Ялена

Автор: Erin
Дата: 03.12.2020 @ 15:41:20
Раздел: Разкази


При баба Мара се ходеше с два зора. За лек или за акъл. Още на вратата те пресрещаше тя и троснато питаше за кое от двете. Рядко людете си тръгваха без да получат туй, за кое са дошли. За цяр се ходеше по всяко време. Ама за акъл – все по тайна доба, да са се прибрали сички от къра, да са се сбрали около софрата и даже куче вън да не пролайва. Щото акълът ѝ беше особен един такъв, не вървеше посред бял ден за срамотии да питаш.
Баба Мара беше толкоз стара, че сама не си знаеше годините. Помнеха я все прегърбена, суха като вършина и сбръчкана. Очите ѝ хванаха перде, та гледаше, без да те вижда. Ама като отидеш за цяр, ще те опипа и веднага ще познае какво да забърка. Стар човек беше тя, та много видяла и препатила, затуй за съвет ходеха при нея булките. Понякога и по-стари дохождаха, а мъжете комай се досещаха, но мълчаха. От нея никой дума не чуваше на коя булка е помогнала и как. Понякога ги викаше младите да ги понаучи на туй-онуй и в тия нощи газеникът до късно светеше в малката одая зад спуснатото перде.

Излизаха булките зачервени и с бърза, но тиха стъпка се насочваха към смазания да не скърца вратник, и гледаха да се приберат, преди първи петли да са пропели. Тайната им оставаше завинаги там, на миндеря на баба Мара, в тясната стаичка и запотеното стъкло на прозореца. Никой никога не узнаваше цяр ли е дирила, или акъл булката.

Животът си течеше ту лениво, ту напористо в смяната на ритъма на полската работа. Времето невъзмутимо отмерваше ударите на сърцето и редеше бръчките по лицата.

Ялена беше кръстена. Като кръв да е алена и буйна и силата ѝ да не изтлее като вощеница още в детството, че да доживее моминство, да се задоми и деца да отчува на свой ред. Майка ѝ три деца беше отгледала и трите се споминаха без време. На гробищата ходеше ката ден и мъката я беше посивила, та трудно зачена пак на тия години и трудно износи. Ялена мълчалива расна. Все покрай майка си, покрай тейко си, да им е отмяна. Не рачи да се жени малка, пък и те не я даваха, нищо че я искаха. На събори и седенки все в нея гледаха момците, измерваха кръшната ѝ снага и в очите ѝ се губеха, ако рачеше да ги погледне през клепки.

Кога тейко ѝ се спомина, сякаш някой от раз му духна пламъка, майка ѝ съвсем отмаля. Нищо не ѝ се правеше, насила живееше. Въртеше се покрай нея Ялена, шеташе ѝ, гозби приготвяше да ѝ е вкусно, да ѝ е радно. Майка ѝ нищо не видеше наоколо си, едва потапяше устни в манджата. Готвеше се, време ѝ беше. За оня свят се застяга. Само един дерт я гореше – Ялена мъж да има до рамото си, да не кукува. В силни ръце да я остави.

Пита я и я подпитва вечер след вечер. Ялена аленееше и до кръв устните си хапеше, ама не продума. Любеше ли някого, или момински срам беше туй, та не казваше? Майка ѝ я остави два-три деня и накрай при баба Мара я прати, бухти и сладко от зелени орехи да ѝ занесе.

Какво си говориха двете, никой не узна. Усладиха ли се на бабата бухтите, не ли, но Ялена се застяга за сватба. Петър я беше поискал, Петър я взе. Висок и едър, ръцете му като лопати, силен мъж, ама вдовец беше, бездетен. Жена му кон я газил, та се спомина още млада и хубава, преди да се нарадват един на друг. Ялена ерген можеше да вземе, ама не рачи. Петър и толкоз. Любеше ли го, не ли… Петър. Мъж като камък, ама много мълчеше. Тежко гледаше, булчето не погалваше, не я хвалеше, че е работна, не ѝ се радваше сякаш, че е млада и кръшна.

Посърна Ялена, бузите ѝ цвят загубиха. Майка ѝ тогава се спомина, та съвсем сама я остави. Мъж има, пък сама. И дете втора година стана, та не завъдиха. Шарените мушката в гърнетата по прозорците бяха единствената ѝ челяд. Кога в селото се заговори, че Петър по чужди двори замръква, наведе поглед Ялена и под кърпата никой вече очите ѝ не видя.

Една вечер, кога се беше прибулило небето на дъжд, а Петър пак го нямаше, Ялена духна ламбата и се приготви да ляга. Въртя се какво се въртя, Петър да чака. То и без друго той до огнището лягаше, не при нея, ама го чакаше тя, доде усети, че шава в тъмното. Ставаше рано после Петър, та доде се събуди Ялена, току-що очи затворила, да се надигне на ранина да му замеси нещо да хапне, той вече излязъл. Цял ден се губеше при животните и по къра и по негови работи. Връщаше се като вълк гладен, ядеше без дума да каже, и пак навън. Нямаше мъж в тая къща, нямаше дума, нямаше ласка.

Скокна тогава в тъмното Ялена, забради се и рачи при баба Мара да ходи. Само туй ѝ остана или в реката да иде, да се фърли каквато е буйна и гневна, та да се свършва.

Чакаше я бабата, сякаш някой я беше подучил. Като потропа на вратника, отвори ѝ облечена още. Светеше вътре при нея.

– Влизай, булка. Знам що идеш. От кога те чакам, ти все не дохождаш. Що чака толкоз, мари? Цялото село мъжа ти одумва. Сядай сега тука и сичко да ми кажеш. От мене срама нямай. Каквото речеш, тука остава, ей в тая пепел го заравям и огън да го гори.

Пламнала от свян, Ялена заразказва. Как живеят, Петър че не я иска. Утробата ѝ суха стои, нестоплена и негалена. Не я беше пипнал Петър, още от сватбата. Тъй си лягаха първо рамо до рамо, доде тя тръпнеше нощем и накрай заспиваше, недочакала мъжко докосване. После в отделни постели, а най-подир все се губеше по чуждо и я спеше у тях, я не.

Мълчеше баба Мара, нещо премисляше. Зер не е лесна работа мъж да примамиш, любов да просиш. Знаеше тя къде се губи Петър нощя. При вдовицата, яловата. То все при нея ходеха нелюбените утеха да дирят. Знаеха ората, но мълчаха, че никой не рачи, ама до нея ред всеки мож да опре.

– Любиш ли Петра, Ялено? – рече полека старата.

– Любя го. Ама той ме не ще.

– Арно. И за туй цяр мож да има, ама мож и да няма. От тебе зависи. Лягай сега да те видя.

Подигна си фустата, на миндеря полегна. Стисна юмруци, доде я бабата пипаше.

– Млада си още, Ялено, и си убава. Тясна си, неотваряна. Що е туй чудо…

Оправи си ризата Ялена, надигна се, сукмана стегна. Седна до бабата и мълчаха двете, доде в огнището пращяха главните и искри фърляха. Сенките им играеха по белосаните стени. Една разкривена, от времето прегърбена, другата от мъката си.

– Слушай, Ялено. То на мъжа акъла е трудно да разбереш. Ама голям мъж е Петър, арен, пълен с живот и със сокове като млад дъб. На него да се опреш, да се пресегнеш и дънера да обхванеш. Сила да искаш, колкото щеш. Той ти е силата, Ялено. Ама и ти трябва да посегнеш, да го поискаш. Не знайш как, затуй не те рачи Петра. Мъж с поглед, с дума, с кръшна снага се иска. Песен да извийш, доде шеташ. Да му пламне погледа, цял ден за тебе да мисли на къра и да те сграбчи нощя, да те скърши. Знае той какво и как, ама като Петра мъже малко има – тях първо жената трябва да ги поиска, да им покаже, че люби. Насила не вземат и туй то. Затуй те не пипа.

Затрополяха навън дъждовните капки по плочника, удариха се в стъклото, сякаш мъжки пръсти чукат и при жените напират да влязат, тайните им да узнаят.

– Нищо няма да му казваш на Петра. Ама тая нощ няма да спиш. Ще го чакаш да си доди, да се отпусне и да заспи. Ще скокнеш тогава, ще се оправиш. Пита да му омесиш, доде най-сладкия сън си взема. Кога си готова, кротко да седнеш до него, да го събудиш. Да ти аленеят бузите, устните, очите да ти светят. Забравила си как да се усмихваш или никогаш не си знаела, Ялено, ама мъж с усмивка се среща и с усмивка се изпраща. Да ти е нежна ръката, кога го милваш на ранина. На друга още мирише, в чужди ръце е спал, ама ще стискаш и ще се усмихваш. Като ти каже нещо, да се смееш, да го подкачаш. Всяка вечер да го чакаш засмяна и убава, и да му думаш за радост и слънце. Като се наведеш нещо пред него, през рамо Петра да дириш. Вода като поливаш, ръцете му ще галиш, в очите ще го гледаш. Кърпата ще си свалиш, той да ти разплита плитката и косите да ти реши. Да знае, че го искаш. Кога ляга до огнището, и ти с него. По риза, а̀ко да е студено. У него ти е топлината, Ялено, него да дириш в тъмното. Ще се пресегнеш и ще го погалиш. Ръка ще му вземеш, ще я пъхнеш под ризата. Да не мълчиш трябва! Жена си му, мъж ти е, срама нямай. Двама сте в тъмното. Кога ти е хубаво, охкай и викай, да знае. Кога на него му е хубаво, дръж го и се радвай, че утробата ти почита. Деца да завъдите, пак него първо ще гледаш. Че деца се отчуват и бягат. Ама той ще остане. Тъй да знайш от баба си Мара – първо Петра, после другото. Ако ума си опичаш, ще дойде радост и в твойта къща. Голям грях е младото младо да не дири. Голям грях и на двамата, ама туй се лесно оправя, кога любов има. Страх нямай. Бягай сега, че да го превариш.

Мина се каквото се мина, похлопа се пак на вратника на бабамарината къща. Двамата идеха. Булката една засмяна, очите ѝ грееха. Пита омесила, за здраве и за дар от радост. Петър мълчи и тихо се подсмихва, кога на миндеря седи, ама го не свърта. Скокна навънка, грабна топора и нацепи на бабата един товар дърва, да си има, че зимата чука. Нареди ги после под сайванта, да се не мъчи старата.

Доде се сипеха навън ударите, легна пак Ялена и бабата я опипа. Засмя се Мара старата, че живот сякогаш с радост се среща. Не виждаше вече, не можеше, ама помнеше какво е утробата ти да е топла, погалена, с любов да е пълна.

Двама дойдоха, трима си тръгнаха. Ялена беше непразна.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=197083