ХуЛите - Нечистите

Елизабет продължи да спи и да яде през следващия ден, но основно спеше. Струваше й се, че никога няма да се отърве от постоянната умора, която усещаше чак в костите си. Странните сънища, които знаеше, че сънува, но за щастие никога не помнеше, само я караха да се буди дезориентирана и с някакво неприятно чувство, което караше стомахът й да се свива от напрежение.
Меридит, от своя страна, не си губеше времето. Още преди обяд излезе, за да уговори бягството й. Беше подозрително лаконична, когато отговаряше на въпросите й къде точно отива и с кого ще говори. Някак избягваше да я погледне в очите и практически избяга от стаята си и разпита на Елизабет, но девойката нито веднъж не се усъмни, че всъщност се готви да я предаде. Може би трябваше и може би беше глупаво… Не, определено трябваше и определено беше глупаво, но нещо отвътре я караше да й се довери. Затова и продължи да спи – отново под леглото, но този път повече за да не я закача Франк, октолкото от страх, че някой ще влезе. Там я откри и Мери, когато се прибра следобед.
– Събуди се. – каза й, като коленичи на пода. – Трябва да тръгваме.
Сърцето на Елизабет изведнъж подскочи.
– Сега ли?
– Веднага. Трябва да заминеш още тази нощ, ако не искаш да чакаш месец за друга възможност.
Мисълта, че Елизабет ще успее да остане скрита петдесет и четири дни беше абсурдна, но това й се стори твърде внезапно. Докато се изтъркулваше навън, с кристална яснота осъзна, че изобщо не е готова. Не беше имала никакво време да се подготви психически, да свикне с идеята. Което беше глупаво, защото още откакто разбра, че страшниците не й помагат ей така, знаеше, че трябва да направи точно това. Трябваше да се стегне. Но още докато си го мислеше, заекна:
– Просто така? Мислех, че ще ти трябват няколко дни.
– Извадихме късмет. – каза Меридит. Беше отворила гардероба си и трескаво ровеше из оскъдното му съдържание. – Корабът заминава след два часа. Трябва да сме там след един, преди проверките. Каретата ни чака долу. – най-накрая се обърна към нея, стиснала в ръцете си някакъв плат. – Сложи си това.
Елизабет премига, мъчейки се да осмисли случващото се, а после взе дрехата и я опъна пред себе си. Беше наметало. Сложи го около рамената си, завързвайки връзките около врата си. Макар и да беше от хубав плат и добре запазено, модата на черния цвят, особено с тези сребристи кантове, беше минала преди няколко години. В случая обаче беше добре дошло, защото трябваше да остане незабелязана, а никой нямаше да обърне особено внимание на момиче с остарели дрехи, които отгоре на всичкото и се влачат.
– Готова ли си? – попита я Меридит.
Лизи огледа стаята. Беше напълно безсмислено, понеже вече носеше всичко, което притежаваше – дрехите и обувките от Израри. Беше върнала прислужническата униформа. След всичко случило се от бала насам беше открила, че панталоните са много по-удобни за бягане, макар и все още да се чувстваше малко гола в тях. Разликата бе, че така й беше по-топло, отколкото ако наистина е гола.
Никой не можеше да я обвини, че не е опитала всичко.
Намести металната тръба в ръкава си и кимна.
– Да, готова съм.
– Да тръгваме тогава.
Не бяха направили и две крачки към вратата обаче, когато Франк се спусна от огледалото, откъдето бе наблюдавал с интерес досега, и най-безцеремонно кацна върху главата на Елизабет, сграбчвайки късата й коса с острите си нокти.
– Ох! – викна тя и започна да ръкомаха покрай главата си. Би го избутала, ако не се боеше, че вместо само да я скубе, ще я издере или изкълве. – Махни се!
– Гра! – изграчи пилето, пляскайки с криле, за да балансира.
– Мисля, че ти е обиден, защото щеше да тръгнеш без него. – отбеляза Меридит, хапейки устни, за да не прихне.
– Не ме интересува!
Продължи да размахва ръце, докато не й стана ясно, че по-скоро ще остане без коса, отколкото проклетата птица да се махне от нея. Идеше й да го хване и да му извие врата, но вместо това измарширува до прозореца и го отвори.
– Хайде, къш! Нямам време за твоите глупости!
– Гра! – изказа се Франк.
След една безкрайно дълга секунда, в която Лизи бе убедена, че просто ще седне върху главата й, той се оттласна. Вятърът от крилете му вкара косата в очите й, а едно перце влезе в устата й. Плюейки и ругаейки на глас, девойката се обърна и закрачи войнствено към вратата, игнорирайки ухилената физиономия на Меридит.
Отвън всякакво раздразнение изчезна. Замени го напрежение. Ако я видеха сега, щеше да е трудно да обяснят какво прави младата лейди с момче в женско наметало. Може би все пак щеше да е по-добре, ако бе облякла униформата. Докато вървяха към стълбището, което само вчера беше качила, за да се скрие в стаята на Чапман обаче, Елизабет не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е съвсем наред. Беше тихо – прекалено тихо. Наближаваше времето за вечеря, а коридорите бяха пусти. Само от кухнята се чуваха гласове и тракането на съдове. Не, че се оплакваше, но определено беше малко странно. Обикновено домакинствата не освобождаваха и не пренасочваха прислуга към вилите си преди началото на лятото или покрай зимните празници, но какво ли пък знаеше и тя за живота на благородниците? Беше обикновена дъщеря на търговец, а вече дори и това не можеше да каже за себе си.
Тези мисли я доближаваха опасно до самосъжалението, обидата и всички други чувства, от които категорично нямаше нужда в момента. Побърза да ги изтика някъде дълбоко в съзнанието си, където силно се надяваше да изгният и тя никога повече да не се занимава с тях, и последва Меридит до каретата със семейният им герб. Да, бяха достатъчно старо семейство, за да си имат герб. Кочияшът наклони шапката си към чернокосото момиче и хвърли озадачен поглед на Елизабет, когато им помогна да се качат вътре, но дори и да искаше да попита откъде се е взела, Франк не му даде шанс, като се спусна право към него и отлетя с шапката му. Лизи можеше да чуе победоносните му крясъци, докато се въртеше около мъжа, но побърза да затвори вратата и да дръпне перденцето. Напрежението обаче продължаваше да я сковава дори след като усети накланянето на колата при качването на кочияша и вика му, с който конете потеглиха. Това беше твърде рисковано. Дори с къса коса и с няколко килограма надолу, пак съществуваше голям риск да я познаят. И ако беше опасно за нея, то бе също толкова опасно и за Меридит. В момента, в който я видеха с чудовището Елизабет Шей, животът й щеше да свърши. Върховният съдия и нея щеше да обвини в съучастие със силите на злото и щеше да я качи на ешафода, за да напълни гърлото й със сребро. Лизи вдигна качулката си, потъвайки в сянката й, и погледна към другото момиче, което й се усмихна мило. Дали тя изобщо осъзнаваше колко рискува? И защо го правеше? Лизи не знаеше, а и не мислеше да пита. Подозираше, че ще получи отговор, който само да подчертае, че на Чапман й трябва поне някой бляскав ореол… За разлика от Елизабет, която се възползваше от добрината й. Девойката сви недоволно устни. Може и да постъпваше егоистично, но се закле, че ако ги хванат заедно, ще направи всичко възможно да поеме вината върху себе си. Щеше дори да се престори, че има магически сили, с които я е хипнотизирала, за да й помогне.
– Ако някой ден имаш нужда от помощта ми, ще сторя всичко възможно, за да ти я дам. – каза.
Меридит вдигна вежди, изненадана от обещанието, и то казано с толкова твърд тон. Или поне Лизи се надяваше да е прозвучал така, понеже през живота си не бе била по-сериозна за каквото и да е – дори за това, че жълтото я кара да изглежда болнава.
– Благодаря ти. – каза й накрая и се усмихна. – Макар че едва ли ще мога да се свържа с теб.
– Защо? – попита и я погледна подозрително. – Къде отивам?
– Не зная. Не се мръщи, Лизи. Капитанът не за първи път… помага на хора по този начин.
Сега беше ред на веждите на Елизабет да се вдигнат.
– Каналджия? – ахна и се засмя. Това не можеше да е истина. – Откъде познаваш каналджия, лейди Чапман?
Меридит всъщност се изчерви.
– Не е точно каналджия. – отвърна смутено.
– „Помага“ на хората да напуснат Рива, нали?
– Да. – промърмори.
– И пак им „помага“ да отидат в някое друго кралство?
– Да.
– За пари?
Мери хвърли един раздразнен поглед на развеселената й усмивка и изпуфтя.
– Да! Добре! Каналджия е. Доволна ли си?
– О, нямаш представа! – изсмя се и плесна с ръце. – Меридит Чапман познава каналджия! Меридит Чапман си говори с каналджия!
– Престани да ми повтаряш името така. – намуси се момичето.
– Това е по-добро и от тортата за рождения ден на краля! – не й обърна внимание Лизи.
– Шоколадовата?
– Не, не. Червената от миналата година.
– Ооо, червената! И с онези захарни фигурки! Помниш ли ги?
– Дали ги помня? Още си пазя рицаря!
Меридит прихна, а след малко и Лизи се присъедини. И макар болката в ребрата скоро да я накара да спре, не се бе чувствала толкова… лека от страшно много време. Поне докато една мисъл не я накара да се сепне и притеснено да каже:
– Чакай малко! Защо се смеем, когато онзи ще иска пари? Аз нямам пари!
– Спокойно, аз ще се погрижа за всичко. – каза Чапман и потупа джоба на наметалото си. Нещо издрънча приятно отвътре. – Ти само трябва да се качиш на кораба.
Елизабет кимна. Притисна с длан ребрата си, за да облекчи болката, а после въздъхна.
– Не ми харесва, че не знам къде отивам. Ами ако ме продадат в робство? – потръпна.
– Робството отдавна е забранено навсякъде, Лизи. – Мери потупа ръката й. – Съжалявам, че не мога да ти предложа нещо по-…легално, но може би е за добро. Страшниците няма как да те проследят така. Това е целта, нали?
– Определено. – кимна.
Няколко минути не си казаха нищо, като единствените звуци идваха от копитата на конете, чаткащи по паветата на улицата. Лизи повдигна с показалец пердето мъничко и погледна навън. Магазините бяха отворени и тротоарите гъмжаха от хора. Не знаеше защо, но се почувства малко обидена. Ако беше такова страшно чудовище, то поне трябваше да издадат заповед всички да останат по домовете си, нали?
– Сигурна ли си? – попита изведнъж Меридит.
Лизи я погледна объркано.
– За какво?
– Че няма да си по-добре със страшниците. Не, не бързай да се мръщиш, изслушай ме. – помоли я и започна нервно да мачка ръба на наметката си. – Могат да те научат как да използваш… силите си. Знам, че не сте се разделили много добре и че са те дебнали с месеци, преди Финиан да се запознае с теб на бала, и че са ти поставили ултиматум да се биеш за тях или да те убият… – прехапа устна и се намръщи, а като погледна отново Лизи, изглеждаше ядосана. – Не, забрави, че съм казала нещо. Тези са…
– Задници? – предложи Елизабет с крива усмивка. – Всичко е по-добре, отколкото да бъда с тях, Мери. Чувствах им се задължена, особено след като Анди изгуби живота си заради мен, но в крайна сметка всичките им усилия са били, за да заловят страшилището и да го накарат да се бие за тях. Нищо чудно, че не изглеждаха особено трогнати от смъртта на Анди. Вече са имали друга сянка, с която да го заменят. – завърши горчиво.
– Ужасни са. – съгласи се другото момиче.
– Така е. – кимна Лизи. Беше доволна, че Мери е на нейна страна по този въпрос, защото това значеше, че определено не е направила грешка да избяга от страшниците. Въздъхна отново и бръкна в джоба на панталона си. – Но дори и те да не бяха, аз съм. Откраднах нещо от тях.
При това протегна шепата си между двете, внимавайки да не разсипе съдържанието при някое по-рязко подрусване на каретата. Двете малки черни топчета в центъра на дланта й сякаш поглъщаха оскъдната светлина в каретата.
– Видях Ръдфорд да носи такива. – каза Меридит тогава и се пресегна да докосне едното. – Какво са?
– Онова, което остава от морите, след като ги убиеш. – отвърна Лизи, а Мери побърза да прибере ръката си с погнусена физиономия. – Наистина ли Ръдфорд е носил перла?
– Да, по дръжката на сабята му. Спомням си, защото ми беше странно да видя перли по оръжие.
– Едва ли са декоративни обаче. – каза замислено Елизабет.
– Мислиш ли, че им служат по някакъв начин срещу нечистите?
– Най-вероятно. – кимна бавно девойката и побутна едната перла. Пое си рязхо дъх, когато въпрос, който си задаваше от известно време, намери отговора си. – Може би така успяват да ги убиват? Финиан го правеше с магия, така че явно тя действа някак, но видях Ръдфорд да ги посича със сабята си. Не се получаваше, когато нашите войници ги атакуваха, нали?
– Честно казано, бях твърде заета да пищя и да бягам, за да обърна внимание. – каза Меридит сухо и отново се пресегна към перлата. – Значи, ако имам едно такова, може да ми помогне да се защитя, ако отново се случи нещо подобно?
– Не знам. Така мисля. – повдигна рамо Лизи. – Трябва да правят нещо.
– А е възможно и да ги носят, за да покажат колко нечисти са убили. – предложи Мери.
– Не е никак изключено, но Ръдфорд не ми се стори като човек, който обича да се хвали с тези неща. За него всичко е… задължение. Дълг. За всички тях е така. – погледна другото момиче и импулсивно хвана ръката й, пускайки една от перлите вътре. – Трябва да прави нещо, а ако ще ни помогне да се защитим при нужда, по-добре да имаме по една.
Мери изгледа черното топченце. По лицето й все още се четеше погнуса от мисълта, че е било вътре в мора, но също така и искрено любопитство. А като вдигна лице към Лизи – и благодарност.
– Дано не ми се налага да проверявам. – каза и прибра перлата в джоба си.
– Няма да ти се наложи. Сега Рива има и нов кристал. Ще си в безопасност.
Меридит кимна и отвори уста да каже нещо, но в същия миг каретата спря и кочияшът оповести, че са пристигнали. Напрежението и капчица вълнение се уталожиха в стомаха на Елизабет, когато отново внимателно дръпна перденцето и надникна навън.