Залезите

Автор: mamontovo_dyrvo
Дата: 12.09.2020 @ 17:13:22
Раздел: Избрано проза


Що дирех тук ли? Селото, към което една табела на главния друм ме насочи. Възбуденото ми любопитство зави и се заизкачвах към облаците по безумно криволичещия път. Имах чувството, че съм някъде в Андите. По едно време отдясно ми се мярна селцето. Малки шарени многоъгълници на фона на свежо зелените горски букли. Над тях два върха, каменисти като концлагерни кариери, стърчаха право нагоре и строгият им взор предупреждаваше простосмъртните да си знаят надморската височина на гьоловете.
Първо ме посрещна бялата снага на малка спретната църквичка, сякаш играчка, построена от елементи на „Лего“. Животворният водопийник в дворчето разкваси пресъхналото ми гърло. Наплисках се и след още един завой и се озовах на селската агора*. Лъхна ме мухлясалият ветрец на забравата. Даже най-разпознаваемото място, пивницата, изглеждаше като вехтия каскет на дядо ми, оня с който косеше под жаркото слънце. Къщите агонизираха ветрилообразно по склоновете с полузатворени, запердени очи. Празни и тъжни. Много тъжни. И все пак красиви в самобитните си пропорции, в неповторимо обагрените си от атмосферните набези одежди, с волево повдигнатите и разперчемени покриви.
Фотощракалката ми лакомо занапъхва в дигиталния си търбух екзотичните детайли. Зави ми се свят от невероятните кадри. Снимах из тесните улички, докато някакво едро белозъбие, ухилено до началото на ушните си миди не изпълни изцяло обектива на фотоапарата. Махна ми с ръка и някак се озовах на една бая дехоризонтирана тераса. Хм, ако беше в морето… с този крен… На палубата ме чакаха два пъна с шарени възглавници и един друг, декориран с буркан кехлибарен мед, с леко захаросан вискозитет. В добавка дървена лъжица, връстница на домакина и лист от тефтер с драскулици, май за салфетка.
- Али – огромна като на стръвница лапа приклещи десния ми преден крайник – добре дошъл! Сядай на който кютук сакаш!
Казах си името, седнах, след поканата поех няколко кубически сантиметра мед на върха на лъжицата. Не бе, обичах, ама нали пусти диабет…
- Не се бъзикай, от поне педесе вида билки го добиват момите фъркати – няма такъв друг и докато се усетя в устната ми кухина се оказаха поне сто грама меден еликсир. Мамка му! Примижах от удоволствие. Че и примляснах…
- Видя ли, а ти му се плашиш. Кусай! Как се сбърка да наминеш в тая пустош?
Казах му за табелата и фотохобито си което продължавах да практикувам включително върху особата му.
Тук живуркали дванайсетина души. Поне до преди малко. Трима били пиени и деня, и нощя, с фашагата от „Атака“ не си продумвали, нали бил помак, демек враг, с Гацо и Спасия само се поздравявали. Що, щот‘ са глупци, що… На трима синовете им разписвали отпуски само лятоска. Останалите живеели ееей там, зад десния баир. Срещали се на оная, жълтата пейка в сряда и на синята, зад ъгъла, в неделя. Жена му я гътнал рака преди пет месеца, показа ми поомачкана снимка, двамата с байото. И все сам. Сам, чак заборавял, че може да дудне. Добре, че е ехото, да се раздума с някого… И изпсува юнашката:
- Мааайка ти дейба, животеее!
Ехото му отговори синхронно затихващо, като под диригентството на фон Караян. Ругатня в си бемол мажор. Изкефих се на макс. Пък му теглих и аз една майна на живота.
- Ти па що го фулиш**, бе? Пцуваме го ние, дъртите, дето ги не е страх, че може да си пойде. Млад си още, трай си, да не ти се обиди нещо…
Креснах извинително, ехото му го предаде.
Пробвах се да позная на колко лазарника е. Казах напосоки седемдесет, най-много седемдесет и две. В синия му „пашапорт“ пишеше, че е на осемдесет и девет. И три месеца… Бахти мумията, че и яка бе! Бил авджия*** педесе и косур години. И с пехливанлък се занимавал здравата. Станал втори на общоармейското през педесе и трета. На финала водел с девет на нула. Ама оня капанец, от Делиормана, го туширал десет секунди преди края. Размятвал тъпчото по тепиха като чучело, докато не му останали никакви силици. Заден полусуплес и право на раменете. Туш, туширал го бе… Посъветва ме да си разпределям силите, ако искам да сторя нещо… Майка му и капанец, че европейски станал след три години. А той му бил резерва в националния, ако са разболей нещо…
Организмът ми беше натъпкал в депата си почти два тона мед. Понадигнах се, време беше да си тръгвам. Баш тогава Алито предложи да пренощувам. Така де, таман ни тръгнала раздумката. Щял да ми покаже залеза. Навремето едни кинаджии снимали филм долу в ниското. И всеки ден, по икиндия идвали в селото. За какво ли? Да пият облаци със старците и да гледат залезите. Залезите да гледат… Затова. Да съм останел. Щяло да бъде много чудесен залез! Не бе, не бил врачка, ка щяло. То тук лош залез нямало… щял съм да видя. Навих се. Нали съм фотаджия, кой бяга от кадри с красив залез. Ама при условие, че ми даде да си гребна още една лъжица мед. Даде, къде ще иде, само рече да внимавам, нападалите оси вътре не били за ядене. Нареди пъновете като креслата в Медисън скуер гардън, ориентира ги демек на запад. Извади едно зеленикаво квадратно стъкло, чаши от времето на нямото кино. Били специално за медовината му. Обърна се да не видя пропорцията на коктейла му. Бре, то голяма убавиня се оказа. Разказа за кинаджиите. Фанала ги била болест някаква – да яздят всичко дето мърда – катъри, магарета, крави, кочове… Оня, националиста, още комуняга бил тогава, имал шопар. Грую, къде двеста и косур оки. Розов, дебел, голям като еее оня баир, посочи Али с пръст… Мотаела се грамадата около кръчмата. Пепо, операторчето, пивнало горкото здравата, да земе, да му се метне, гаче е кон. Като ония, американците… да бе, ковбойците. Грую кат‘ са подпашил, кат‘ ръгнал, сигур с педесе километра, ако не и повече. И влетял в кочината. Ама отдоле някак си. Той влязъл, ама ездачът се нахакал право връз дървените капаци над входа. Разбил си муцуната, де що дъска имало, поломил я здравата. Смееех! Голям! На заранта операторът ковал дъски до отмала, нямало кой филма да снима
После заговори за залезите. Най-важното нещо на света. Те били наградата. Наградата за свършеното през деня. Начи… кат започне да се снишава светилото дошло е време да си сипеш ракийка. Да глътнеш, да примляснеш и да си замезиш с един красив залез. И понеже слънцето, то е голямо и бавно се скрива, може дъъълго да мезиш, стига да мо‘еш да носиш. „Награда викаш? Нещо като златен медал на общоармейското ли?“ Схванал съм, баш така!. Чукнахме с в очакване на мезето.
И нали съм прост, взех, че попитах за изгревите.
Че като се разфуча бай ти Али. Да съм ги заебял тия пущини, изгревите. Да не съм бил някой женчо. Тях фустите да ги гледат, да им розовеели бузите и гушките за в кревата нощем. Изгревът служел само за да ти тегли един ритник в дирника и да те юрне да си вършиш каквото трябва за деня.
Залезът, залезът му е майката! Ей така, да си ги нижеш на броеничката и да знаеш, че си бил полезен.
Не го слушах вече. В чатала на горската бездна едни облаци постлаха разнобагрен килим, пухкав като хиляда персийски, да може Слънцето да се потопи в мекотата му, зер изморено е то от дългото греене.
И се потопи… кърваво червено, с по светли къдри така наоколо, танцуващи, сякаш всичките ветрове на планетата го галеха за довиждане. Облаците се превръщаха в неописуемо явление, каквото само Богът Слънце можеше да изографиса със светлините си четки. Точно тогава се появи грамаданската, праисторическа акула. Сив, зъбат, страшен, огромният облак приближаваше раззинатата си паст с една единствена цел – да схруска най-красивия залез в живота ми. Ето… край… ужасен понечих да закрия очи с лакътя си. Но чудовището осъзна нищожеството си и огромните зъби отплуваха ползвайки за фон алено – оранжевия кръг на Господаря на Слънчевата система. Последно премина една подвита опашка. Огненият диск потъна дълбоко по посока другото полукълбо, лъчите му отново превърнаха мекия килим в изумителна картина, притъмня…
Чух звън на стъкло… ааа… да бе, да… да сме се чукнели, ми да, наздраве бай Али, брей… такова нещо не бях виждал… май си прав за залезите…
Дали снимах ли? Е как мислите… Автоматично, от статива, дъртият Канон беше запечатал с широкоъгълния си обектив всяка подробност от чудото. Че снимките са супер наред разбрах доста по-късно, когато поизтрезнях. Щото здравата с нахвъргахме с бай Али. От дума на дума сме захъркали, ама то и хъркането си е раздумка. Посъбудиш се, чуеш, че някой хърка наблизо, не си сам и спокойно зачегариш свойта си ария.
Един шарен, вероятно боядисан от снощния залез кукуригник рано – рано ми тегли шут в дирника, преди това да е сторила оная женска гадост, изгрева.
Сбогувах се с дедика с обещанието пак да дойда и поех към следващото зърно от броеницата на моите залези.
А Алито… той остана да се пцува с живота. И да чака последния си залез.
Дай, Боже да е по-късно!
Амин!

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=196694