ХуЛите - Реалност

Жегата се разлива по асфалта като мараня, която облизва с жарък език босите крака на пешеходците, съска като нагорещен тиган след гумите на колите и се връща жадно към уморените от горещина хора, повдига се, за да припълзи нагоре към разголените им шии и потни мишници и се настанява в ямката между гърдите им.
Дърветата прошумоляват одобрително, все още са свежо-зелени, твърде дълго валя дъжд, споменът за който е останал в браздите по стволовете им и в жилките на твърдите им листа, в изпъкналите им, кокалести корени.
Вървя след жегата. Виждам я как настъпва пред мен като лава, как обгръща счупените плочки и основите на старите сгради, потърсили подслон в сенките си, как залива пешеходните пътеки, които приличат на избелели зебри, забравили саваната си. Облечена съм в класически зелен шлифер - неостаряваща модна линия за ексхибиционисти и стари градски песни. Атмосферните условия не ме плашат. Стигам до будката за вестници, купувам списание със съблазнителна загоряла блондинка на корицата, вероятно известна сред местните красавици, и влизам в киното. Ще гледам „За кожата на едно ченге“. Отварям списанието, докато невидими хора се суетят на местата около мен и на първа страница виждам себе си в класически зелен шлифер и розови очила, разпиляна коса около остаряло лице без бръчки, замазани нескопосано с фотошоп. Лампите внезапно изгасват и започва кино-преглед. Хората още не са насядали и приведени плешиви мъже преминават през кадъра, докато жените им припряно ги побутват по гърбовете. На голямото бяло платно, което трепти от тихото жужене на прожекционния апарат, съм аз, вървя по улиците в класическия си зелен шлифер, вали божествен, кротък сняг, който се плъзга по гладката му промазана повърхност, а след мен тича сюрия деца. Мятам ужасено списанието на пода на салона сред остатъци от пуканки и лепкави петна от кока-кола и хуквам навън.
Пред киното е спряла линейка, чиято сирена звучи като предсмъртен вой на заклано животно. Събрала се е превъзбудена тълпа зяпачи, прилепнали плътно един за друг от пот и любопитство, изцъклили хищни очи към центъра на перверзно правилния кръг, който са заформили. Разбутвам ги с остри лакти и се промушвам между тях безцеремонно, докато санитари с носилка им крещят да направят път. Жегата пари човешки статуи, които не помръдват. И там, на горещия асфалт, сред знойната мараня, лежа аз, главата ми е отметната назад, розови очила и тъмна коса, разпиляна върху лице с бръчки, в окървавен класически зелен шлифер, който се е разтворил и разкрива слаби, неестествено бели крака. Храна за ексхибиционисти и стари градски песни.