ХуЛите - Човекът и дървото

Не знам защо казват, че есента е тъжен сезон. Може би защото дърветата се прощават с листата и с плодовете си? Безспорно е, че всяка раздяла поражда покруса и тъга, ала в корените и в стъблото на дървото пулсира животът, тръпне поривът за още безкористно даряване с плод и благодат. Така е и с човека. Докато е жив, все нещо създава, твори, дарява и радва хората, с които животът го събира.
Мъдрост е да знаем, че скръбта от раздялата с познатото е предизвестие за нова благодат, за предстояща радост и неизживяно задоволство. Само мъката от загубата на близък човек е неутешима. Тя трудно се надмогва. Не знам дали радостта от присъствието на децата и внуците ни би могла да утеши болката от раздялата с починалите ни близки! Май – не! Има хора, места, спомени, дори и вещи, които са незаменими. И въпреки това, трябва да продължим. Животът е кръговрат – има си своя неумолима логика и диалектиката.
За да дойде новото, трябва да си отиде нещо старо. Изхвърляме извехтяла дреха, обувки с протрити токове, пукнат порцеланов съд, дълго употребявана техника или стари мебели. Няма вечни неща. А човешката душа? Тя дали не е вечна? Как се възражда тя за нов живот? Мисля, че поривът за свобода, жаждата за хармония, покой и красота са стимулът за нейното обновление.
Всяко ново начало започва на чисто. И както дървото, обнадеждено и тръпнещо, се прощава с листата си в очакване на новата си зелена премяна, така и човешката сърце смътно предчувства раждащото се ново в живота. И въпреки това, скърби след раздялата с познатото, обичайното, рутинното. Бои се от непознатото, боязливо очаква предстоящото, което кълни в дебрите на подсъзнанието. Възможно ли е това, което ще се случи в неразгърналото се все още време, да е по-безполезно и по-малоценно от онова, което си отива?
Човекът не е ли като дървото? Животът ни също си има своите сезони. И четирите са неповторимо красиви. А сезоните на душата? Не са ли те повторяеми и циклични в отреденото ни време живот?
Есента на душата! Кое от нея „пресъхва“ и „опада“?
Ако имаме достатъчно силна воля, преборваме вредни и нездравословни навици, негативни нагласи и разрушителни емоции, изчистваме от съзнанието си остарели стереотипи на мислене, предразсъдъци и заблуди. А колко трудно се осъзнават и изхвърлят изтласканите в подсъзнанието травми от миналото! Мрачните спомени за болезнени житейски неудачи и провали често ги превръщаме в барикада, зад която неистово отбраняваме нараненото си Его с ръждясалите оръдия на илюзиите, гнева и негодуванието.
Тялото е дом на душата, но ако в нея не е чисто, просторно и светло, разтребено и подредено, загубваме не само вътрешния си мир, но и собствената си идентичност. Ден след ден пресъхват корените на човещината и добротата в нейните дълбини. Загубваме Пътя – онзи, предначертания свише, закодирания в гените ни.
Опадалите есенни листа можем да изметем, засъхналите клони на пролет можем да ги подрежем, можем да напръскаме дървото срещу вредители, ала душата .... Нея как да я почистим, опазим и подхраним, за да продължава тя да ражда своите плодове?
Как?
Плодът на човешката душа? Кое я подбужда да разцъфне и да завързва плод? И как изглежда той? Форма? Цвят? Вкус? Аромат? Невидим е зрелият плод на душата, не може да бъде откъснат – расте по високите върхари, не опада, но….все пак може да бъде даряван. Тялото изпитва жажда и глад, вода и храна могат да го напият и заситят, а душата?... Тя се засища с невидимите плодове, които отглеждаме в сърцата си: усмивка, милосърдие, прошка, емпатия, дискретност, снизходителност, протегната ръка ...
Душа се засища с безкористната взаимност и споделеност на друга душа.
Човекът е ... и не е като дървото. Ако едно плодно дръвче е засадено в неблагоприятна почва, ако го нападнат вредители, ако стопанинът му не се грижи за него, листата и клоните му пресъхват, стъблото му загнива и след време рухва на земята.
А корените му дали също загниват?
Днес, в ерата на глобализация, човек сам може да избере къде де живее, какво да учи, какъв вид труд да упражнява, какво да произвежда или сътвори, на кого да предлага плодовете на своя труд. Само се питам дали чуждата земя е толкова гостоприемна и уютна, както родната. Питам се и за това – кога и как пресъхват корените на рода.
Аз помня, докато съм жива ще помня, как плодните дръвчета в градината ни на село сменяха своята премяна всеки сезон. Помня и вкуса на плодовете, откъснати от техните клони. Но… най-ярък все пак си остава споменът за огромното орехово дърво в двора ни, засаден преди повече от половин век от дядо ми. Той – орехът – още е жив.

Samanda