ХуЛите - Мяу

(Един едночастов, кратичък пътепис)

За пореден път се връзвах на копелетата. Въпреки, че преди време обикалях покрай тях в Близкия Изток, оцелявайки, този път пак успяха да ме подмамят някак.
Убедиха ме да се присъединя към група хирурзи, тръгнали на конференция в Хонг Конг. Щяло било да е весело… Винаги ме е отвращавала хирургичната безцеремонност, съответно донякъде и извършващите я. У тях нямаше и намек за поезията на инфекциозните болести, която живееше у мен, и на която предано служех. Но съгласих се и тръгнахме.
Много път е това! Четири часа и половина от София до Доха, с Катарските авиолинии, после още седем часа и половина, пак с тях, до Хонг Конг. Към Персийския залив летяхме по пътя на странния ни премиер-министър Борисов от предния ден - през Турция и Иран, само дето нас ни пуснаха да преминем, а него бяха върнали да лети над Ирак. След два часа и половина дремане на дохарското (дохийско? дохско?...) катарското летище продължихме призори нататък - над Залива, над Иран, Пакистан, Индия, Бангладеш, пак Индия, Мианмар и Китай. От град Кунминг завихме югоизточно, към Хонг Конг. Тъкмо привечер бяхме там.
Посрещнаха ни и ни взеха с едно автобусче (12 човека, все здрави мъже), с което пътувахме към 40 минути на изток, до центъра на града. Представлява един голям и широк полуостров и множество острови, някои от които по-големи - като едноименния остров, Лантау и др. (общо са 262 броя!). Настанихме се в изискан хотел в Коулун, кварталът на континента, току срещу остров Хонг Конг. На петнадесетина километра на север е китайската граница, а общата площ на Хонг Конг (континентална и островна част) е към десетина хиляди квадратни километра. Веднага ни направи впечатление градът - разположен около водата, в подножието на стръмни (много стръмни!) гористи склонове, пресичан от морски проливи, широки по няколкостотин метра. И навсякъде небостъргачи - дълги, тесни и осветени всякак.
Ако щете вярвайте - пълно е с китайци! Над 95 % от населението са такива. Повечето са будисти, малко са християни, още по-малко - мюсюлмани и всякакви други. Води се Китай вече, но има петдесет годишен преходен период (започнал през 1997 г.), през време на който континенталните китайци се допускат в Хонг Конг максимум за два пъти по две седмици в годината. Има работни квоти, най-вече за таксиметрови шофьори и непривлекателни професии, а иначе не се позволява да работят там другите китайци. Това е третият по големина банков център в света, има филиали (небостъргачи) на всякакви банки и финансови къщи. До преди няколко години огромното търговско пристанище е било най-голямото в света. Китайците се грижат за отбраната и външната политика, а местните - за бизнеса. Иначе е тясно, сбутано, пълно с хора. Голям проблем с жилищата има - сто квадратни метра струват около милион североамерикански долара! Рядко има семейство, което да живее в над тридесет. Разликата между бедни и богати, като навсякъде, се увеличава постоянно и драстично - средно им плащат по 2600 - 2800 американски долара на месец (курс 1: 7,5 с местния долар), а за нормален живот трябват поне 3200 - 3300. Принуждават се да търсят втора работа, да им пращат пари роднини от Китай и т.н. Мизерия.
Та настанихме се ние и аз се оттеглих, без да правя опити да излизам някъде в атмосферата. Мъчех се да свикна някак с часовата разлика (6 часа напред от нас).

На другия ден, за щастие в същия хотел, започваше конференцията на хирурзите. Закусихме, облякохме се прилично и обърнахме внимание на събитието. Общо взето приемливо беше нивото, доколкото можех да схвана, макар и да не научих нещо, което пряко да ме касае. По-скоро видях кой какво прави в дадена ситуация. От Съюза (да се свети името Му!), а и от Балканите бяхме само ние, всички други - от Русия и бивши съветски републики. Затова и имаше превод от английски на руски - лекторите бяха все европейци. Скучна работа, непоетична.
Успях следобед дори да подремна, а привечер излязохме в центъра на Коулун да се шматкаме и да ядем нещо. Оказа се, че като вървя по тротоара и гледам напред, само темета виждам! Всички бяха по-ниски от мен. На тридесет жени забелязвах една, която ми се струва симпатична, при това съвсем не гледах строго. Мъжете въобще гледах да не ги зяпам.
Като навсякъде в Азия, хората си те оглеждат спокойно, подробно, дълго и абсолютно неприкрито. Били те жени, мъже или от всякаквите други полове. Никакво смущение не забелязах. Най-много се заглеждат по мъжките бради (в момента бях с рехава такава), а после и по отворените очи. И по ръста, разбира се.
Бързо ни писна разходката - високи сгради, препълнени улици, а по магазините навсякъде... китайски стоки. Нищо интересно. Направи ми впечатление, че за разлика от другия Китай, няма велосипедисти и мотопедисти, а и никой не надува клаксона на колата си - нещо любимо иначе там. Съответно и въздухът бе доста по-чист. Седнахме на един площад, на външните маси на някакво заведение. Взехме си разни неща, които ни се сториха интересни. За окаяни вегетарианци като мен имаше само задушен и леко запечен патладжан с чесън, както и някакви панирани японски зеленчуци, на които така и не намерихме английски еквивалент на името (огледах ги инфекциологически критично, но нямаше как – трябваше да се доверя).
Въпреки, че официални езици там са китайски и английски, последният не го владеят особено. Когато започнеш да обясняваш нещо, чуеш ли да ти казват „йес“, това е сигурен белег, че нищо не разбират! Бързо ти става ясно. Най-редовно на въпроси, особено по-дълги, с подчинени изречения, отговарят с „тенк ю“. И оттам нататък разговорът се обезсмисля... Но дори и в такова общуване има някакъв чар, както бързо разбрах. Много възгласи използват: „Ооо“, „Ммм“, „Ааа“ и пр., при това с най-различни интонации, продължителност и сила, съответно и с най-разнообразно значение. Спокойно може да „говориш“ така, че и да те разбират даже!
На втория ден още изведох правилото за „универсалната китайска дума“: не знаеш ли какво ти говорят, а трябва да отговориш нещо - казваш „мяу“. При това с носово „м“ и заглъхващо „у“. Като му придадеш нужната интонация, може да се измъкнеш от всякакъв разговор, като при това ще са те разбрали. Пробвах го многократно - работи безпогрешно! Понякога ти казват други неща в отговор, но тогава започваш с „Ооо“, „Ммм“ и т.н. И готово! Проста работа.

Вторият ден на конференцията беше като първия. Помотах се самостоятелно аз из кварталите, с намерение да усетя есенцията на местния живот и пр., но след като всякакви подозрителни и прилепчиви жени взеха да ми предлагат „масажи“ и разни други неща, да ми пъхат стоки в ръцете и да ме дърпат насам-натам, бързо-бързо се върнах на големите улици, още повече, че мяукането вече ми се поизхаби. После, привечер, отидохме всички с метрото до острова Хонг Конг, а там се качихме с един планински трамвай на върха на едно възвишение, от което се вижда целият център на града - поне петстотин метра нависоко! Хубава гледка беше - високи сгради, тъмно море, сиво-черно, мъгливо небе, осветено от заревото на светлините... Бая вятър имаше, та не стояхме много, а се върнахме долу и опитахме да наемем две-три таксита, които да ни върнат обратно. Не се оказа лесно - обслужващите ги континентални китайци не знаеха никакъв английски, а пък и китайският им бе тип „мандарин“, за разлика от местния „кантонски“ (пишат едно и също нещо, но го четат и произнасят по толкова различен начин, че не могат да се разберат едни други! Странна работа.) - повече на "й", отколкото на "а" им завършваха думите. Чак се принудих да казвам „мяуй“. Някои останаха да се разправят, а останалите се върнахме с метрото и пристигнахме пет минути след тях. Голямо разправяне ще да е било...
Следваше два часа официален коктейл в най-високия хотел на света - разположен на последните етажи на някакъв небостъргач, на 393 метра височина. Фръц-пръц, голямата работа!... Отидохме там, но много не ни допадна - малки масички, стоиш прав до тях, заради руснаците дават само вино (понеже се напиват до смърт иначе), филипински оркестър свири европейска музика... С още двама отидохме из хотела да се мотаeм - качихме се над 400 метра, на 118 етаж и опитахме да влезем в някакъв бар, но нямаше места. Върнахме се после на фирменото парти на етаж 100 - същата скука. Едва издържахме докато приключи и ни приберат.
Доста руснаци някак си се бяха напили въпреки всичко - залитаха по етажите, някои падаха по земята. В един коридор на хотела намерих една женска обувка (лява) - с висок и тънък ток - и тъкмо я носех нанякъде, когато се появи пияна рускиня, залитаща и трудно гледаща в една точка (очите ѝ бяха станали кривогледи - гледаха в различни посоки!), издърпа ми я с мучене и опита да си я сложи, на десния крак! Казах ѝ да я носи в ръка, на което тя отвърна: „Вярно бе! Никога нямаше да се сетя!...“, сложи си я в чантата (!) и опита да се придвижва по етажа, като чукаше на всяка врата. Най-после някъде ѝ отвориха... Такива работи, хирургични.
При такава часова разлика втората, а най-вече третата вечер обикновено е по-тежка - в един момент посред нощ просто не можеш да заспиш. Четох аз известно време, после минаха от нашите един-двама и ме забраха да ходим в бара на хотела. Там пък видяхме няколко безсънни конферентни рускини, та си уплътнихме времето някак. Дори призори спах питателно.

Следващият ден ни бе „ден за екскурзия“ - взеха ни с автобусче и ни закараха (само нас, дванадесетте) на южната част на острова - дето гледа към Южно китайско море. Там има закътани заливи с пясък, усамотени хотели, стари английски имения (тук се скатавали аристократите, а на север кипяла търговията), един увеселителен парк... Плажовете бяха преградени с плувки, като плувни коридори - имало мрежи срещу акули отдолу, въпреки, че били малки местните. Колко малки? Ами не повече от 4 - 5 метра. - така обясни екскурзоводът ни. Никой не попита колко метра са големите... Въпреки, че около 26 - 27 гр. бе температурата през деня, не видях никой по плажовете - явно вече им бе студено.
Посетихме един... китайски пазар, а после ни водиха на обяд на някакъв голям плаващ ресторант, насред рибарското пристанище, оформен в класически вид на пагода - със завити покриви, дракони по ъглите, усукани колони и в нелепото цветово съчетание на червено-розово, златно и зелено - пълен ужас! Доста официално беше вътре, сложиха ни на кръгла маса, бели покривки, салфетки, купички (малко по-малки от чинийките, в които яде котката ми)... Още един вегетарианец имаше и на нас дадоха отделни, особени неща със странни вкусове и неясен инфекциозен статус. Преглъщахме предпазливо.
Повечето от нас се държаха като големи бели варвари - барабаняха с клечките, бодяха с тях разни неща, хилеха се на висок глас... С ужас ни гледаха белосаните сервитьорки. Една раздаваше и вилици наред. Като стигна до мен, казах ѝ, че не искам. А тя отвърна високо: „Форк!“ („вилица“) и понечи да я сложи на масата. Казах, че знам какво е, но нямам нужда от нея. Кимна с разбиране и пак каза: „Форк!“, бутайки я напред. Пак обясних, че не искам вилица, но тя отново извика: „Форк!“. „Остави я да ти я даде, бе!“ - замолиха ме другите. „Мяу“ - отвърнах и посочих масата. Жената остави доволно вилицата и се оттегли като победител. Никой не беше ял с клечки, та им показах как да ги държат и да ги използват. Постепенно повечето се научиха, но след няколко минути усилия отново започнаха да бодат с тях, като с копия. Кимнах тъжно на екскурзовода – диви, нецивилизовани европейци...
После ни заведоха в храма на Ман-Мо. Оказа се, че това са един вид богове, но няма религия към тях, а са нещо като олицетворение на суеверието на хората. И двамата са мъже. Ман ходи със свитък и четка за писане, а Мо - с меч. Единият олицетворява мисълта, образованието, изкуството, а другият - силата, издръжливостта, твърдостта на характера. Та хората ходят там и правят ритуали - на Ман, за да са те и децата им разсъдливи, умни и пр., на Мо - за да са те и децата им силни, здрави и пр. И ние влязохме. Статуи и олтари, златно и червено. Дракони и хора. И толкова много пушек от димящи пръчици, че самите молители бяха с насълзени очи и кашлящи. Не знам как го приемат това боговете?! Излязохме скоро – сякаш малко по-разсъдливи и с по-твърд характер.
Най-накрая ни закараха на Нефритения пазар, където на два декара площ има безброй много сергии, предлагащи абсолютно едно и също - зеленикави камъчета и всякакви работи, изработени от тях. Най-вероятно бяха имитации нещата, понеже наблизо имаше сериозни магазини за нефрит, където една гривна струваше към 1800 долара (около 400 лева), а същата на пазара беше 40 (~ 9 лева). Осезаема разлика. Бързо ни омръзна, затова отидохме в близък пазар за хранителни стоки, разположен на няколко улици, от двете страни на тротоара и по платното. Какво ли нямаше там! Всякакви плодове и зеленчуци. Хлябове и подобни неща. Меса - сурови и кървави, от кой знае какви части на незнайни животни. Безброй риби под всякаква форма... Най-впечатляващи бяха малките октоподи под формата на чируз - сплескани и кафяви, малко по-големи от сушена смокиня, но с друга миризма. Както и пушените патици - оскубани на цяло, със запазени врат и клюн, сплескани, разпънати отвътре с малки пръчици. И миришещи така, че дори и хирурзи трудно го понасяха. Що се отнася до мен – бях в пълен инфекциологичен потрес! От начало се чудех няма ли ХЕИ там?, някаква санитарна инспекция?, нещо?... После махнах с ръка и само гледах да не лепна някаква екзотична болест. Най-после ни прибраха в хотела, за да си починем, а после да ядем нещо нормално навън.

На другия ден се разделихме на две: едните отидоха на някакъв увеселителен парк в южната част на острова (Хонг Конг), а останалите отидохме с метрото на Лантау - западния голям остров, между Хонг Конг и Макау, на който е летището - а оттам, посредством голяма въжена линия с кабинки минахме над няколко залива, изкачихме две-три стръмни планини, за да се окажем накрая (след половин час път) до един будистки манастир, на върха на възвишението до който имаше огромна статуя на благославящ Буда. Хубаво и приятно място. Но пък изпълнено с толкова много хора, че бе абсолютно немислимо каквото и да било духовно упражнение! Пълно беше с магазини и заведения, а и в самия манастир имаше ресторант с ястия за монаси - вегетариански, със странен вид и вкус. Пробвахме внимателно по нещо, колкото да опитаме. (Странното беше, че за престоя ни няколко души отслабиха митническия си контрол, да го кажа поетично, но не и аз – явно хранителната предпазливост даваше резултати.)
Изкачихме се по двеста и няколко си стълби до Буда, но и там нямаше никакво усамотение. Народ, хора, човеци, души, индивиди и какви ли не още – от всякакви полове! Че и ние с тях. Обиколихме още малко, зяпайки природата най-вече, а после се върнахме обратно - първо с лифта, а после с метрото. Багажът ни бе готов от преди това, оставихме го на рецепцията с царствен жест (колкото по-императивно се държиш там, толкова повече ти изпълняват изискванията. Всяка показана слабост и неувереност се наказва!) - без дори да питаме дали може. Струпаха го на едно място, поставиха бележка и се... усмихнаха. Дори не измяуках.
Излязохме финално навън да се мотаем. Видяхме младоженци, на които правеха нещо като фотосесия на... трамвайна спирка! Луда работа. Булката беше в червена стилна рокля, невръстният на вид младоженец - в черно, а няколкото шаферки - в яркорозови рокли. Такава била традицията, казаха... Намествахме последни местни пари, ядохме по нещо проверено, а към девет и нещо вечерта си взехме нещата и с няколко таксита отидохме до летището. По пътя ми се приспа и дремнах отзад, неудобно извил дълъг врат на облегалката.
Тъкмо един хирург започна да се кара на друг защо сме отишли два часа и половина по-рано на летището, какво сме щели да правим там сега?... и усмихнатите китайски девойчета на Катарските авиолинии казаха, че имало някакъв „технически“ проблем. „С компютрите ви ли или със самолета?“ - шеговито попитах. Но в отговор едната смотолеви нещо като моето „мяу“ и ни стана ясно, че няма да е било с компютрите. Не можахме да изкопчим нещо повече, но след малко се разбързаха странно тези жени и в един момент ни юрнаха ВЕДНАГА! да тръгваме с тях - щели да ни качат на турски самолет, директно до Истанбул, а оттам - до София.
Разтичахме се, че онзи трябваше да тръгва след малко, качихме се. И се започна едно дълго дванадесет часа летене. Спане, ядене, гледане (на филми, ГПС-карти и пр.), слушане на музика, четене, ходене насам-натам (до тоалетни) и какво ли още не. Всички задници и гърбове ме заболяха да се въртя във всякакви йогически пози. Най-после пристигнахме, час-два след като ни бе станало безразлично - спокойно можеше да обиколим и Земята вече (ако за удобство приемем, че е кръгла)...
След няма и час хванахме самолет за София и след още петдесетина минути бяхме там. Сбогувах се с хората, бързо и лъчезарно. Слязох на паркинга – тя още ме чакаше! Светло синя кола, с която напуснах скоростно разпиления град. Оставих я да се движи сама, а аз отпуснато се радвах на околната природа, позната и любима.