Виртуози

Автор: mamontovo_dyrvo
Дата: 28.08.2019 @ 11:29:48
Раздел: Избрано хумор и сатира


Това се случи преди много години. Точно когато ставахме „зрели” хора. В смисъл, че щяхме да бъдем единадесети клас. Имам си един приятел. Ваньо. Ваньо Гаврилов. Разбира се двамата имахме и други приятели. В ония години, когато зрелите хора се обръщаха един към друг с „другарю”, ние, приятелите, се „господиносвахме”. Господин Гаврилов, това, господин еди кой си, онова.
В края на жарката лятна ваканция между детството и зрелостничеството, Ваньо замина на море. Нормално. То и аз си топнах задника, но по-рано. Той обаче се забави много, сякаш го глътна някаква септемврийска дънна яма. Цели двадесет дни го нямаше. През това време се спуквах от скука. Пийвах с някой от махалата по бирка, но не беше същото. Да слушаш Джери Мълиган без Гаврилката си беше почти гадно. Добре, че ме биваше в математиката. Защото адски точно бях изчислил кога копелето ще се върне от морските територии. И му звъннах. Гласът на приятелят ми гракна отсреща:
- Алооо!
- Господин Гаврилов? – джентълменът в мен не спеше.
- Да, на телефона – някак напрегнато отговори Ването.
- Здрасти бе, копелдак! Ти да не се удави у тоя гьол, уроде тъп? – нападнах го веднага аз на изящен български, смачкан от големата скука.
- О, смотляк, ти ли си, бе? Големо говедо си, получи ли ми картичката, нарочно ти я пратих в плик, да не скива народът к’ви съм ти ги надраскАл.
- Нищо не съм получил, гадино. Голем измамник си, ти и картичка! – и му теглих една, дето хич не беше за пред хора – от мъртвец хабер, да не поверваш...
- Сигур още пътува, бахти пощите. Ама ти що не си е... – това което чуха ушите ми навярно би превърнало хората от един средно голям стадион в червенокожи.
Задобряло е копелето, помислих си със задоволство и веднага изстрелях един подобен шедьовър в слушалката:
-А бе гад, що ли не ти го..., перна ли някоя чужбинска бройка? Чаавкинче, полякинче нещо... дойче фройлен... Цяла вечност те немаше...Раздуй малко де...
- К’ви бройки те гонят бе, недоправен... нали бях с жена ми. – смотаняка викаше „жена ми” на Харитина, една готина, от нашия клас, дето се загаджи с нея в края на третия срок. Верно, че и тя щеше да бъде в някаква близка почивна станция с майка си баща си, досетих се аз.
- Голем дръвник си, моногамник тъп, изхабил си си почивката... да ти...
- Абе, връ ти го в... По цял ден „слънце, въздух, онанизъм - тъй се прави комунизъм” – завършихме хорово двамата и се закискахме доволно от висшия си поетичен пилотаж. Виртуози на фразата!
- Айде заеби тия псувни, ами слагай потурите и да бегаме да ударим по един бирок, че съм пресъхнАл – измучах, докато си палех цигарата – една „Арда” второ ми издра гърлото, кха,кха,кха...
- К’ва бира те гони бе, дръвник? Нали сме на работа! – удивено закриви гласът на Ваньо.
- О-о-о-откога бачкаш бе, ти ми скри шайбата – изненадан заекнах аз.
- Ми нали сме на репетиция довечера. След пет минути взимам калъфа с големата цигулка и тръгвам за цирка. Щастливец, твоите барабани са си там, смотаняко долен...
В този момент изтръпнах. Направо се парализирах като сталактон в Деветашката пещера.
- Чичо Русчо...ти ли...си? – гласът ми прозвуча сякаш котаракът на баба ми току що се събуждаше.
- Аз...съм...– бащата на Ването измрънка смутено като второкласник без домашно – к-к-кой се обажда, Коце, не си ли ти? Заекването явно беше заразно.
- Н-н-не... а-а-аз съм Васко, Васко Слона, на Ваньо съученика... – едвам събрах сили да отвърна. ”На ти псувни сега, виртуозе”.
- А, Васе, не те познах... Ваньо го няма... Ще му оставя бележка. Айде, че тръгвам за репетиция – по хрисим гласец имаше само заекът от „Ну погоди” и то доста рядко.
Чичо Русчо Гаврилов беше контрабасист в оркестъра на Софийския държавен цирк. Виртуоз. Като мен.
А аз седях, напълно онемял, сякаш бях усетил гнусен смок да пълзи през лицето ми. После мнооого бааавно затворих телефона. Преди да ме шибне през ухото с новия си звън. „Втасахме я – сега следва конското...”
- Алоооо! С кой говореше толкова време бе, говньооо! Айде да пием по една бира! Цяла вечност не сме се виждали... с г’усин Георгиев те чакаме в „Шанхай”. Тръгвай, да ти...! – весело прозвуча в слушалката Ванката.
Да те е.. и теб, извинявай... идвам – гласът на Гаврилката ми възвърна говорът. И отидох.
Това се случи преди много години.
- От гробищата ли идваш?
- Да бе, десет години на чичо ти Русчо, бог да го прости...
Отляхме на земята от халбите и погладихме побелелите си бради. Чичо Русчо, явно си беше спомнил нашия разговор, защото се ухили с халба бира в ръка иззад един облак. Заедно с Коце Варадинов, барабаниста, с който ме беше сбъркал...

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=194759