ХуЛите - Момчето, което търсеше

Момчето беше дошло от малък пограничен град.То бе съхранило неговата топлота и невинността на невежеството. Бе възпитано да вижда само тези неща, които са чисти и невинни. И духът му търсеше винаги нещо прекрасно, лежящо някъде пред него.
Детството му беше едно безкрайно лято от синева и слънце. Момчето плуваше всеки ден в градския басейн и играеше с приятелите си на улицата. То ходеше често до белите скали, които ограждаха града, за да търси птичи яйца и приключения.
Момчето се опитваше да се ориентира по звездите, а океанът на мечтите му беше безкраен и син.
Семейството беше за момчето оазис от радост и топлина. То още не разбираше, че той е създадена с много труд от родителите му за него и по-малкия му брат. Момчето бе отличен ученик и спортист и вярваше, че целият свят му се възхищава. Едва по-късно то осъзна, че някои хора дори не са го и забелязвали.
Момчето отиде да следва в големия град с вярата, че бъдещето му ще бъде цветен сън, а пътищата покрити със съкровища, скрити за него от феите на познанието.
Първата година от следването отне по-голямата част от илюзиите му.
Момчето разбра, че не е единственият в света, а само един от множеството бледи силуети в прашния и хладен факултет. И се почувства като голяма стъклена витрина, разбита завинаги на множество парчета от грубо хвърления камък.
Но момчето продължаваше да търси. То заменяше нещата, които му бяха отнемани с други, които запазваха неговите сънища и невинност.
Така то мина през различни факултети. Университетите на живота го учеха, че когато видиш това, което не си забелязвал досега, придобиваш повече сила и насоченост. И то започна да открива все повече стени и прегради и да ги преодолява с ловкостта на беглец - ескейпист. Но животът му се превръщаше все повече в затвор, а не в необятната синева и слънце, които то обичаше.
Момчето се ожени и напусна страната си в търсене на нещо, което все още не можеше да определи. То лежеше пред него някъде във върховете и в безкрая. И макар, че тичането към върховете не притижаваше повече екстаза на младите му години, то го караше да се чувства донякъде щастлив и удовлетворен.
Момчето се опитваше да съдаде онзи рай за децата си, който познаваше от спомените си. На обстоятелствата бяха неблагоприятни, животът труден и магията не се получаваше – поне за момчето. Още повече, че то бе в чужда страна, говореше на чужд език и нещата ставаха някак си механични и сухи.
Момчето бе започнало да побелява. То вече не се ориентираше по звездите, а по камъните край пътя. И само в някои от вечерите му, звездите бяха още чисти и небето дълбоко като преди.
Някой му бе казал, че за да намериш нещо, би трябвало преди това да го определиш. Но момчето не искаше да загуби магията на неопределеното. И продължаваше да сънува и да търси несъществуващото. Само тогава то намираше себе си.
И в сънищата му океанът на спомените ставаше все по-необятен и син, а звездите на очакването все по-едри и чисти. И момчето беше щастливо както в детството си, защото знаеше, че земята на несъществуващото – неговата истинска родина – рано или късно ще го приюти.