ХуЛите - Любов по време на…

В стаята светеше само телевизорът, по който вървеше вечерната емисия новини. По стените играеха светлините му, като разкривени сенки на зле скалъпена реалност. Но не само те смущаваха тапетите с призрачното си присъствие. Непонятни сенки на странни същества се мяркаха по стените, все едно анорексични слонове бяха изпаднали в транс, докато правеха молитва за дъжд.
Телевизорът гърмеше:
- … е сред най-смъртоносните. Пандемията е достигнала най-отдалечените от огнището на заразата места по света. Не са пощадени и затворените, напълно изолирани общества, поради неясния начин напредаване на болестта. Световната здравна…
- Изключи това нещо! – викна женският анорексичен слон. – Не разбра ли?! Няма да става по-добре!
- Добре, добре – измуча мъжкият слон. – Просто го бях пуснал за фон. – и натисна червения бутон на дистанционното.
Танцът на слонските сенки по стените продължи. До един момент.
- Ти идиот ли си? Какво правиш? Нали ти казах без никакви телесни течности! Искаш да се заразим и да умрем и ние ли? Двамата!
- Но, скъпа, – изпъшка мъжкият слон – как ще имаме бебе без това?
- Не ми пука! Ще се въздържаш да ме пипаш. Особено без цялостен костюм. Само противогаза не е достатъчен. Всички течности носят зараза! Ще чакаме да мине карантината и след това.
- Та ние чакаме пета поредна карантина! – изкряска мъжът с противогаза. – Искаш да умрем здрави от старост, но да нямаме деца ли? Кой ще продължи след нас?
- Ти си пълен кретен! Сексуален маниак! Мислиш само с оная си работа…
Сенките на анорексичните слонове вече не се обичаха, а бяха настръхнали, готови за бой, готови за убиване.

* * *
- Мамо… - гласът звучеше почти плачевно, подправен с някакви досадни пукания, които всеки друг би взел за смущения по линията. Майката обаче отлично знаеше от какво са – все пак беше отгледала това пораснало вече дете, което само преди месец се реши да заживее само. Винаги, когато беше притеснено, тъжно или криеше нещо, то чоплеше с нокът стената до телефона. Колко пъти само беше замазвала изчоплената боя… - Мамо, не сме се виждали от цяла вечност! Ако това е цената да сме здрави, не мисля, че си заслужава.
- Не говори глупости! – прошепна укорително, но меко майката – най-важното е да сме здрави! Особено вие – и тя сподави поредната си дълбока кашлица, като прикри с ръка микрофона на слушалката. Никой не трябваше да разбира, че е болна. Нито едно нейно дете не трябваше да идва тук. Когато хриповете спряха, тя продължи – И на следващият ми рожден ден ще се съберем отново около голямата маса в салона, а вие ще изпеете любимата ми песен. Само бъди търпелива. – засмя се тихо – И остави стената на мира, защото ме няма там да я боядисвам всеки ден.
Когато куриерът в плътен, двоен скафандър позвъни на вратата на майката, за да предаде големия букет и подарък от децата, в къщата вече нямаше кой да отвори вратата.

* * *
- Спи, мило бебче, сладко заспи, мама над тебе винаги бди… - майката не успя да довърши песента, защото едногодишното ѝ бебе получи гърч. Това беше последната фаза на ужасяващата чума. Контактът с болния точно сега беше смъртоносен.
С треперещи ръце майката постави маската на устата му и отви кранчето на кислорода. Знаеше, че няма смисъл, но не можеше да спре да се бори до последния миг. И нямаше да позволи някакви безумни костюми да ѝ попречат да усеща топлината на детското телце или да спрат прегръдките ѝ. Нищо нямаше да спре голата ѝ ръка да стиска малката ръчичка в своята, за да знае то, че мама го обича и е до него. Беше ясно какво я очаква, но това вече нямаше никакво значение.
Мама щеше да бди, както обеща. До последния момент. И малкото ѝ щеше да усеща топлите ѝ устни и сълзи на отчаяние.
Когато бебето притихна и вече съвсем не мърдаше, тялото на майката се разтърси от ридания. Двата дълги разреза, които направи на ръцете си напълно хладнокръвно, бързо изпълниха своята задача.
Майката нямаше откъде да знае, че само след няколко часа детето ѝ щеше да се събуди – напълно оздравяло от силата на нейните целувки и прегръдки.

* * *
Бяха успели. Бяха разделили хората и те умираха, защото не вярваха в човешката си сила. Не вярваха вече в старите приказки с ужасни заклинания, които се разваляха само с целувката на истинската любов.

* * *
На север, много дълбоко сред столетните борове, облечени в плътни скафандри от напълно бял, чист сняг, светеше млък прозорец. Трима ловци със семействата си седяха на дългата маса на ловната хижа и пиеха ракия от борови шишарки. Наздравиците им бяха гръмки, защото ловният сезон тази година беше много успешен. Непрестанно се вдигаха тостове с благодарност към боговете, природата и към самите себе си. Прегръщаха се, целуваха жените и децата си и се смееха безгрижно. Утре щяха да се приберат в цивилизацията и отново да яхнат коли, да включат мобилните си телефони, или - както каза Големия Ян - да станат отново “питомни”.
Те дори не подозираха, че са последните хора, оставени да сложат началото на новия свят – див, но много по-човешки.