За Истанбулската конвенция, козата Джендра и долнобунищенския референдум

Автор: gringo
Дата: 05.02.2018 @ 12:52:44
Раздел: Хумор и сатира


„Чували ли сте някога нещо за „Прозорецът на Овертон“? Ако не, то ви препоръчвам да прочетете тази технология за легализиране на всичко, каквото ви хрумне. Ще разберете как се легализира хомосексуализмът и еднополовите бракове. Ще стане съвършено ясно, че работата по легализацията на педофилията и кръвосмешението ще бъде завършена в Европа в близките години. Както и детската евтаназия впрочем.”
„Прозорецът на Овертон”, Евгений Хавренко


Всякакви дивотии бяха ставали в единствената кръчма на село Долно Бунище, но никой не очакваше, че точно днес, на двайсти януари две хиляди и осемнайста година, когато споровете „за” и „против” Истанбулската конвенция бяха достигнали кулминацията си, ще се случи нещо незапомнено, което дори развинтеното въображение на Стивън Кинг не би могло да роди. Всъщност, Стивън Кинг би сътворил и нещо много по-откачено, но точно такова, по нашенски си шашаво и по балкански уйдурдисано – никога.
Всичко си бе съвсем нормално в задименото помещение към единайсет сутринта - бай Пешо дремеше на втората ракия, Мичо и Анани яростно тракаха с пуловете по таблата и се дразнеха един други, а собственикът Ангел Хитрото се оплакваше – за кой ли път, от липсата на клиенти на Виктор дърводелеца, който само сумтеше и климаше от време на време глава в знак на съгласие. Освен тях, в най-отдалечения ъгъл неспокойно се въртеше на стола си Гошо Дивото – безработен младеж, вечно пиян и готов да се сбие за нищо с всеки.
За практичните и присмехулни шопи темата за ратификацията на Истанбулската конвенция беше нещо толкова смахнато и налудничаво, че те само се изхилваха подигравателно , ако някой споменеше нещо за нея и след някоя и друга псувня по адрес на депутатите започваха да обсъждат собствените си дертове .
За момент се възцари тишина - Мичо бе застинал над таблата, стиснал с кебапчестите си пръсти черен пул и се чудеше дали да бие с него пула на Анани, или да го прескочи и покрие собствения си гол, Ангел кръчмарят , махмурлия от снощи, надигаше жадно халба зелев сок и му бе невъзможно да говори, бай Пешо продължаваше кротко да си дреме, а Гошо Дивото се пулеше с полуотворена уста в голата жена на първата страница от календара за две хиляди и осемнайста година, закачен на стената от лявата му страна.
Внезапно отвън се дочуха стъпки , изврещя сякаш коза и всички обърнаха учудени погледи към входната врата, която се отвори и на входа се появи Станчо – саможив ерген, прехвърлил наскоро четиридесетака, който получаваше инвалидна пенсия заради счупен в детските години и накриво зараснал крак. Може би това го караше да страни от другите люде и му бе попречило да се ожени. Живееше сам в малка къщичка накарай село, наследена от родителите му, в двора си бе направил зайчарник и освен за зайците, се грижеше и за една коза. През последните години обаче съселяните му забелязваха някои промени – при редките си срещи с тях ги гледаше някак присмехулно, сякаш знаеше нещо важно и известно само нему и все по-рядко говореше. През пролетта и лятото пасеше козата по ливадите край село, зиме си стоеше в къщичката повече и почти непрекъснато гледаше телевизия.
Никой не си спомняше Станчо да е влизал в кръчма и затова изумлението на съселяните му бе голямо.
- Най-после! – тържествено извиси глас и като хлопна вратата и изтръска снега от раменете си, той победоносно изгледа своите съселяни.
- Какво най после бе? – ядно изръмжа бай Мичо, пръв излязъл от вцепенението, предизвикано от неочакваното нахлуване на Станчо и бесен на себе си, защото пропусна да бие пула на Анани. – Ти нещо да ни си мръднал? И що дириш тука, дето не си влизал от години и свестна дума не си продумал?
- Нищо не диря, ама дойдох да ви кажа, че най-после всички сме равни. И че не някой си там или таквиз като вас ще ми казват какъв съм, ами аз ще си се самоопределям…
-Я се поспри малко, нещо не стоплям… - пресече го Ангел Хитрото. - Ама ти да не ми нещо говориш за Истан….
- Точно за нея ти говора! За Стамбулската конвенциа и че според нея нема нищо срамотно да си правиш каквото ти се иска и да решаваш какво си!
- Е ти какво си бе, идиот, да не си извънземно ! – изкиска се Дивото и предизвикателно погледна Станчо.
- Не бе – тупна се по главата Анани, забравил за таблата, - тоя се мисли за джандар! Гледал е телевизия и е превъртел… Нали сега е на мода – трансексове, лесбийки там… и още… ех, не мога да си превърта езико, да ги кажа…
- А бе педераси, педали ги кажи и… толкова ! Идиоти! Свето подпалиха! И не се вика джандар, щото джандар е полицай, а джендар е друго – демек, ни мъж , ни жена – намеси се с важен вид и Виктор.- А си прав - Станчо май са му промили мозъко.
Зачу се отново шум откъм вратата, Виктор млъкна и всички очаквателно извърнаха погледи, за видят кой ще влезе. Новодошлият беше даскал Цончо, който бе станал редовен посетител на кръчмата, откак преди пет години се затвори школото поради липса на ученици.
Гърчав, вечно с едни и същи сиви панталони и износено кожено яке, той се спря за миг в рамката на вратата и присви късогледите си очи, за да огледа присъстващите.
- Е-е-е-е, аде затварай, че ше умреме от студ! Каво зяпаш, като че не ни видеш кои сме..…
- Виждам ви, се същите сте си, ама нека малко се проветри, че как сте зачадили…
- Като не ти изнаса, стой си дома… И си чети там дебелите книги… Интелигент!.. – презрително процеди Мичо, като подпря шкембето си в ръба на масата, за да облекчи малко раменете си от тежестта му.
- Даскале, я кажи какво мислиш за това, дето щели са учат децата, че момчетата може да са момичета и обратното?… - прекъсна го Виктор.
- Е какво да се мисли има? Това е заговор за унищожение на човечеството, атака най-вече към самата му сърцевина – семейството. Целта е да се забрави родовата принадлежност, да се разрушат семейните връзки, традициите. Световна конспирация – на евреите ли, на масони ли
– дявол знае кой дърпа конците.И тия от Брюксел, други ги командват, а пък на тях наште управници им слугуват. – започна да говори Цончо, сякаш пред себе си имаше ученици, докато сядаше до поразсънилия се бай Пешо, който несъзнателно надигна празната ракиена чаша, за да се ободри и вземе участие в начеващия се диспут относно спорната конвенция. Убедил се с в празнотата и, той се извърна и викна:
- Ангеле, дай ми една ракия, бе! Е, сипи и на даскало…
- Нека е чаша вино, че ми е рано за ракия още…
- Ка щяло да е рано?! – възмути се бай Пешо. - Е у Лозен вече повръщат!…
- Даскало си е по-башка човек, не е прост като назе, учил е…Верно, не носи на пиене, ама е не лошав човек. Остави го да се изкаже, че ниа само си философстваме, ама не сме челе тая конфекция…
- Конвенция, бай Мичо! - поправи го Цончо. - И да, чел съм я…
- И като си я чел, какво разбра? Казвай, ама накратко и разбрано да е…
- Добре, кратко.
В това време Хитрото донесе виното и ракията и ги остави на масата.
- Наздраве най-напред! - вдигна чаша даскала, всичко дружно му отвърнаха и отпиха от своите, след което млъкнаха и очаквателно го погледнаха. – Та така, какво да ви река – че я четох-четох я, ама то нищо ново. Уж за насилието против жените, па после, ни в клин, ни в ръкав, за това, че полът бил социална роля и всеки можел да се определя какъв е - мъж или жена.
- Добре де, Цоньо, я ми кажи ти, Жана, знаеш я, оная, яката, като ката ден маризи Иван, то ще да рече, че е мъж, така ли? А па Иванчо е жена – щото такава му е соцялната роля – да го бие жена му?…
- Не така, бай Мичо, според тия, дето са я писали, всеки сам има право да решава какъв е – Иванчо, нищо че го бие жена му, си е мъж. Но ако официално заяви, че е жена, то тогава ще е жертва на насилие. Ето аз, хипотетично де, ви казвам, че от днес съм жена. И ако, някой от вас, да речем, бай Пешо, ме обиди и ми се присмее, че не съм никаква жена…
-Хе-хе-хе!… Та каква жена бе, даскале?! Според мене, най- много да се изпедерасиш… Ама не го вервам! Щом досега не си дал такива знаци… доказателства де –нали си от наше село и те знам от те толчав! –и бай Пешо нагледно протегна ръка на един метър от окаляния под, за да онагледи детския ръст на Цончо от ония години.
- Тъй-тъй! Верно е! – допълни Ангел кръчмарят, - Тия, обратните, от малки си личат. А бе, нали и у наше село си знаеме кои са у хомодружинката. Ама не ми пречат. Щом не прават паради на сред село, ми е се тая къде си го завират. Чуда се аз – нали и преди си е имало обратни, и историята да погледнеш, и библията да отвориш – пише, ама, такова, конвенции и гей паради-маради като сега – не, такова чудо не е било!... И защо гей и ром е да им викаш е разрешено, а педераст и циганин – не?! Нали е се едно и също?! А това, даскале , хипотетичното, го разбирам, но как да те имам за жена, когато природата за мъж те е определила? Пиродата - тя е важната и според природата требва да живееме! Щом тя те е определила за мъж, хич не ми пука как ти се самоопределяш!
- Ама ще ти запука! И още как! – изтъпанчи се две крачки напрад Станчо, стоял до този момент без възможност да се включи в обсъжданията. - И у затворо ще влезнеш, ако не приемеш самоопределението. Само да я рад..ради..ра, таковата , тая…
- Конвенция бе, Станчо, договор демек. Заплес със заплес – не можеш две думи на кръст да вържеш, ще ми защитаваш слободията и извратенията!- скастри го Виктор.
Гошо Дивото, на когото му трябваше малко, за да направи скандал, внезапно се изправи и без да иска, бутна стола, на който седеше. Това го вбеси още повече и като размахваше юмруци, налетя на Станчо:
- Мръсен педал! Е те сега ше те утепам!
Хитрото бързо застана между двамата и започна да го успокоява:
- Кротко, Гоше, не се ядосвай, знаеш си го Станчо…
- Знам го, мамицата му, как да него знам - педал! - напираше Дивото към своя враг и напразно се стремеше да заобиколи якия кръчмар.
Вместо да се уплаши, Станчо също се разкрещя, като заглушаваше гласовете на опитващите се да ги усмирят селяни:
- Тебе у затворо ше набутат, и тия, и тия като тебе, дето се хилят отстрана, дето сте против свободата, против самоопределянето. И друго още ще ви река, простаци такива – не само човеците, и животните ще си избират социалната роля. Е и моята козичка се самоопредели не като коза, а като жена. И сега аз ще се венчая открито с нея – и нека поп Киро ми откаже –и той у панделата! Само таковата.. да я ра-радифицират …– пенеше се Станчо и въртеше яростно очи.
За момент всички онемяха и даже Дивото зяпна с удивление безумеца, който, най-вероятно се беше побъркал от непрестанното гледане на телевизия и най-вече от самотията.
-Ме-е-е-е!Ме-е-е-е!... изврещя козата, вързана от стопанина си вън на студа.
- Ей сегининка, моя мила, ей сегинка ще се стоплиш, душко моя!... -изведнъж намали децибелите Станьо и като се повърна, изскочи из вратата. Сащисани, селяните все още не помръдваха.
След секунди старият ерген въведе тържествено козата , наметната връз гърба с парче син плат от неизвестен произход и с вързана на чело изкуствена червена роза.
- Ей я, моята годеница и бъдеща невеста- Джендра!
Продължаващата все още тишина изведнъж бе нарушена от изпълнен с гняв и отчаяние глас:
- Анатема! Анатама! Трижди анатема на вси мъжеложци и на вси содомити тоже! - влизащата през рамката на незатворената врата светлина бе затулена от мощната фигура на поп Киро, който бе чул последните думи на поредната заблудена овца от паството му и тресеше войнствено хайдушката си брада, - В Бога не вярвате, в църква не стъпвате за покаяние искрено и всеопрощение…
- Отче, - изпищя диво Станчо, - ако в събота ни ни венчаеш с Джендра, то аз ще те обадя на Брюкселския комитет и на Хелзинския парламент, и на Страсбург на съд ще те дам... И на владиката да те разпопи, ако и той не ще – и до вселенския патриарх ще пиша!...
Това дойде свръх силите на виделия какво ли не божи служител, който едва-едва прохъхри задавено „Содом и Гомор“, люшна се напред и се стовари на пода.
-Вода!Вода-а-а-а! Бързо-о-о! – закрещя бай Мичо.
Излезли от вцепенението си, всички се завтекоха да помагат. Виктор коленичи и внимателно повдигна главата на изпадналия в безсъзнание отец, Ангел Хитрото се опитваше да му налее вода в устата, а останалите се суетяха и даваха акъл един през друг: „Линейка!“, „Н а 112!“, „ Не го местете, дорде доктор не дойде!“ и други, най-различни, уместни и неуместни подвиквания и съвети, валяха от вси страни.
В суматахата Гошо Дивото се втурна към бара и докопа ножа, с който кръчмарят режеше мезета на своите клиенти. Докато се останалите се усетят, залисани около попа, Дивото просна с един ритник Станчо на пода и крещейки:“Мръсни педали“, заби ножа в гърлото на бъдещата невеста Джендра. Козата изврещя за последно и рухна до попа и мучащия от болка, свит на кълбо злополучен кандидат-жених. Изглежда, Дивото бе прерязало някоя важна артерия, защото шурналата изведнъж кръв опръска стоящите наблизо и продължи да се стича и образува тъмночервена лепкава смес по пода заедно с внесената отвън кал.
За късмет Джони Джинката и Радо Рушвета – двама от петимата полицаи в местното районно полицейско управление , спряха с единствената полицейска кола пред кръчмето, понеже бе време за обяд. Ала предвкусващи вече ненадминатата скара на Ангел, за свой ужас те дочуха дивашки викове и псувни, долитащи през отворената входна врата.
- Мамка му! Ебати късмета извадихме! – пропсува Радо и като надви спонтанното желание да подпали колата и зачезне, рязко отвори вратата и вадейки пищова, се устреми към местопроизшествието. Джони го последва.
Два изстрела в тавана прекратиха мелето и дадоха възможност на полицаите да възстановят мира и установят щетите. Освен бутнат стол, обърната на една страна маса и няколко счупени чаши други материални щети нямаше. Естествено, и двете дупки от куршуми в тавана. Но важното бе, че нямаше трупове, даже дори ранени. Претърпелият шок Станчо кротко хлипаше, прегърнал мъртвата си невеста и омазан в кръвта и, Ангел Хитрото тъжно се взираше в двете дупки на тавана, посъвзелият се поп Киро тихо си мърмореше в брадата „Содом и Гомор, проклятие, Содом и Гомор, анатама, анатема!…“, около него скупчени, бай Мичо и Анани, забравили таблата, се мъчеха да го успокоят, а Виктор звънеше на 112 да отмени идването на линейка. На масата до вратата седеше Дивото с турнати белезници и смръщил вежди, се взираше в най-горното копче на полицейската куртка на седящия срещу него Джони. Колегата му Радо докладваше случая на началството и чакаше нареждания.След като получи инструкции, пусна всички да си ходят, като ги предупреди да са на разположение. Естествено, единственото изключение бе козеубиецът - арестуваният за седемдесет и два часа Гошо.
Появи се и кметът Атанас, който пое грижата за разстроения и изпаднал в сълзливо настроение окаяник Станчо, изгубил по такъв трагичен начин бъдещата си съпруга. В ранния следобед Ангел Хитрото заключи кръчмето и с прибра в къщи да лекува снощния си махмурлук, но не със зелев сок, а с домашна ракия, от която си пиеше само той.
Най-нещастен от всички бе поп Киро, милозлив и добродушен човек, който, въпреки великанската си снага, имаше меко сърце и истински скърбеше за заблудените от Сатаната души, увеличаващи се в геометрична прогресия в това наше нечестиво време.
На другия ден кметът отведе Станчо в болница, където докторите го прегледаха и го изпратиха за подробни изследвания в психиатрична клиника. Според резултата от тях щеше да се определи и по-нататъшната му съдба.
Козата бе овесена на джанката в двора на Ангел Хитрото, одрана, разфасована и опечена от него, а вечерта изядена на скромна сбирка в кръчмата от участниците в произшествието плюс кмета и двамата полицаи. Гошо Дивото не присъстваше, понеже беше в ареста и чакаше да го пуснат – все пак не бе убил човек. Добре, че не бе ратифицирана Истанбулската конвенция, защото козата тогава щеше да се води жена и изяждането и щеще да бъде квалифицирано като човекоядство...
Случаят бе отразен по медиите, но бе представен като пиянско сбиване. Естествено, участниците тактично бяха предупредени в какъв аспект да опишат станалото пред младата нахъсана репортерка, за да не се резили страната пред чужденците, дошли по повод европредседателството ни. Но за беля, въпреки че те се бяха съобразили с предупреждението, една холандка разбрала за инцидента в Долно Бунище и била изумена от грозното име на селището. Тя споделила това свое впечатление с наш евродепутат, който пък казал на един министър, а пък министъра….. А бе, накратко, било решено на най-високо място да се смени името на селото и затова местната партийна организация на управляващата партия уведомила кмета, който насрочи общоселско събрание и на него предложи селото да се преименува Горно Герберово. Веднага бе контриран от опозицията, която пък държеше то да се нарече Горно Розово. Започнаха препирни. Накрая взе думата даскал Цончо и изрично подчерта, че най-правилно е името на селото да си остане Долно Бунище, щото не името правело селото, а хората, живеещи в него. И поради тая причина старото име си било най-добро и най-добре му подхождало. Но членовете на партиите не бяха съгласни и понеже времето напредна, бай Пешо вдигна ръка.
- А бе, ти да не земеш да предложиш да кръстим селото „Лопе де Вега и…“ – реши да се пошегува кмета, но писклив глас от дъното на залата го прекъсна:
- Аз пък съм съгласен с партията, ама с малка поправка – да е Горно Гюбрево, щото, от една страна, ще има от новото- това Горно навежда към високото,към възвисение някак си, а пък второто – Гюбрево, ще пази спомена за за туй, каквото е било и аромата му ще съхранява…
Всички се обърнаха назад посред избухналия смях и съзряха ухилената физиономия на Гроздан Магарето – местния зевзек. Ако Долно Бунище би било кралство, то Магарето щеше да е най-достойният му шут. Бай Пешо, все още изправен и смръщил вежди, изчака гълчавата да утихне и отсече:
- Не съм станал да разправям вицове, нито да ви слушам как се дърляте! Името е важно и требва да се гледа сериозно на него!
- Е, и? Това ли стана да ни кажеш?
- Не! Предлагам да проведеме референдум, на който всеки да гласува за едно от предложените имена – двете нови и старото.
Понеже на всички им бе писнало да студуват в лошо отопления читалищен салон и им се спеше, гласуваха предложението на бай Пешо. То бе прието с болшинство и кметът Атанас с облекчение закри събранието.
Но това за референдума и дали след провеждането му Долно Бунище ще се преименува я в Горно Герберово, я Горно Розово, или пък ще си остане Долно Бунище(в каквото се превръща постепенно и цялата ни държава), е вече друга история и ако е рекъл Господ, за нея ще ви разправям друг път.
Засега в селото всичко си тече както винаги - жителите му, погълнати от собствените си грижи, рядко споменават случилото се преди седмица и само в кръчмето на Ангел Хитрото след някоя и друга чаша ракия коментират трагичната история на Станчо и Джендра – долнобунищенските Ромео и Жулиета. И винаги накарая бай Мичо не пропуща да свърже случилото се оня злополучен ден с бъдещия референдум и да рече дълбокомислено:
- Е, ама да ви питам – щеше ли да сменяме името на селото, ако Станчо не се беше побъркал покрай тая конвенция и ако Дивото не бе заклал козата, а?!
-Ако, ако! Така било писано! Божа работа… За всичко е виновна тая пуста конвенция – от чий болен мозък се пръкна!... Трети пол! Пфу! - отговаряше му възмутен поп Киро и след това обикновено настъпваше кратко мълчание, което внезапно се нарушаваше от нечие бодряшко „Айде , каквото било – било! Я наздраве!“ и... всичко си продължаваше по старому - и в кръчмата, и в селото,а и в държавата, понеже селският референдум още не е проведен и Истанбулската конвенция още не е ратифицирана – и дано, дай Боже, никога и да не бъде.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=190289