ХуЛите - Kратка житейска история

Висях по принуда в долна кръчма и чаках една дама, пиейки бира, напук на общоприетите норми за прилично поведение в понеделник по обед. Пролетта напредваше, обрамчила настроението ни с ореол от любов и съживителна надежда. На съседната маса седеше миловидна, но оклюмала на вид жена, която скръбно сърбаше шкембе чорба.
Възпълничка, с приятно оформени бузи, увиснали тъжно в момента и акомпаниращи на трагично увисналите вежди и рамене, тя не обръщаше никакво внимание на хората наоколо. Беше потънала в очевидно мрачни мисли, което цялото ѝ настроение и поза на тялото издаваше – изхлузена, смачкана, побутваща потънали гемии по лекьосаната покривка, които се опитват безуспешно да оцелеят в бурния океан на живота. Късаше разсеяно залци хляб, забивайки дългите си, остри розови нокти в меката му сърцевина, сръбваше лъжица шкембе и дъвчеше, загледана в храстите край реката. "Навярно любовна мъка…", помислих си, дожалявайки ми за тази симпатична матрьошка, решена в светло-лилав цвят и розово червило, лъщящо фино от чорбата, и спонтанно ми се прииска да направя нещо добро за нея.
Изведнъж от някъде, изневиделица, сякаш спуснат от короната на кестена в двора на кръчмата, се появи неугледен мъж. Седна срещу нея без поздрав, навярно я познаваше, и припряно извади кутия цигари. Жената се притесни. Засърба по-бързо, като преглъщаше напрегнато с изострен поглед и още по-издути бузи, изглеждайки на ръба да се задуши и да закашля парчета шкембе и семки от червени люти чушки в лицето на натрапника. Той запали цигара и викна:
- Младеж, дай една ракия и едно шкембе!
"Младежът" - пъргав чичка на около 45 години, кимна в движение, докато балансираше в двете си ръце купчина мръсни чинии и чаши и се шмугна в заведението. След малко донесе ракията и изчезна пак. Оня вдигна чашата и жадно отпи сериозен гълток, примижа с очи от парещото удоволствие, което се бе разляло по тялото му и се усмихна.
- Може ли сметката? - промълви хрипливо жената по посока на профучаващия наново "младеж", бършейки устни с прокъсана салфетка, и се засуети да рови в чантата си.
- Никъде няма да ходиш! - заповеднически скръцна мъжът и тя се притесни още повече, стисна цикламеното портмоне в ръката си, почти пробивайки му три дупки с ноктите си.
- Ма, Станчо… - промълви и млъкна.
Станчо опъна още един гълток и запали цигара, а аз извадих телефона си, готова да набера мълниеносно 112, в случай че стане напечено. Донесоха шкембето и следващите пет минути преминаха в мълчаливо сърбане и примлясване, докато листата на кестена тихо прошумоляваха, огрени от обедното слънце. Останалите посетители си бяха отишли, а сдавеният, напрегнат въздух, който сервитьорът би могъл авторитетно да разреже с кухненски нож, притискаше гневно жената, Станчо и мен - неволен свидетел, който вече нямаше как да се измъкне от това представление. Когато приключи с яденето, допивайки ракията на три глътки, мъжът викна:
- Младеж, дай ся една бира!
Жената пак се засуети, вдигна плахо ръка и повтори: "Може ли сметката, моля?", но в тоя момент зад заведението се чу внезапно биене на тъпан и избухна гръмка, кръшна мелодия, която нахлу сред нас като парен локомотив сред тучно зелено поле, заглуши всички околни шумове и се настани в прималялата корона на кестена, по масите, сред чинии с остатъци от оглозгани пилешки бутчета и неизядени картофи, а зад ъгъла изскочи шарен цигански оркестър. Ухилени и щастливи, приклякващи с акордеоните, тъпаните и зурните си, те се насочиха право към злочестата маса и засвириха още по-ентусиазирано, разчекнали беззъби усти в широки усмивки. Жената ги гледаше ужасено, а Станчо се облегна самодоволно с лека, самонадеяна усмивка на сбръчканото си слабовато лице и ги остави да думкат около минута-две. После махна внезапно с ръка и те спряха като заковани и покланяйки се сервилно на заден ход, се подредиха до заведението.
Жената гледаше в потрес ту тях, ту мъжа, хвърляйки притеснени погледи наоколо, където, за нейно щастие, не беше останал друг, освен мен и персонала на кръчмата – случайни зрители на житейска пиеса на абсурда. Насладил се на момента, мъжът стана и мина от другата страна на масата. Измъкна от джоба си една червена салфетка, омотана на смачкана топка, сложи я на масата и внимателно я разгъна като роза, чиито жертвени листа легнаха уморено на масата сред трохи хляб и сподавено дишане. Там имаше пръстен. Жената се беше оцъклила като риба на сухо, едва преглъщаше и седеше, изпъната като струна, която при допир ще се скъса със звучно свистене. Станчо взе пръстена, стисна дланта ѝ и се опита да го сложи на вдървения ѝ пръст. Нищо не се получаваше, тя продължаваше да стои скована и той задърпа ръката ѝ, която се съпротивляваше като механична играчка с пружина, навита да се отблъсква в противоположната посока.
- Дай, ма! - викна той ядно.
Тогава жената скочи рязко, стиснала чантата до гърдите си, погледна нагоре към кестена и той прошумоля одобрително, погледна към мен и аз ѝ се усмихнах и кимнах, погледна към Станчо, стоящ с полуотворена уста и кух поглед и хукна - лилавата ѝ рокля омотана около приятно пълничките ѝ бедра, косата ѝ развяна от несъществуващ вятър и тялото ѝ - лек пролетен облак, изплъзващ се в далечината като разтваряща се в утрото бледолилава мъгла. Циганинът на тъпана издумка три-четири пъти в нелеп опит да я спре, но ударите заглъхнаха сконфузено сред крясъците на Станчо да престане и щастливото шушукане на разперените кестенови листа.