Пътят до Пещерата

Автор: edelweiss_95
Дата: 25.04.2020 @ 14:11:25
Раздел: Други ...


Случи се през есента на 1349 г. По това време върлуваше най-опасната болест. Нямаше човек, който се осмеляваше да произнесе името ѝ. То всяваше страх, а след себе си оставяше разруха. Народите на Балканския полуостров я наричаха по един начин. В западна Европа бе известна като Черната смърт. За повечето обаче бе позната като Чумата. Мнозина не излизаха от домовете си. Трепереха при мисълта да погледнат, какво се случва по улиците през малките прозорчета на тогавашните дървени къщи.
В едно градче на име Хъдърсфийлд, намиращо се недалеч от Лондон, отскоро се бе нанесло семейството на Дмитрий О’нийл. Къщата, в която живееше семейство О’нийл беше двуетажна, изкована от дъбово дърво, което ѝ придаваше здравина и плътност. Семейството притежаваше скромно имущество, което лесно можеше да се пренесе от едно място до друго. Това позволяваше на семейството да пътува често.
Дмитрий беше висок мъж с продълговато лице. Косата му бе рижава, а очите светлосини. Жена му, на име Анушка, имаше тънка фигура. Тя бе зеленоока, с вишнево червена коса. Спираловидни къдрици се спускаха около кръглото ѝ лице. Обичаше да ръкоделства, можеше да шие и плете. Отдаваше се изцяло на правдата и целомъдрието. За нея беше важно хората да спазват Божиите заповеди.
Двамата бяха преселническо семейство. Не бяха заможни, но не бяха и от най-бедните. Бащата на Дмитрий бе англичанин, а майка му рускиня. На повечето места, където пребиваваха, не оставаха за дълго. Бяха живели в Молдова. Точно там Дмитрий се бе запознал с жена си. Митя беше занаятчия - по професия ковач и то доста добър. Бе дошъл в Молдова от Петербург. Умееше да прави каруци и всякакви инструменти, които се изработваха от твърдия метал.
Но щом почина и неговата майка, реши че трябва да се преместят в родината на покойния си баща. В Англия имаше завещани земи. Анушка беше от Трансилвания, също от бедно семейство. Докато беше жива, майката на Дмитрий, се опита да научи нещо повече за снаха си. Момичето се бе сгодило твърде бързо за нейния син, едва след първата им среща. Искаше да се увери, че е добронамерено и отговорно момиче. Но който и да попиташе за нея или семейството ѝ, всеки отговаряше, че не знае нищо. Имаше хора, които твърдяха, че близките ѝ са загинали. Други казваха, че са просто слухове. Така или иначе истината около нея оставаше неясна. Младото семейство имаше две деца, момчето, което бе по-голямо се казваше Владимир, а момичето Катерина. Влад беше с тъмни очи. На петнадесет години, в първо отделение. Но ръстът му около метър и осемдесет, в сравнение с останалите му връстници беше доста впечатляващ. Сестра му, Катя, на около десетина години бе с руса, къдрава коса и пъстри очи. Беше в класа на г-ца Дойл. Катерина изучаваше с усърдие английския език, а ѝ не само. Всички науки ѝ се отдаваха и с радост помагаше на по-малките деца в училището. Докато при по-големия ѝ брат нещата не стояха по този начин. Той не бе от най-ученолюбивите. По скоро, като че ли тялото му присъстваше там, ала духът му витаеше другаде. Най-вече го вълнуваха приключенията. Искаше да обиколи непознати, неоткрити земи и морета. Но тези негови мисли си оставаха бъдещи мечти. Той бе наясно с материалното положение, в което се намираше неговото семейство.
Минаха цели шест месеца, откакто Дмитрий бе пристигнал в родината на баща си. Градчето, в което живееха бе спокойно и привлекателно. Хората бяха загрижени и си помагаха с каквото можеха. Всичко вървеше добре. Митя работеше здраво. Изкарваше добра реколта, а в работилницата успяваше да изработи нужните сечива, които хората от града му поръчваха. Жена му също припечелваше от своите ръкоделия.
Радваха се на плодородната година и хубавото време. Вечер се събираха и си разказваха истории, някои играеха карти, а други пееха песни. За съжаление, всичко това не продължи за дълго. В един миг животът в градчето се преобърна. С гръм и трясък коварната болест придойде. Започна бързо да прекършва невинните тела на децата, тъй както сърпове повалят житни класове. Но заедно с малките се прехвърли и върху техните близки. Още един месец се отрони като гроздово зърно. Слънцето не се показваше. Все едно времето бе спряло в Хъдърсфийлд. Само листа и клони се носеха по тъмните и мрачни улици. Черни облаци се движеха в небето над града. Напомняха на лешояди, които кръжаха върху своята жертва и чакаха смъртта ѝ. Вятърът свиреше своята тъжна песен. Есента трябваше да отнесе със себе си мъката и страданието, ала нямаше и помен от това. По всичко личеше, че скоро не ще настъпи промяна...

****
В една октомврийска нощ, след вечеря Дмитрий изчака децата да заспят. Искаше да поговори насаме със съпругата си.
- Нушинка, ти сама виждаш, че вече нямаме почти никакви хранителни запаси. Мисля, че трябва да се махнем от тук. Не можем да останем дълго, ако ли не от чумата, то ще умрем от глад. Не виждам спасение за Англия. Имах желание да започнем нов живот, защото градът наистина е хубав. Нашите съседи и останалите жители също са приветливи. Но, мисля ,че няма смисъл да отлагаме. Жертвите се увеличават с всеки изминал час.
Тя мълчеше. Това, което Митя ѝ съобщи, се случваше не само в техния дом. Хората отдавна искаха да избягат от тук. Но страхът беше голям и не знаеха, какво да правят. Той бе пленил съзнанието им и ги лишаваше от трезви мисли. След малко Анушка заговори:
- Митя, отскоро и аз мисля за това, но къде ще отидем сега? Не мога да работя какво да е. Ти винаги си бил по-напорист от двама ни, пък и... има нещо друго, което...
- Нещо друго? - прекъсна я Митя и насочи погледа си към нея. - Какво ли крие? – мислеше си той. Настъпи около минута мълчание.
- Говори най-после! – рече съпругът ѝ. За миг Анушка се стресна. Капки пот се появиха по челото ѝ, но трябваше да му каже.
– Знаеш ли.., аз мисля..,че съм бременна.
- Мили, Боже! Това ли било? Трябваше да ми го съобщиш по-рано. Не се притеснявай. Отгледали сме две, ще отгледаме и трето. Разбира се, ако е волята Божия и ако успеем да избягаме от болестта.
Като чу тези думи, Анушка се почувства по-добре. Минаха два дни. Сутринта, когато всички се събудиха, се събраха около трапезата. Днес жената на Дмитрий беше приготвила вкусна супа от гъби. По-късно започнаха да стягат багажа и опаковаха храната, която им бе останала. Дмитрий се бе пробудил рано. Беше наел превозвач на име Джо. Бяха се разбрали за двадесет сребърни монети да ги откара до Лондон. Оттам щяха да се прекачат на кораб до Париж. Децата в началото малко се понамусиха. Не искаха да тръгват. Но после се размислиха и разбраха, че и за тях ще бъде по-добре така. Владимир не реагира като тях, за него беше интересно, но Катерина се затъжи за училището и за нейната г-ца Дойл, която щеше да ѝ липсва ужасно много.
На двадесет и трети октомври 1350 год., семейството на Дмитрий О’нийл вече бе в каляската на Джо и пътуваше към непознатото. В съзнанието на Анушка постоянно се въртяха едни и същи въпроси. Безпокоеше се. - Какво ли ще се случи с нас от тук насетне? - размишляваше в себе си тя. Накъде ли този път щеше да ги отнесе вятърът? Но въпреки всичко тя бе християнка и вярваше, че Бог никога няма да ги изостави. Освен че намираше упование в Бога, получаваше закрила и от съпруга си. Знаеше, че е главата на семейството, и каквото и да се случи, ще направи всичко възможно, за да бъдат в безопасност. Преди да тръгнат Дмитрий бе принуден да разпродаде целия имот и животните, които имаха. За по път си бяха взели само сирене и месо. Пътувайки привечер, всички се бяха унесли в размисли. Децата бяха заспали, а възрастните си говореха тихо. След малко всичко потъна в тишина. Само от отвън се чуваше ритъмът, идващ от копитата на четирите коня, които бягаха в тръс.
След като Джо ги остави на корабното пристанище, си закупиха билети за Париж. Децата се вълнуваха. Беше им интересно и се размечтаха. Слънцето почти бе залязло, а семейството се приготвяше да вечеря. Щяха да ядат хляб, сирене и малко патешко месо, което им бе останало.
На кораба Дмитрий срещна странник, който се връщаше в югоизточна Европа. Обясняваше им, че е от там. Имаше спокоен вид на човек, който обича чашката. Той заговори Митя. Започна да му задава въпроси - от къде е, с какво се занимава и къде отива. Дмитрий му отговори, че също като него бяга със семейството си от болестта, която превзема Англия. Странникът се замисли и подаде ръка, представяйки се с името Флориано. Той бе с около десетина години по-възрастен от Митя. С посребрена коса и гъста посивяла брада. Едър мъж, комуто по вида си личеше, че работи здраво. Дмитрий също искаше да научи, що за човек е този Флориано. Попита го имали жена, деца. Но той отговори сухо с думите, че чумата ги е убила. Митя се извини за въпроса и му каза, че съжалява за смъртта им. Флориано се усмихна и кимна с глава.
Докато си говореха, странникът подаде на Дмитрий сгъната, кожена карта. Тя бе за пещера, която се намираше в Трансилвания. Флориано му бе казал, че в нея ще намери древно съкровище и ще може да започне нов живот. Дмитрий недоумяваше. Как изневиделица, мислеше си той, се появява странник и му дава карта за съкровище.
Съмнителна му се видя цялата работа, но реши да задържи картата. Щеше да я покаже на своята съпруга и да помислят заедно. Сетне изпи последната си глътка и се прибра в каютата. С Флориано се разбраха да се видят идния ден. Щом влезе при Анушка, тутакси и показа картата. С изненада тя го попита.
- Каква е тази карта, Митя? Как се запозна с този човек? Странно ми се струва всичко това, не мислиш ли? Митя и отговори съвсем ясно, но тя все още не можеше да си обясни. След като тя, я разгледа по-обстойно и разбра, че пещерата се намира в Трансилвания, напълно промени изражението си.
- Дмитрий, искам веднага да върнеш тази карта на притежателя ѝ! –Но, защо? - възкликна Митя. - Моля те, без повече въпроси. Просто върни картата на въпросния Флориано! –Добре, но не разбирам... изражението на лицето ти? Не може ли поне да ми обясниш? – ставаше все по-непрегнат той. Анушка се почувства виновна и заплака. Беше време съпругът ѝ да научи какво се бе случило с нейните родители.
– Митя... – започна тя. - Знам, че не постъпих правилно като не ти казах за моето семейство, но сметнах, че така ще е по-уместно. Не се сърди, ала знай, че...моето семейство загина в тази пещера! - Но как така….точно в тази пещера? – питаше втренчено Дмитрий. - Там загинаха. - продължи тя. - Моят баща и двамата ми братя. Времето беше дъждовно и у дома дойде непознат пастир. Бурята го заварила насред полето и нямало къде да се скрие. Първото нещо, което видял, била нашата къща и дойде право при нас. Нали сме християни, приютихме го веднага в дома си. Дадохме му сухи дрехи. Майка ни го посрещна с топла супа. След това ни разказа същата история, която странникът, когото си срещнал, е казал и на теб. Като чуха неговите думи, баща ми и братята ми отидоха в пещерата, а тя се намираше недалеч от Брашов. Минаха няколко дни, откакто бяха заминали да търсят съкровището. Нямаше ни помен, ни вест от тях. Така и не разбрахме какво им се е случило. Навярно бяха загинали. Майка ми дълго ги оплаква. По-късно продадохме къщата и се преместихме в Молдова, където не след дълго се запознахме с теб. Това е цялата история. Съжалявам, че не ти казах по-рано, но не знаех как ще го приемеш. Сега след като знаеш всичко, би ли отишъл да върнеш проклетата карта на онзи човек!
– Но, защо винаги премълчаваш докрай нещата от мен, Нушинка? Та, нали затова сме семейство? Ако ми беше казала по-рано, нямаше да се стигне дотук. - Но аз..., - опита се да добави нещо съпругата. - Замълчи! - прекъсна я Дмитрий. - Повече не искам да те слушам. Ти ми нямаш доверие, сега разбирам.
– Не, не е така! – опитваше се да се извини Анушка. Ала в този момент съпругът и излезе на палубата. Тя се разстрои. Знаеше, че мъжът ѝ е прав. За втори път премълчаваше важно нещо от него, но се унесе и заспа. Дмитрий стоеше на палубата и гледаше звездите, които падаха далеч, отвъд неговия взор. Беше объркан. Всичко, което Анушка бе разказала преди малко, му дойде в повече. Трябваше да обмисли добре нещата и да говори със странника, който му бе дал картата. Може би Флориано щеше да разкрие нещо повече около нея. Но засега трябваше да поспи. На сутринта щеше да го потърси.

****
Днес корабът бе акостирал на Парижкото пристанище. Дмитрий търсеше Флориано, но така и не можа да го открие. Беше поразпитал някои от пътниците, но те не го бяха виждали.. Корабът не беше голям и нямаше просто как да се изпари. Но явно бе намерил начин да го направи. Дмитрий започна да се усъмнява в личността му. Питаше се, що за човек в действителност беше той? Изчезването му бе мистерия.
Времето застудяваше с всеки изминал ден. Ноември не се очертаваше да бъде дъждовен. Но все пак семейство О,нийл трябваше да се снабди с по-топли дрехи. Бяха наясно, че на Балканския полуостров сигурно вече валеше сняг. А те тъкмо натам се бяха запътили. По цялото протежение на пристанището имаше търговци. Докато обикаляше около сергиите, Дмитрий беше забелязал множество народ да се стича пред една странноприемница до брега. Като се приближи по-близо, видя прострелян мъж. По всичко личеше, че се бе самоубил. Попита, кой е той и научи, че това е Флориано. Той бе сложил край на живота си, а това съвсем задълбочи мистерията около картата, която бе дал на Дмитрий. След тази трагична случка съпругата на Дмитрий беше потресена...
Семейството си бе закупило кожуси и прясна риба за вечеря. Бяха си взели още вино, свещи и кибрит. Бременността на Анушка напредваше. Не трябваше да се напряга физически. Дмитрий реши, че ще е най-удобно, ако пътуват сами, без превозвач. Беше се пазарил за два коня с хубава каруца и ги взе на добра цена. Пътуваха цели десет дни. Пътят не беше лек, но пристигнаха успешно. Дойдоха в Брашов. В този град Анушка имаше стара леля. Надяваше се да я открие и тя да им помогне.
За жалост не завариха почти никакви жители. Както предполагаха, тук беше започнал да прехвърча сняг. Трябваше да открият място, където да пренощуват, а също и конете да си починат. Улиците бяха пусти, покрити с тънка снежна покривка. Къщите бяха опожарени и изоставени. По вратите имаше забити секири и боздугани. В този край на Трансилвания търговията и занаятите разцъфтяваха, а сега нямаше и помен от това. Като отминаха около петдесетина метра, на пътя им се изпречи труп на стара овца, който бе започнал да се разлага. Анушка прикри очите на Катя. Те бяха вцепенени от гледката, която се чертаеше пред тях. След още няколко метра откриха разложени трупове на свине и волове. В лицата на мъртвите животни се изписваше ужасът, който бяха преживели. Нещо ги беше убило, но какво ли, оставаше загадка.
Бяха отминали мястото и намериха лагер на избягали от града хора. Те се криеха до скалите в гората. Там беше и лелята на Анушка. След като я видяха, се поуспокоиха. Жената се казваше Маруся. Бе братовчедка на майката на Анушка. На около шейсетина години, с побеляла, дълга коса. По вида ѝ личеше, че е била красива жена на младини. Тя нямаше семейство. Отначало не позна племенницата си. Ала като се вгледа в зелените ѝ очи, веднага разбра коя е. Изненада се, тъй като мислеше Анушка за мъртва заедно с майка ѝ. Племенницата ѝ разказа всичко, което им се бе случило до момента, а Марюся не намираше думи, с които да опише ужаса в град Брашов.
Дмитрий и Анушка се гледаха с изпъкнали очи. Всичко им се струваше странно и объркващо. Каква ирония. Бягаха от смъртта. В същото време я бяха заварили вече тук - отдавна разслала своята сянка. Те просто не знаеха, какво да продумат. През главите им преминаваха различни мисли, които прелитаха през толкова много места. Но всяка една от тях бе свързана с мистериозната карта и ги отвеждаше към загадъчната пещера. Трябваше час по-скоро да тръгнат към нея, а тя се намираше високо в Южните Карпати.
Дмитрий знаеше, че пътят до там няма да е никак лек и се притесняваше най-вече за своята съпруга. Той бе наясно с нейната напреднала фаза от бременността. Но знаеше също, че тайната, която крие пещерата, е свързана именно с нейното семейство и тя трябваше да отиде. Тази нощ той не можа да заспи. Искаше да тръгнат призори. Мястото беше на около двадесет мили. Трябваше да вземе със себе си провизии и поне трима силни мъже от лагера. Щяха да яздят до там. На деветнадесети ноември поеха към Южните Карпати. Двете деца бяха останали при леля Маруся. Тя щеше да се грижи за тях. Докато яздеха, Анушка реши да разкаже на Дмитрий за своето детство.
- Митя, винаги съм искала да срещна човек като теб. Ти си толкова добър с мен и децата. Знаеш ли, моят баща често се отнасяше зле с моята майка, мен и братята ми. Биеше ни, когато се върнеше пиян от селския хан. Всяка вечер обиждаше майка ми, упреквайки я, че е с цигански произход. Като твърдеше, че му е направила магия и по този начин се е омъжила за него. Баща ми бе от знатен род, но понеже започнал да прахосничи, родителите му решили да го лишат от наследство. Сметнах, че не е необходимо да имам повече тайни от теб. Досега криех всичко това, защото се страхувах, че ще ме оставиш като разбереш за потеклото ми.
- Ах, моя Нушинка. Как можа да ти хрумне тази безумна мисъл? Никога не ще те изоставя, моя единствена любов. Сега разбирам, какъв живот си живяла и колко трудно си понасяла всички тези несгоди. За мен е без значение, какво е потеклото ти. Знам единствено, че ти си смисълът на моя живот. Като погледна зелените ти очи, забравям за всичко. Ти ме дари с две прекрасни деца. Дай Боже скоро и третото да се появи на бял свят. Повече не искам да има тайни помежду ни. Моля те, обещай ми това.
- Караш ме да се чувствам неловко, скъпи мой! Обещавам ти, че никога повече не ще крия нищо от теб...

****
Наближаваха с бързи крачки мястото. Но тази нощ щяха да пренощуват на открито. Мъжете, които бяха тръгнали с Дмитрий и Анушка отсякоха клони и направиха заслон. Събраха сухи дърва и накладоха огън. Наблизо премина млад елен. Мъжете бяха много добри ловци и успяха да го уловят. От планината се чуваше вълчи вой, ехото от който се простираше далече, чак до реката. Всички се бяха събрали около огъня, за да ядат. След като отпиха по глътка вино, заспаха. Само Дмитрий беше останал буден. Той поддържаше огъня, за да не дойдат зверове и се взираше в картата, която му бе дал покойният Флориано. На идната утрин хапнаха по залък и тръгнаха отново. Оставаше им малко докато се изкачат до пещерата.
Пътят нагоре бе доста стръмен и се свличаха камъни. Анушка трябваше много да внимава. Дмитрий и помагаше и не искаше да ѝ се случи нещо, но тя казваше, че е необходимо да побързат. След по-малко от час вече бяха пред пещерата. Тя бе тъй мрачна и студена. Някъде от отвътре се чуваше тътнеж на стичаща се вода, която извираше из под скалите. Щом влязоха в пещерата, запалиха факли. Напредвайки напред, започнаха да усещат странна миризма, която се носеше във въздуха. Бе наслоена в скалите, по пода, навсякъде.
- Хей, внимавайте! – провикна се един от мъжете в групата. – Погледнете в нозете си.
Щом сведоха поглед, видяха множество кости. Личеше си, че са доста отдавна тук. Анушка се изплаши и се прилепи към тялото на своя съпруг. Той я стисна силно.
- Не се бой, мила! Стой близо до мен!
Като навлязоха още, достигнаха до голяма галерия. По скалите бяха окачени факли, които осветяваха всичко наоколо. Явно тук живееше някой. Чу се грохот от задния отвор на пещерата. Към тях се движеше нещо. След малко се появиха двама мъже и трети по-възрастен от тях. Анушка ги позна.
- Татко, братя мои! Вие сте живи! – развълнувано рече Анушка. Но отсреща, като че ли не стояха нейният баща и братята ѝ, а само сенки. Лицата им бяха обрасли с гъсти бради, а косите им достигаха до раменете. Телата им бяха приведени напред. Все едно, че ходеха на четири крака. Ноктите на ръцете им бяха остри, а зениците разширени.
– Какво правите тук? – провикна се баща ѝ. – Кои са тези хора с теб, Анушка?
- Това е моят съпруг Дмитрий, а това са жители от града на леля Маруся. – отговори тя.
– Ние дойдохме, защото ни дадоха карта за тази пещера! – с твърд глас отсече Дмитрий. Той виждаше негодуванието в очите на отсрещните събеседници. Усещаше напрежението идващо от забързаният им говор. Реши, че е крайно време да се намеси. Извади картата и я разгъна пред тях.
- Кой ви даде тази карта? - с изненада попита старият мъж.
- Човек на име Флориано. – отвърна Дмитрий.
- Този човек е подлец. – с вълнение изрече баща ѝ. Преди време дойде в нашия дом. Показа ни същата карта и ни прилъга. Представи ни се за пастир. В действителност, като дойдохме тук, открихме скъпоценности. Но той не ни беше предупредил за онова, което се криеше тук. Над съкровището тегнеше проклятие, което застрашаваше всеки един, който се докоснеше до него. Щом започнахме да събираме ценните вещи, се превърнахме в диви зверове. Всяка вечер след като настъпи нощта се преобразяваме във вълци, които убиват всичко по пътя си. Щом настъпи утрото, отново се превръщаме в хора. Ала на другият ден, не помним нищо от онова, което сме извършили предишната нощ.
- Флориано вече е мъртъв, г-не. – разясни Дмитрий пред останалите. - Той се самоуби.
- Е, това поне е добра новина. – опита се да се усмихне баща ѝ.
- Но, татко, значи вие сте убили всички онези животни по улиците на Брашов?
- Да, за съжаление! Трябва да се махнете от тук, защото след по-малко от час отново ще се преобразим. Не ще успеем да се сдържим и ще пострадате. Затова тръгнете веднага!
- Но, няма ли начин проклятието да бъде свалено? – попита Дмитрий.
- Има един начин, момко! Но човекът, който може да свали проклятието трябва да бъде с циганска кръв. Нужно е да прочете надписа, който е в другата зала на пещерата. Намира се точно над златните предмети, изписан върху плоча.
- Но, това е лесно. – усмихна се Дмитрий. – Анушка отиди и го прочети. – обърна се към жена си.
- Не, не мога, Дмитрий! – Но, как така не можеш, скъпа? - учуди се съпругът ѝ. - Не съм забравила отношението на татко към мама. Точно заради това, че е с такава кръв. Още помня нощите, в които тя плачеше след поредния скандал.
- Ах, Анушка. - заплака баща ѝ. Де да можех да върна времето назад. Осъзнавам грешките си, мило дете. Майка ти беше чудесен човек, но не я оцених, когато трябваше. Бях заслепен от алкохол и злато. Моля ви, за ваша безопасност, тръгнете по-скоро. Аз, заслужавам участта, която ме сполетя.
След няколко секунди мълчание и гледайки баща си, Анушка бе изненадана. Тя никога не си бе представяла, че баща ѝ може да изрече подобни думи. Кръвта нахлуваше твърде бързо в съзнанието ѝ. Пулсът ѝ се ускори. Внезапно и прилоша.
- О,о – не! – Анушка-а-а! Анушка-а-а! – викаше Дмитрий върху падналото безжизнено тяло на съпругата си и се опитваше да го повдигне. Всички се събраха около нея.
- Какво и стана, момко? – питаше баща ѝ.
- Бременна е, и то в доста напреднал стадий.
- Бързо, дайте вода! – обърна се старият мъж към своите синове.
- След малко тя се свести. Отваряше трудно клепачите си и виждаше смутно. Бяха се събрали върху нея хора, но не разбираше, какво и говорят.
- Толкова много неща и се насъбраха напоследък. – рече съпругът ѝ. – Време е да се махнем от тук. Съвземи си, мила, моля те! - обърна се към нея той.
- Не, първо трябва да развалим проклятието. – забавено шепнеше тя.
- Но, ти не си на себе си. Пък... и детето.., помисли за него. – продължи Дмитрий.
- Помогнете ми да се изправя. Нека отидем до другата зала.
Всички се бяха втренчили в нея. Отидоха при съкровищницата. Тя се изправи и започна да чете древния текст, гравиран от векове върху скалата. Разчиташе го трудно, но все пак успя да го прочете до край. Споглеждаха се един други и изведнъж стана чудо. Косите и брадите на баща ѝ и на нейните братя, започнаха да падат от само себе си. Гърбовете им се изправиха и заеха стойка на човек. Сега, те, се усещаха живи повече от всякога. Прегръщаха и благославяха сестра си.
Щом пристигнаха в Брашов, Катя и Влад ги посрещнаха. Датата бе шести декември. Роди се най-новият член на фамилията. Нарекоха го Николай. Днес семейството на Дмитрий О,нийл, щеше да празнува около огнището в новия си дом. Едри снежинки падаха и заличаваха следите на миналото. Зимата беше дошла.

Ив.Николов

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=195990