ХуЛите - Циганска магия

Реката бучи, пролетните дъждове са я препълнили като очи на примадона и побеснели ручеи кръжат в суматоха около камъните. Циганката е излязла в ранни зори. Премела е двора, наместила е очуканите ламарини в кьошетата, бидоните е подредила на пирамида до дувара и сега стои с ръце на кръста, гледа водата отвъд и мисли за предстоящия ден.
Лицето ѝ е дребно и сбръчкано като сушена слива. И цветът му е същия. Запретнала е басмената рокля високо около бедрата си, още от сутринта е топло, по слепоочията ѝ е избила влага, a черните ѝ очи са помътнели от прахоляка, който вдигна. Колко вода и приказки изтекоха, откакто дойде в тази къща… Дете беше. На 14. Сестрите ѝ се бяха омъжили вече, но нея не я щяха. Странна била. Кльощава и черна, ребрата ѝ се брояха, миниатюрните ѝ гърди прозираха през памучната блуза, косата ѝ беше усукана на фитили, в които гнездяха паяци. Майка ѝ я прати един ден да занесе бакърения котел, който Васил беше харесал на пазара, а тя не се върна. Васил излезе от къщата, погледна я с оня поглед, от който гарваните пищяха като лисици по изсъхналите дървета и тя не можа да помръдне. Дълго време краката ѝ продължаваха да се вдървяват от този поглед и тя гълташе думите без да ги дъвче. После се научи да говори по своя си начин. Тихо, кротко и прилепчиво. Васил я слушаше с наклонена глава и черните му очи събираха нощите в зениците си, за да изсветлеят отново в утрото. В началото той я хокаше за фантасмагориите ѝ за горски самодиви с наметала от паяжина, за духове с прозрачна кожа и очи-лешници, за звезди с ореол от ябълки. После започна да ги търси. Вечер се прибираше грохнал, измиваше се на мивката в двора и сядаше на масата. Изсърбваше каквото беше сложила в чинията му, свиваше цигара, облягаше се на стола, дърпайки с присвити очи и я викаше. Тя сядаше до него, обвита в смрадлив дим като стара вещерка, която прави заклинания и започваше. Малката стая се изпълваше с тайнство, луната висваше на прозореца като сакрално махало, дрехите се полюшваха на простора над печката. Той не продумваше.
Така и не можаха да имат деца. Васил никога не заговори за това. Тя страдаше мълчаливо, без да се оплаква, но тази мъка се настани в пробитата ѝ циганска душа и никога не си тръгна. Един ден той се прибра с детето на Магда, което получаваше гърчове. Сложи го в скута ѝ и тя му заговори кротко, приласка го и го залюля в продънената си лодка и с думи-въжета, които само те чуваха, удуши и измъкна демоните му. Скоро започнаха да ѝ водят и други деца от селото и околията. Майките стояха отстрани - забрадките смъкнати на раменете им, косите им трескаво разпилени, и се опитваха да чуят приказките ѝ, които обвиваха децата като мека есенна шума. Кротостта ѝ омекотяваше острите им болки, треската им изчезваше и те я зяпваха омагьосани в грозноватото черно лице, стиснали очуканите си ръце в нейните.
Първата нощ, когато Васил я занесе на ръце в леглото, тя беше още дете, кльощавото ѝ тяло трепереше, а очите ѝ го гледаха с ужаса на три бездънни кладенеца. Той легна до нея и не посмя да я докосне. Месеци след това, когато се любиха с жарта на циганско лято, тя му разказа първата история. Сега, 44 години по-късно, Васил лежеше вътре на същото това легло. Очите му са затворени, а до възглавницата му тя е сложила три свити цигари. Днес, преди да го изпрати, ще му разкаже последната си история.