ХуЛите - Леля Мита и извънземните

Август е. Сутринта предвещава денят да се държи като пийнал леяр, безогледно ръсещ разтопен метал от потата в непослушните си ръце..Слънцето и то уж демонстрира благородство,но елате и вижте след два часа
какви дивашки лъчи ще мята в жежкото си шоу.
А аз съм на ръба на нервна криза.Преди няколко дни започнах работа след изтощително дълъг отпуск.Прекарах го с мъжа и децата на плажа в компанията на нашето Черно море.Още непристигнала в службата, шефът ме привика, за да ме въведе в трудовия ритъм.Но направи така,че се почувствувах като катър,петлаещ крака в обоза на пехотата по време на война. Не стига това, ами видях в коридора колежката Петлешева.Тя пак беше с нова рокля . Деколтето й се плезеше срещу благоприличието. Стигаше й почти до пъпа. Ами направо да беше си спестила горната половина и да беше тръгнала по цици. Дрехата щеше да бъде къде по-откровена.
Втория сюрприз,който ми поднесе денят е, че.колегата Шаранков беше ровил в бюрото ми и измъкнал половината от пособията,с които си вадех хляба.Още по-лошо беше,че с неговата академична разсеяност не помнеше къде ги е посял.
Ръководителят на отдела,господин Фандъков беше женен,но от две години пишеше сърдечен роман с колежката Вретенлиева и сега двамата бяха духнали в задгранична командировка.Урежда се тая Вретенлиева,ей,урежда се!
За капак пък Бостанджиева от съседния отдел ми подшушна,че раздали някакви премии.Не се знае за какво,но аз не присъствувах в списъка Мене просто ме бяха пропуснали..Е,това преля чашата на поносимостта ми.Блъсна ме едно главоболие,не ви е работа. Вече два дни боли и не спира.Реших да се обадя на добрата си приятелка- леля Мита и да потърся помощ и съветот нея..
Разказвам й аз всичко от игла до конец. От време на време бърша сълзи с кърпичка,подсмърчам, а от време на време поглеждам с едно око към нея. Леля Мита мълчи ли мълчи и само слуша.Накрая ме стрелна с малахитов поглед и отсече:”Фанче,стягай багажа.Обади се веднага на смотания си шеф и сърцераздирателно,с фатален глас му заяви,че трябва веднага да заминеш на лекарски преглед в София.Отиваш при задгранично светило,за което си чакала ред цяла година.Затова ти се налага три дена да отсъствуваш от работа.Кажи му,че животът ти зависи от това.Той няма да ти откаже,защото му трябваш повече жива,отколкото поумряла,за да може да се възползува от умната ти главица.А ние през това време, Фанче, ще отскочим до Родопите за цели пет дена,Към трите прибавяме и двата почивни.Там ще лекуваме емоционални болежки.Да,да.Не ме гледай така учудено.Без да изпадам в излишни детайли, ще ти кажа,мило ми Фанче,че животът ми в последните месеци безпощадно атакува върху ринга си доблестните ми неврони.Не мога да скрия,че техниката му е добра и разнообразна.Има дни,в които загрява само с леви и десни прави удари върху мен,а аз се мъча да не забелязвам.Но понякога така барабани върху мене със серия унищожителни крошета,кръстове,куки и ъпъркъти, докато ме докара до нокдаум.Трябва да действувам,Фанче,докато мръстникът не ме е проснал в нокаут.Имам добър познат,който притежава хижа в Родопите.Ходила съм там няколко пъти.Местенцето е истински рай,особено за наранени душици като нас.
Обадих се на шефа, хвърлих няколко дрешки в една чанта,запалих колата и ето ни с леля Мита на път.Пристигнахме в хижата в късните следобедни часове.Собственикът ни посрещна радушно,разцелува ни пламено и ни правеше компания в ресторанта, докато хапвахме кашкавал- пане с пържени картофи и отпивахме от халбите бира.После ни отведе до стаята и ни остави да почиваме.
Беше започнало да се свечерява.През отворения прозорец долиташе виртуозната песен на влюбен славей и дружния хор на щурците.Въздухът изпълваше стаята с ухание на треви и билки.
-Фанче,ако е за бели чаршафи и меки възглавници,такива си имаме у нас,в града.Затова ти предлагам да отидем ей- там, на оная поляна,да полегнем върху тревата.Тя е по-нежна и от кадифе.Там да посрещнем нощта. Да се оставим в прегръдките на майката-земя,да се покрием със звездно одеяло и да усетим,че сме живи...-мъдро предложи леля Мита.
Отправихме се към поляната и полегнахме по гръб върху тревата.Наистина беше прекрасно.Първите минути мълчахме.Решихме да не опорочаваме загадъчната прелест на мига със звуци.Звездите,които бяха изгряли върху индигото на нощното небе, изглеждаха огромни.Опитвах се да изтискам от хилавите си познания кое беше съзвездието,което се кокореше над нас и тъкмо щях да отправя въпроса си към моята приятелка когато от някъде в небето изведнъж се появи едро, светещо тяло.То не беше звездз. Въртеше се и ту се смаляваше,ту се увеличаваше Понякога внезапно изчезваше,но пак се появяваше..Леля Мита също го беше забелязала,защото каза с топъл глас:
-Ха,Фанче,виж моите приятели,извънземните вече се появиха!
-Може да са извънземни,Мите.Не споря.Но от къде на къде пък да са ти приятели?!-колебливо изрекох своите съображения .
-Скъпа ми Фанче,нашият Създател е казал,че е пътят,по който вървим.Смея да отбележа,че аз също в известен смисъл се считам за път.Нашето старо запознанство с мен те доведе до моя път.Ти още не си го преполовила,за да си мислиш,че си го опознала.Аз никога не съм ти говорила за своите връзки с инопланетяните....
Усетих,че космите на главата ми настръхнаха,а по кожата ми запъпли колония от мравки.Имах безрезервна вяра на Мита,затова у мене се събуди любопитството да науча истината.Време имахме предостатъчно.
-Обичам твоите истории,Мите.Те винаги са изпълнени с напрежение и приключенска романтика.Готова съм да чуя и тая.
Мита стана,отиде до съседния храст,взе една вманиачена в своята светлина светулка,втъкна я деликатно в косите си и започна занимателния си разказ:
- Преди години в един период от живота се почувствувах почти толковз зле ,колкото и сега.Сякаш целият свят беше забравил ,че съществувам.Опитвах се по всякакъв начин да се спогодя със себе си ,но не ми се отдаваше.Чувствувах се като боец от манастира Шаолин,върху чиито гърди са натрупани поне десет каменни плочи, преди да ги натрошат. Вечер се къпех със студена вода, докато и слюнката ми се вледени,пиех прясно мляко с мед и се опитвах да медитирам.Това последното,Фанче,не ми се отдаваше .Още в самото начало заспивах,но тогава в съня ми се появяваха невероятни кошмари.Те ме будеха и аз отново се опитвах да медитирам,но пак заспивах и ето ти- нова порция кошмари.И така осъмвах-настръхнала като разклопана квачка с очи, изпъкнали и зачервени като на стар бухал,страдащ от конюнктивит.Изгубих и апетит.Вече можех спокойно да броя ребрата си и да,свиря върху тях като върху клавиатурата на ренесансов орган.. Все повече приличах по кльощавост на смахнатия дон Кихот,на който някакъв още по-смахнат автор беше посветил книга,дебела като тухла четворка.
Една сутрин обаче на вратата ми се позвъни.Отворих и видях нисък мъж с лилави очи и свенлива усмивка на млада булка показваща честната си риза пред свекър и свекърева.Казал му някой,че живея сама и може би ще се съглася да му отдам под наем една от стаите си за кабинет.Оказа се,че господинът е екстрасенс и масажист. Отказах му квартирната превилегия,но не зная кой дявол ме бутна да заявя ,че се нуждая от няколко хубави масажа.Така се запознахме.Казваше се Йодко Макарджиев.Всички му викаха Макарата.Господинът си нае офис в необитаем апартамент на първи етаж.Беше на около 150 метра от дома ми.
Започнах след работа да ходя при него на масажи.Те не бяха обикновени масажи,Фанче.Сякаш самият Господ-Бог беше слязъл от рая,за да ме масажира.Макарата се раздаваше до шушка като масажист Докато обработваше всяко мускулче от гърба и бедрата ми и се любуваше тайничко на телесните ми извивки ,той ми говореше разни неща.Казваше че имал връзка с разумни създания от планетата Марс.Твърдеше,че те го довели до вратата на моя апартамент.Посрещах разказите му видимо иронично и невидимо напълно скептично.Как е възможно такъв способен и интелигентен човек да е толкова вманиачен на темата „извънземни”.Въпреки подчертаната ми пасивност, Макарата не спираше при всеки сеанс да ме осведомява за своите приятели от Марс.Как го посещавали когато ходел сам на вилата си,за да се освободи от ежедневното напрежение.Освобождаването му се състоеше от половин литър домашно сварена върла ракия.Стана ми ясно поне,че марсианците се появяваха по напълно обясними причини след като ракията на Макарата догонваше вече дъното на шишето.
Една вечер след поредния ми масаж той ме покани в съседното кафене на по питие.Беше задушна лятна нощ и ние седнахме на маса вън от заведението.Отвън беше по-прохладно.Фанче,тогава все още се боях от твърди питиета,но се престраших да гаврътна едно малко уиски.Тъкмо вдигахме наздравица за приятелството и силата на лечебните масажи когато видях,че на двата свободни стола срещу нас се бяха разположили незнайно кога и как полупрозрачни и огромни създания.Не можеше да се твърди,че приличат на човеци, или на какъвто и да е друг вид земни бозайници.Още по-малко домязваха на земноводни или водни животни. Дрехите им подсказваха ,че са от един и същи,но неизвестен на мене пол.Косите им бяха къдрави и твърди като метални стружки. Стърчаха във всички посоки.Имаха огромни уши,които ту се сгъваха като хавански пури,ту отново се разгъваха.Носовете им бяха тясни и дълги като хоботи.Светкавично прецених ,че са високи поне3-4 метра. Доброжелателно ми се усмихваха с подобието на устни и ме фиксираха дръзко с опулените си очи.Досетих се,че това са марсианците на Макарата . Компютърът в главата ми защрака с пълни обороти, та чак запуши.Изведнъж усетих как всички косми и косъмчета на доброто ми послушно тяло се изправиха като бодли на разгонен таралеж.Чух как гласът ми превзе незавладяни до него момент висини и територии. .Пищях,та се късах.Пищях докато се измъквах от стола си,пищях докато тичейки се добрах до вратата на апартамента си и докато заклювах всички възможни брави и резета по нея.Аз не бях вече Мита,Фанче,а бях някой друг,който боравеше с ръцете и краката на тая Мита.Извадих от хладилника шише двойно препечена троянска сливовица и започнах направо да отпивам от него едри глътки като вода..От време на време пак пропищявах,но беше поне с по-ниски децибели.
На другата сутрин заминах на Нареченски бани да оправям съсипаната си от преживявания психика.Избягвах да мисля за Макарата. Нито го търсех,нито желаех той да ме търси.Но историята не свършва до тук,Фанче.
Леля Мита спря разказа си, извади от чантата си термус с горещо кафе сътворено по нейна тайна рецепта и наля в две порцеланови чаши.
-Кафе се пие от ето такива чаши,Фанче,а не от пластмасови.Изкуствената материя убива всичките му достойнства и го превръща в сладка чорбица.Но нека да продължа по-нататък.Мина доста дълго време след тая случка и аз почти бях забравила за нея,но се запознах с една жена.Казваше се Жанет.Двете имахме доста общи неща в живота си.Тя беше родом от града на тати,като мене притежаваше две дипломи за висше образование и два брака.,И на нея първият й мъж беше напуснал тоя свят,но вторият се беше заинатил и все още обитаваше пределите му. .Двете живеехме в един и същи жилищен блок,но в различни входове.Една вечер Жанет ме покани на гости ,за да ме запознае с рисувателното си изкуство.Обичала в свободното си време да рисува.
Жанет ме посрещна мило,почерпи ме както си му е реда и започна да ми показва рисунките .Бяха рисувани върху бял картон с пастели.Впечетлих се ,защото изглеждаха невероятно красиви и като сюжет ,и като цветова композиция..Попитах я как постига това майсторство.Отговори ми,че заслугата не била само нейна,а и на приятелите й –извънземните.
След нейните думи аз застинах. В стаята настъпи зловеща тишина.Усещах както преди, че космите и косъмчетата на главата и тялото ми вече се изправят.Бях готова да включа вътрешната си сирена и да хукна,но усетих как ме приковаха за стола.Не можех да мръдна,камо ли да стана.Опитах да вдигна децибелите,но и това не ми се отдаде.Гласът ми беше изчезнал.Жанет обясни,че извънземните пришълци знаели,че нося в себе си стрсхове от минала ,преживяна среща с тях Затова са тук и са решили да ми помогнат.Докато тя ми съобщаваше със равен глас тия тревожни за мен новини,аз изведнъж усетих как по цялото ми тяло премина ток.Не такъв като нашия.Беше безопасен, нежен,но силен,ако можеш някак да ме разбереш. Стана ми безпричинно мъчно и заплаках със сълзи, бликащи и горещи като Мамутовите извори и обилни като проливен дъжд над Папуа,Нова Гвинея.Ревах така както не съм ревала през целия си живот.Но усещах,че вътрешното ми напрежение изтича навън и на душата ми става по-леко. Все едно бях осъден на смърт,който току-що е помилван от правосъдието.Полека- лека спрях да оплаквам невроден Иванчо.но извънземните заявиха,чрез приятелката ми,,че имат още работа по мене.Отново се нахвърлиха със своята лекуваща енергия и от очите ми пак потекоха нови солени потоци.Вторият сеанс беше по-кратък,но напълно ефективен.Бях по-лека и от панаирджийско балонче на връвчица.
Леля Мита отново наля от уникалното си кафе в двете чаши.Наливаше и мълчеше,а аз през това врвме се борех с червея на съмнението,който ненаситно чоплеше съзнанието ми..Сякаш отгатнала мислите ми тя ме фиксира със изумруденото сияние на проницателния си поглед и започна:
-Зная какво си мислиш,Фанче,но изобщо не те коря.И аз си мислех,въпреки,че след втората среща с братята по разум бях станала кротка и тиха като херувимче,че всичко това са или кошмари, или мои шизофренични фантазии.И може би щях да спра до тук с догадките,ако историята нямаше продължение...
Един ден се карах за нещо на дъщерята,но така,че със алтовия си дрезгав тембър люлеех стените на стаята.Тогава изведнъж,абсолтно неоправдано и нелогично, тя изчезна пред очите ми.Попаднах в зала с огромен пулт и с безброй светещи прибори на него..Виждах как някакви същества, изправени като нас ходеха напред-назад из залата.Вместо уста имаха огромни муцуни и много приличаха на нашенските крокодили.Странното е,че за първи път въобще не се изплаших.Тия гущероподобни господа имаха и огромни опашки.Бяха толкова силни,че ако ме пернеше със опашка един от тях,щеше да ме превърне във векторна величина от непозната координатна систевма или да се озова някъде в бездънния Космос...Но аз бях спокойна като дърт проповедник , изпил за кураж в олтара комката на мирянитеГледах ги как влачат куйруци надлъж и шир край панелите и се кокорят върху приборите си.Реших да пробвам дали въобще ме забелязват.Доближих се до един от тях и го настъпих отзад по влачещия му се като шлейф израстък.За части от мига влечугото-космонавт се обърна и така яко ме цапардоса,че детайлите на тялото ми,изпаднаха в амплитудно отклонение и затрептяха като точки на просто махало.Чух в главата си възмутен женски глас:”Защо ме настъпа бе, ,грозно първобитно животно и безумно Космическо недоразумение ?!Вместо да благодариш,че сме те удеостоили с нашето цивилизовано гостоприемство, ти все още проявяваш маймунска агресия...” Оказа се,че космонавта беше космонавткаНаучих от нея че съм била в предишния си живот една от народа на великаните-марсианци.С тях преживях първата си среща в кафенето ,когато бях заедно с Макарата. Всичките се интересували как се вписвам в света на първобитните форми на живот,наричащи се човеци.Аз сама съм пожелала да се родя на тоя вечно пътуващ ,естествен,но малък космически кораб, превозващ шайка невежи космонавти Тия човеци погрешно наричали невежеството си и безхаберието-еволюция.Да се родиш в тяхното общество било истински героизъм.Тия космически аборигени вървяли надолу,а мислели,че се изкачват нагоре...
Леля Мита помълча малко,после ме погледна,смигна ми съзаклятнически и каза
-Пратих на госпожа гущерката много поздрави от арменския поп,защото тя хабер си няма от човека.Нейната теория е само една гола теория,защото ние,човеците сме направени от много здрав материал.А по нанадолнище да слизаш се иска здрави гащи.Как ще изпитаме сладсостта на изкачването,ако не слизаме и надолу?!Това е нашата велика човешка тактика,Фанче!И ние един ден ще имаме такива космически кораби като тяхните,че и по-хубави и бързи.Що са години за напред.наши са.
Леля Мита отново замълча.Погледнах я и видях,че се усмихва някак странно като оная грозница Мона Лиза на Леонардо.Изчаках десетина минути с надеждата Мита отново да заговори,но нищо такова нве се случи.Моята приятелка мълчеше,но продължаваше да се усмихва.После изведнъж без причина се закикоти гръмогласно и до сълзи.Тя даже и не ме поглеждаше,сякаш изобщо не съществувах за нея.Взе да ми става страшно.Почнах да си мисля ,че горката жена сигурно е превъртяла.Скочих,хванах я за раменете и здравата я раздрусах:
-Мите,Мите,спри най-после да се кикотиш!Плашиш ме!
-О,извинявай,Фанче,но водих телепатичен разговор с един зевзек от планета Девет в С лънчевата система.Те всичките там са двуполови и сами се възпроизвеждат. Носът им освен за дишане им служи и като мъжки полов орган.А там,където е нашият пъп се намира женският им полов орган.За да зачене деветианеца дете, трябва в продължение на цяла деветианска година да опложда себе си..Той вкарва дългия си нос във женския си орган и два часа трябва да не се движи.И това всеки ден в продължение на цяла една година.Представяш ли си,Фанче,какъв ужас!Тоя зевзек е към края на оплодителния период. Така му е писнало вече на горкия,че дрънка какви ли не глупости,само и само да се поразсее малко.Разказа ми два вица,Фанче,но ми забрани да ги разказвам на друг,защото законите им не разрешават това.
Учудих се много,но не посмях да питам моята леля Мита за странностите на телепатичните й разговори и на деветоанските закони.Реших тактично да премълча,но затова пък леля Мита продължи разказа си:
-Една нощ,беше пак през лятото ,Фанче. Съзерцавах звездното небе от моята тераса. Чувах гласовете на децата,които играеха навън и на майките им,които бистреха кварталните казуси със вещината на висш съдебен съвет. Беше истинска махленска идилия.Докато се топях от кеф изведнъж огромни многоцветни светлинни снопове започнаха да прорязват небето.Докато се чудех какви са и от къде идват, някъде от единия край на видимото от мене небе запълзя чудовищно голяма летяща чиния.Тя изпълни небето над целия квартал от край до край.Сигурно имаше площ поне половин квадратен километър.Движеше се абсолютно безшумно.Чинията спря и застина над главите ни.Докато се чудех как моите съседи не забелязват това явление и как децата не са се разпищяли от ужас, изведнъж чух как едно от тях се развика:”Мамо,мамо,виж! Татко си идва от работа с галактическия космобус.!”Отвори се някакъв люк на летящото чудовище и от него излетя непознат за мене мъж.Той се приземи плавно пред блока и детето се затича да прегърне своя тати.На светлината на уличното осветление забелязах,че и детето,и баща му са полупрозрачни като марсианците.”Боже мили,какъв е тоя шантав сън,който сънувам сега?!”Мислех,че наистина сънувам и затова се ощипах по крака.Заболя ме,което означаваше,че не беше сън.Но не беше и на яве.Бях все още на терасата,но на улицата вече нямаше нито деца,нито възрастни.Беше тихо и пусто.Не разбирах какво се случи.Дали пък всичко,което видях не беше халюцинация.Много объркана и затънала неспасяемо в тресавище от загадки се прибрах у дома.Голямата ми изненада беше,че в хола на дивана седеше разположил се кой мислиш?Ами екстрасенса и масажиста Макарата.Оказа се,че той вече е жител на Марс.Обясни ми,че повърхността на планетата там е негостоприемна и сурова.Истинският живот бил вътре в дълбините й.Марсианците имали свръхмодерни градове и в тях кипяла активна дейност.Пратили го да ми съобщи ,че това,което преди малко съм преживяла е било фрагмент от далечното бъдеще.Не желаели сами да ми го съобщят., Двама от тях още ходели с увреден слух в резултат на моите писъци при първата ни среща.Решили да ме въведат за кратко да надникна в бъдещето . Да разбера,че в резултат на смесени бракове между планетните цивилизации ние,човешките създания ще придобием след дълго вървене в тунела на времепространството външността на класическите марсианци.Ще станем част от обществото на обединените галактически нации от Млечния път.След неговия разказ мислех,че вече нищо не може да ме учуди,Фанче.Но съм се лъгала...
Миналата година реших да отпразнувам рождения си ден в службата.Бях се подготвила добре и занесох ядене и пиене повече от достатъчно,но подаръците бяха повече от символични. Това беше без значение,защото важното е да почерпя за мое здраве и късмет в живота.
След работа се отбих в един магазин да купя нещичко,та ако някой се сети,че имам празник и реши да ме посети да има с какво да го почерпя.Напълних чанта с покупки и подсвирквайки си,в прекрасно настроение отключих външната врата.Влязох в хола и о,ужас!Стаята беше пълна с представители на какви ли не космически цивилизации от нашата галактика.И тъй като,Фанче,те до един са умопомрачителни грозници имах усещането,че съм попаднала изведнъж в ада.Те заподскачаха,закрещяха всеки на своя извънземен език.Искаха да изразят радостта си,че ме виждат .Извадих от чантата всичко,което бях закупила за почерпка. Те веднага шумно се нахвърлиха върху храната и напитките.Ще е грешно да твърдя,Фанче,че въпреки високоразвитите си технологии моите неземни приятели са добре възпитани.В хола имаше такава шумотевица,че ми беше невъзможно да чуя дори собствения си глас.Бях изпаднала в шок,но виждах,че те истинсвки се забавляват.Усещах как ме връхлитат някакви горещи вълни.Чувствувах се нещастна и изгубена в пустушта на Космоса.Реших да отида до банята и да наплискам със студена вода лицето си.Когато влязох в нея, първото,което видяха очите ми,беше как двама инопланетни ненормалника се плацикат във ваната ми.Те явно бяха пийнали малко повече от моите питиета,защото с безумни усмивки ме подканяха да се присъединя към компанията им.Най-учтиво отказах,извиних им се и веднага напуснах.Реших да си почина в тоалетната върху чинията.Влязох,заключих се,свалих пликовете си и седнах да си отдъхна.Тук беше тихо и ухаеше на тоалетен парфюм.Въздъхнах облекчено,но неволно погледнах нагоре към тавана.Там се беше настанило извънземно,което със вперените към мене очи и с мъхестите си крайници много ми приличаше на тарантула.Бях шокирана,скочих и без да вдигам пликовете си,забравила за всяко благоприличие, хукнах през глава навън.Как да е оправих тоалета си,но изненадите ми дойдоха в повече и ме заболя корема.Реших да отида до кухнята и да си пийна от моите домашни капки за корем.Представляваха сироп от стопени в захар зелени орехчета и домашна ракия.Ресептата я знаех от тати и беше много ефикасна.Но когато отворих вратата на кухнята видях как трима гущероподобни се черпеха с капките ми,които бяха извадили от хладилника Напуснах стаята светкавично и влетях в хола.Гостите ми бяха омели всичко що е за ядене и пиене.Обясниха ми,че при тях на рождените дни рождениците раздавали подаръци на гостите си.Та значи те сега чакали от мене да им поднеса подаръци.Е,тука вече, Фанче,загубих всякакъв контрол над разсъдака си.Грабнах точилката и започнах да ги дарувам наред...Докато се телепортираха бързешком,те успяха в крачка да споделят мнението си за моите реакции.Според тях,Фанче,аз съм била превъзбудена от радост,че са ме уважили с посещението си и затова съм изразила по тоя странен начин светлите си чувства.
До нас наблизо в тревите един щурец –индивидуалист къдреше своето солово изпълнение.Леля Мита стана и с безпогрешен усет го откри.Изкара го от неговото убежище и като го сложи върху дланта си го подкани да продължи концерта.И глупакът я послуша и сякаш нищо не се е случило застърга отново по струните на цигулката.
А тя продължи своя повече от интересен разказ:
-След тоя необичаен рожден ден,,аз бях малко пообидена на моите приятели.Но случи се така,че внезапно заболях.Всичко започна съвсем невинно.Стоях на течение и получих възпаление на плеврата.От болките и стреса вдигнах такава висока захар,че даже докторите,които ми я мереха закриваха очите си,за да не се плашат.Като извървях в болницата миниатюрната клинична пътека,аз излязох от нея почти в същото състояние,в което влязох.Знаеш,че не обичам да се оплаквам и да споделям болките и неудачите си с други.Лежа си аз значи у дома,гълтъм лекарства с шепи и пъшкам.Тогава дойдоха моите марсианци.На никого нищо не бях казвала,но те пристигнаха.При тях,приятелко,почти няма болести.Медицината им е главно превантивна.Пренесоха ме на техния кораб и там ми направиха няколко безкръвни операции.Бях в пълно съзнание,докато екипът им работеше над мен.Чувах и виждах всичко,но не изпитах никаква болка.При тях всички болести са лечими и се лекуват на молекулно и енергийно ниво.Мога вече да ти се похваля,Фанче,че и следа от болести няма у мен.Но ми казаха,че нищо няма да пипат по нервната ми система,за да се науча сама да я оправям и владея.Емоциите са визитната картичка на човека.Е,как мислиш ти?Може ли да ме оставят без визитка?!
Леля Мита се разсмя звънко и уплаши щуреца на дланта си.Той скочи и изчезна отново някъде из тревите.А ние с леля Мита се отправихме към хижата.