ХуЛите - Дизайнер на мълчание

Когато бях в пети клас, гравирах летните дни изцяло навън, а вечер преписвах книги с една моя приятелка. Най-вече "Крал Матиуш Първи" на Януш Корчак.
Защо го правех ли?
Да усетя думите, да проникна отвъд лепкавите им значения и
така нощ след нощ.
Четях бързо, четях всичко, дори "Емануела", която баща ми беше скътал на уж скришно място.
В училище бяхме на "Железният светилник", аз отдолу под чина надничах към "Погнусата" на Сартр, учехме "Хайка за вълци", аз все така стремително се впусках към "Молой" на Самюъл Бекет, "Среднощен каубой" на Хърлихи, че и към "Света Богородица на цветята" на Жан Жьоне. Всички изучавани книги по литература ги прочетох чак, когато вече не бяха задължителни.
После нахлузих кубинките и по цели нощи четяхме на кея Буковски, Бъроуз и Хенри Милър, с тонове, но съм запомнила само една книга тогава "Стаята на Джовани" на Джеймс Болдуин, с нейната болезнена другост, докато "Пилето" на Уилям Уортън не ме изрита в душата, Карлос Кастанеда ме въздигна до себе си, "100 години самота" и до днес ме ужасява, а "Полет над кукувиче гнездо" - смирява. Хемингуей, Фокнър, Стайнбек задължително ме приземяват, а Арчибалд Кронин неминуемо умилява.
След като изчетох всичко издадено на Стивън Кинг обаче спрях да чета. С години. Спрях на "Дума Ки". Стигнах до средата и си казах, че никога повече няма да чета. Думите ми бяха дошли в повече.
Един ден майка ми посочи очевидното:
- Преди четеше толкова неудържимо, а сега си също като другите.
И започнах отново. След още 20 години дори завърших "Дума Ки" и ѝ устоях.