навън. Но не би. И токът беше спрял.
- Отиде, тази година ще ядем камъни – помисли си тъжно старецът. И почна да прехвърля през главата от кога не е имало такава поразия.
Стъклото на прозореца падна разбито на парчета от косо падащите ледени късове. Подът в стаята взе да побелява. Постепенно градушката премина в дъждовен порой. Не мина половин час и иззад разкъсалите се на хоризонта облаци се показа слънцето и освети обрулената до корен земя. Последен далечен тътен на гръмотевица оповести края на лятната буря. Постепенно преминалият в ръмеж дъжд спря. Причуваше ли му се или наистина някой чукаше по здравия прозорец на другата стая?
- Ида, ида! Чух! - изтърча и що да види - щъркът чукаше, а като видя старецът, спря и заразмаха крила. Дядо Минко обу галошите и излезе навън. Листа не бяха останали по дърветата, за плод да не говорим. Премина като насън през очуканата от леда и удавена от пороя зеленчукова градина и излезе на вратника. Погледна към щъркеловото гнездо и едри сълзи се стекоха по небръснатите бразди, прорязващи лицето му. Старецът сведе поглед, почти цялото беше паднало на земята досами дуваря. На дирека стърчеха само някакви клонаци.
В полуразрушеното гнездо лежеше мъртва с разперени криле щъркелицата. Мъжкият щъркел бе кацнал на края на гнездото и плахо побутваше с човка своята другарка, а малките пиукаха сврени под още топлото ѝ тяло. Жертвала се бе майката, за да спаси челядта си.
- Шаро, тук! - извика верния си пазач старецът и с него влезе в сайванта. След малко излезе с един ракитен панер в ръце, постлан с парцали, и затича към улицата. Да прибере голишарите, да не мине я кола, я някой селски пес.
Премести ги с щъркелицата както ги беше покрила в панера, и го понесе под навеса, до къщната врата.
- Шаро, да пазиш! А, чакай малко и ти! - върна се в сайванта и донесе и за него някаква възглавница и я сложи на крачка от панера.
- Лягаш тука и да не мърдаш!
Както говореше на Шаро видя, че до щъркелицата помръдна едно голишарче. Крилцето безпомощно беше увиснало и лежеше в коша.
- Дано само телефоните не са спрели като тока - втурна се вътре да звъни на ветеринарния.
Когато се върна под навеса видя, че на дувара е кацнала врана. Тогава се сети, че нависокото в тополата имаше гнездо врани. Погледна нагоре - гнездото го нямаше, а горните клони на тополата бяха обрулени до листо.
- Не е издържало. Сиротна е останала. И да ги е излюпила. щом гнездото е разбито, няма ги нейните.
Докато дойде докторът, дядо Минко изкопа в градината до малините една дупка и принесе мъртвата щъркелица. Малките изведнъж, почувствали хлад и самота, се разпиукаха и разцвърчаха.
- Дядо Минко, тука ли си? - се провикна мъжки глас от улицата.
- Ида, ида, докторе! - се затича към вратника да срещне доктора дядо Минко - Ха добре си ни дошъл, че така бързо идваш! Ето ги моите щъркели, ей тук, до къщата.
И принесе любимото столче на баба Данка да седне, и масичката от под прозореца по-близо да са му, да си сложи чантата.
Докторът Бързо се оправи. Надялкаха тънки пръчици от чамови летви. Ветеринарят шинира счупеното крилце и го увърза досами телцето.
- Я, и едно момиче сред тия малчугани. Каква е мъничка.
- Ами като е мъничка, Мънѝчка да я кръстим!
Щъркелът го нямаше. Вдигна се още като дойде докторът. Ала враната продължаваше да клечи на дувара и любопитно да гледа.
- Сполай ти, докторе, ей ти малко яйца. Ох, какво ни дойде до главите. Ще присаждам градината от утре, ама първо да звънна и на моите и им кажа и за счупения прозорец. Хубава вечер!
След малко дойде щъркелът. Покръжа малко над разбитото гнездо, па се сниши и кацна под навеса. След пороя храна колко щеш. Гушата и човката му бяха пълни.
Докато се смрачи, и токът дойде. На другия ден пристигна синът с един авер и оправиха прозореца.
На другия ден дядо Минко само щъкаше отзад в градината. Прекопаваше, присаждаше. Имаше още малко артисал разсад от доматите и краставиците, дето мислеше да го присади в тенекии. Таман на място му дойде.
Като се върна отпред на двора да вземе и да похапне нещо, видя чудо нечувано - враната беше легнала в гнездото и сгушила под крилата си малчовците.
Шаро блажено се изпъваше на припек пред навеса. Щъркелът сигурно беше за храна.
Чувал беше, че враните не са като щъркелите. Мъжките де. Малко от тях оставали с женската да отглеждат пилците. "Самотни майки", помисли си старецът. Не беше виждал другата врана от оня ден от градушката.
Дядо Минко си изнесе отвънка под навеса да похапне и продължаваше да гледа с невярващи очи къщата на щъркела и враната. Когато татко Щърк долетя, остави и на враната пред клюна храна, и на малките в човките.
Вечерта дядо Минко побърза да звънне на неговите и разкаже за чудото. После извади тетрадката от дружеството и седна да опише случая.
Малко по малко щъркелът почна да поправя гнездото. Дребните растяха под крилата и на мащехата си, и на баща си. През деня тя ги пазеше, а вечер и щъркът лягаше до тях в коша.
След някой и друг ден голишарите, позаякнали, с пораснала перушина, почнаха да изскачат от панера и да щъкат по двора. Тогава Шаро лягаше до пътната врата, а мащехата пазеше да не бягат отзад в градината.
Мънѝчка едва едва креташе с увързаното крилце.
Докторът не беше забравил. Една сутрин рано рано намина да види как е новото семейство, разповърза я и зарадва угрижения старец с новината, че е зараснало добре. От тогава и тя започна по-уверено да крачи, като братята си.
Растяха, почнаха и да подхвърчат. И един ден с помощта на баща си бяха прехвърлени вече в готовото гнездо на дирека.
Само Мънѝчка остана. Вечерта таткото преспа с момчетата в гнездото, а мащехата с малката в коша. Враната като ходеше за храна, първо хранеше малкото в коша. После и до гнездото отлиташе. Цялата майчина любов, която не можа да даде на своите вранчета, тя даде на осиротелите щъркелчета. И щъркелът така правеше.
И докато момчетиите вече изпопадваха от гнездото, учейки се да летят, и после се прибираха в гнездото, сестра им още щъкаше по двора и раздвижваше и счупеното крилце с другото.
Така преминаваше лятото. Дядо Минко записваше в тетрадката, а вечер даваше отчет на внуците един по един какво ново около Щърковранково, както се шегуваше той.
Нарочно не бързаха да идват ваканцията. Един ден и Мънѝчка долетя в гнездото и същата вечер цялото смесено семейство остана там. Враната отдавна беше част от него.
Не остана скрита новината. Из цялата околия се говореше за Щърковранково. В един ден се изтърсиха и дечурлигата от града, и екип на местната кабеларка да заснеме невижданото чудо. Така дядо Минко стана от Щърка дядо Минко Чудото.
Селото се огласи от детски смях, врати и вратници се хлопваха, съселяните все намираха поводи да минат по улицата на дядо Минко, нищо, че беше в края на селото. И да гледат гнездото. Някои посядаха и на пейката да чакат как в едно гнездо са и щъркели, и врана, ако нея я нямаше.
Щъркелчетата започнаха да обикалят с татко Щърк за храна и да кръжат над гнездото. Ден подир ден все по-нависоко и с по-големи кръгове. Лятото преваляше и се готвеха за път към топлите страни.
Една сутрин в кухнята дядо Минко се стресна от чукане по прозореца на стаята. Открехна врата и погледна - щъркът.
- Какво ли е станало пак - сви се стомахът му от страх, нахлузи галошите на бос крак и изтича на двора. Погледна към гнездото - всичко си беше наред, само дето цялото щърково семейство се беше издигнало високо над него и кръжеше. Враната ги гледаше, кацнала в гнездото. Татко щърк се издигна и се присъедини към тях, а те се пренаредиха зад него и той ги поведе към реката.
- Ще отлитат тия дни, време им е - и се усмихна радостен, че и Мънѝчка е с тях. Успя под грижите на втората си майка и баща си да оздравее и заякне и всички заедно ще отлетят. Иначе Дядо Минко още не беше прибрал коша в сайванта. Е, време беше.
Тоя ден мислеше да разчисти изпод навеса, но Шаро така му се потъркваше в краката...
- Добре де, оставям ти го, спи си в него, щом искаш.
След няколко дена заедно изпратиха щъркелите на юг: дядо Минко и Шаро до пейката на улицата, враната в гнездото.
Цяло село беше наизлязло да гледа. От дни се говореше, че блатото е побеляло от щъркели.
Когато птичата броеница се заизвива и започна да се смалява все по-надалече и по-нависоко в небето, един старец, едно куче и една врана останаха да ги чакат да се върнат напролет.