ХуЛите - Късмет

Януарска пролет пукна. Слънце грее, деца пищят, девойки се кикотят по пейките, младежи ги опипват плахо, баби и дядовци тракат в щастлив ритъм с ченета и всичко е толкова любовно и ведро, че ти иде да изтичаш до моста на влюбените, да се покатериш на парапета и да изкрещиш на случаен минувач „Обичам те!“,
докато пикае в реката, а в подгъвите на панталоните му се свират мрени. Налегнало ме е едно романтично настроение, че ей я де е пролетта, диша ни прах в обувките, хвърля слънчеви зайци в зениците ни, размеква вкоравените от зимата ни сърца и гали бръчките ни. А нагалят ли бръчките ти, най-естественото нещо е да се нахилиш. Та, вървя си и си се хиля кат зелка, слънчевите лъчи са полегнали край очите ми, вятърът се е кротнал в косите ми, когато току до мен изтрополява нещо. Подскачам стреснато и поглеждам към паважа – конска подкова, чуек. Лъскава, гладка, сребриста, ритнала съм я докат блея в пилците и обнадеждените дървета. Спирам се в почуда. Късмет ли е туй ся, що е? Вдигам я и я полагам в дланта си, тежи колкото порция свинско с кисело зеле, тия дни ядох и се наложи да се преместя на съседната маса барабар с чинията, че комшиите пушеха и точно толкова тежеше. Гледам я хипнотизирано. Подкова е това, ей, не е шега работа! Тръгвам по павираната улица и денят става още по-светъл, отнякъде се пръква пиле, което грачи възторжено и ми е хубаво, сякаш съм открила съкровището на Али Баба. Стискам подковата в ръка, още не знам какво ще правя с нея, знам само, че тя ще намери какво да прави със себе си. Знаех си, знаех си, че днешният ден с това нахално слънце насред зима ще е особен и ще донесе изненадващи обрати в скучното ми, тъповато ежедневие! Свирукам си с уста „I want to break free“ и подскачам леко в шарените си обуща, когато рязък вик ме спъва насред улицата.
- Иване! – крещи женски глас. – Иваааанеееее!
Оглеждам се. Няма никакъв Иван. На тротоара е застанала жена с рошава коса, спиралата ѝ е размазана и по бузите ѝ се стичат черни сълзи, обула е домашни чехли с проскубани пухчета и е наметнала късо палто върху официална жакардова рокля. Прилича на Пепеляшка на прага на полунощ, която знае какво я очаква. Кърши ръце с безсилието на обезчестена девица и оглеждайки се нервно, продължава да вика:
- Ивааааанеееее!
Спряла съм се и я гледам. „Като етюд от филм“, мисля си, докато тя се щура напред-назад, а роклята ѝ шумоли в притихналия следобед.
- Иванеее, върни се! – проплаква с най-голямото отчаяние на света и целият топъл ден се срива в сълзите ѝ, които капят върху пухчетата и потъват в краката ѝ. Слънцето се е уталожило в счупените плочки, сърцето ми се е свило. Навеждам се и свалям връзката на едната си обувка, промушвам я през средата на подковата и се приближавам към нея. Тя не ме забелязва, прехапала е устни и се взира в несъществуващата далечина, невиждаща, нечуваща и безмълвна. Окачам гердана-подкова на гърдите ѝ и връзвам връзката на гърба ѝ. Тя ме поглежда с празен поглед, когато зад нея се чува:
- Елено, тук съм, ма, Елено!