ХуЛите - Поетичен декупаж

Ленивите поклащания на голото тяло постепенно увеличаваха скоростта си и скоро се превърнаха в сластно торнадо. Гората заобикаляща красивото явление се разлюля от полъха му. Най-красивият и щастлив стон на земята накараха люлеещите се дървета да сведат почтително очи.
Първият септемврийски ден, топъл и слънчев, беше естествената украса на малкия курортен град. Пелерините на гинковите дървета вече се оцветяваха в красиви есенни мазки. Кора Пеева слизаше бавно по стълбите. Току що беше излязла от символа на градчето – неговата красива и лечебна минерална баня. Беше на тридесет и шест. С осемнадесет годишен брак зад гърба си. Бездетна. „Яловица”, укорително я преследваха погледите на свекърва и, предводителката на кохортата от „доброжелатели”. Беше дошла тук за трети път. За да се лекува. Магията на водата се вливаше в нейната утроба и опитваше да премахне всички прегради към заветната цел. Само дето игривите струи на горещата палавница с ласките си караше хормоните и да се вихрят като в рок на Литъл Ричард. Бясно и неконтролируемо. И сега крачеше стиснала зъби с надеждата никой мъж да не я заговори. Трябваше да се овладее, да успее да стигне до квартирата си. Да се скрие и да...
Оги стърчеше като самотен фенер пред кафето на „Балкантурист”, най-престижното в града. Имаше среща с оная къдравелка, Люси. Келнерката от заведението, дето си пиеше колата сутрин. Беше готин пич на нямаше и деветнайсет години. И беше войник. С мустаци и остригана тиква. При това прясно остригана. Онази гад, Катъра, дивизионният, нареди да го обезобразят миг преди да пристигне в градчето. Беше тук за да лекува някаква травма в рамото си, получена на двестаметровата полоса. Стоеше с гордо шарещ поглед, хормоните му бяха прикленали като пред стратово блокче и чакаха красавицата заедно с него. От засада. Беше неотразим в яркочерената си риза с много джобове, гладко обръснатото си лице ухаещо на щипещия „Амиго” и супер мустака си. След близо двучасово висене Оги установи, че келнерката носи фамилията Тенекеджиева. В смисъл, че му върза тенекения. Просто не дойде. Хормоните се размърдаха разочаровано, изпратиха съотвения импулс при командващия армията и краката му го понесоха към квартирата на Кора. Така се казваше съквартирантката на майка му, когато тя беше дошла от София за да го види. „Не ходи при онази жена” го посъветва мама когато я изпрати на гарата. Той и обеща. Но тогава имаше среща с къдрокасата. А сега... обещание ли... „Какво да и каже... тя... малко по-голяма е от него... абе хич не е малко... ще и каже... извинете, ще и каже... да се пораз...”
- При мен ли идваш? – гръден глас дошъл сякаш из райската обител прекъсна мислите му.
Срещу него стоеше тя, с хубавата си усмивка и весели сини очи. Оги зяпна. После устата му се превърна в заключен сейф. Ни дума... ни... как беше оня партизански стих... Решиха да посетят лятното кино. Момчето за малко да се пръсне от гордост когато тя го хвана под ръка. Кавалер и дама... „Особен урок”, това заглавие се мъдреше иронично на афиша. Седяха плътно един до друг. Когато прожекцията приключи се хванаха за ръка, уж да не се изгубят в тълпата. Крачиха дълго в мрака преди някак естествено да се целунат под прошарените корони на някави дървета. Един път...кратко... Втори път... и после дългооо, дългооо, като онзи символ изобразяващ безкрайността... С огромно усилие се откъснаха един от друг. После се затичаха. Тя към леглото си... той към банята на втория етаж на санториума. Вихърът на хормоните ги беше завъртял.
- Ти какво, следиш ли ме – попита Кора на другата сутрин момчето чакащо я на пейката пред входа на минералната баня.
Беше в онова състояние, след ласкавите посегателства на горещата си водна приятелка. Пиха по едно светкавично кафе, после хванати за ръка се запътиха към онзи хълм над града, мълчалив и потаен като забранена любов. Твърдата пейка не ги посрещна ласкаво.
- Имаш ли си гадже? – наруши тишината алта на Кора.
Оги понечи да отрече, пък взе, че скалъпи една любовна тирада. За гадже дето го зарязало и се омъжило. Войнишки фолкор в страдателен падеж. И толкова си повярва, че сложи ръка на рамото и... Последва луд тайфун от устни и мустаци. Горещата минерална вода се оказа голям провокатор и двама се зацелуваха необуздано. Мозъкът на красивата жена беше напрегнат до краен предел. Не беше спала цяла нощ. Еретични мисли я преследваха като средновековна вещица. „Колко хубаво я целуваше. И я галеше! Млад. Красив. И я желае. Осемнадесет години брак, без да изневери на нейния. А той какво, не помисля даже да си изследва сперматозоидите... А ако е при него проблема... ако е в него... дали да вземе да спи с това момче и после... какво пък, ще каже, че водата е помогнала... Другите го правят... Ох, става дързък... разкопча и сутиена... ох... господи дай ми съвет!”
Оги, макар и неопитен ставаше все по настоятелен. Не беше деваствен, не. В десети клас, мацката от фризьорския техникум с големите цици... тя го... После на морето, онова кльощавото.. Но сега! „...такава жена... ох, какви зърна... Ще я погаля там... не издържам...” Погали я... Написаното от съдбата...то... просто се случва. Докато тя сваляше дантелената преграда, той разкопча ципа на панталона си. Всичко стана, трескаво, взривно и... светкавично. И пред изпълнените с огромно уважение погледи на двойка тийнейджъри от съседната пейка. Задъхано и прекрасно...
- Искам в мен... – взе решението си Кора. След това дълго пушиха и мълчаха.
- Това беше всичко, Оги. Това беше.Ти направи каквото трябва. Не ме търси повече... – Кора тръгна по пътеката пъхайки бикините в чантата си.
Огнян не помръдна. Сякаш беше омагоьсан от зла вещица.
На сутринта клекна като верен дакел пред входа на минералната баня. Много дълго клеча, после стана и се запъти към квартирата и. Нямаше я и там... Когато излезе я видя да се приближава откъм санаториума. И просто хукна към нея... Тя направи същото.
- Къде ходиш – изкрещяха едновременно двамата преди да се прегърнат и зацелуват сякаш току що бяха изобретили това явление и нямаха търпение да му се насладят. После тръгнаха. Към онзи хълм, с многото дървета.
- Бил ли си с това момиче дето се оженило? Така, както с мен – попита след малко Кора докато се обърна да закопчее сутиена и.
- Ми да, един път, набързо беше... Оги я гледаше прехласнато докато лъжеше.
- Личи си, че набързо е било. И с мен си бърз. Нищо. Не е проблем, глупчо. Ще те направя най-големия мъж на земята, да знаеш. Божичко! Какво ми стана? Влюбох се за два дни като учениичка. Почти мога да съм ти майка... голяма глупачка съм.
Момчето я гледаше недоумяващо и смутено, не разбирайки какво не е свършил както трябва. Нали го направиха два пъти. Беше горд със себе си. По-късно, докато обядваха в уютното ресторантче, на високото, тя му обясни всичко търпеливо. За жените, за бавното и дълго сливане. Много дългото сливане. Тогава му каза за стихотворенията. Които да рецитира по време на акта. Това бил един от методите... за да... забави... да е по дълго... нали я разбира... Незнайно как, двамата се озоваха пак в онази дъбрава...
- Стихче искам, Огинцеее, стихче – изпя феята докато се отпускаше върху него оставила върху себе само одеждите на безсрамието.
Оги се доближаваше до магията на насладата, със скоростта на болид от Формула едно. Трескаво затърси из черепа си някое стихотворение... „
-Не плачи майко, не тъжи... – започна да рецитира на глас главният актьор. Сепна се, „лелее каква майка... ужас”! Погледна я крадешком. Оффф! Май се направи, че не го чу „Колко е тактична, милата! Боже, какво знаеше още, нещо любовно... какво... ох бързо.. сети се... не е любовно... обаче... ох...няма време...”
-Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба
в своя пурпурен гняв величав,
дълбоко сред мрак и мъгла...
Волтовата дъга върху него се извиваше неистово в тон с ескалиращато напрежение в поемата „ Септември” и стоновете на разгневените роби се носеха из ефира! „Слънчогледите паднаха в прах!”
Стоновете прерастанаха в писъци... Последва големият взрив... И Кора притихна обезумяла от щастие. „Брей, какви неща ставали по този свят, даже не казах цялата поема” – удививено я гледаше Огнян с благоговеещ поглед. Стояха в гората до вечерта. После вечеряха, пиха много и си тръгнаха.
Тази вечер Кора спа. Водата, старата и приятелка вече нямаше да я тормози. Нищо не може да тормози споделената любов. Оги обаче се озова в дебрите на безсъницата. Беше едновременно влюбен до полуда и гузен до безрасъдство. „И тъп. Тъп като людоед! Да и каже „майко”. И да и рецитира тия бълвочи, от рецитала в гимназията. Да се любят на фона на Септемврийското възстание. Голям глупак се оказа.” На сутринта едвам изчака да отворят книжарницата и се зарови из рафтовете. „Обичам я! Трябва да намеря любовни стихове! Любовни! Трябва да я направя щастлива! Чакай да видя тази... глупости... глупости.. светло бъдеще... нищо, нищо няма. Какво да правя? Ооо! Сетих се!” След час новия член на библиотеката във военния санаториум внесе в стаята две книги – една стихосбирка на Яворов и едно дебело томче с френска любовна лирика. Беше сам в стаята и набързо научи две стихотворения от втората книга. С Яворов щяха да се разговорят през нощта.
Когато дъбравата ги приюти безсрамни и голи, актьорът тържествено обяви:” Франсоа Вийон. „Балада за леконравната красавица”. Прекрасните рими заляха пространството около тях. Последва нещо от Пиер де Ронсар, забрави му заглавието. После пак първото... сега отново второто... засега знаеше само две... Двукратното им повтаряне беше достатъчно. През нощта назубри две творби на барда Яворов. От любовните. И още три по-кратки на гениалните французи. Последва блестящ рецитал, като от сцената на Комеди Франсез. На следващата нощ в мозъчните му меандри се запечтаха още пет, не шест стихотворения, забрави онава, краткото... И още... и още... Горската сцена се превърна в театър на любовта... „ Когато лежах веднъж с една еврейка гадна...”. Този стих на Бодлер предизвика лавина от бисове...
Оги видимо отслабна, ушите му избледняха. Няма как. При нощното зубрене и дневния поетичен секс... Кора му предписа двойна доза мешани скари вечер... солидна шоколадова подкрепа и буркан с манов мед. Месецът изрече бързо. Околните дървета посипаха полянката им с пожълтяла дребнолистна романтика. В последния му ден няколкото воаьора заели позиции между есенните багри, удивено пулеха хамелеонските очи пред невероятната гледка. Една гола богиня се издигаше и спускаше сякаш върху огромен въглен от нестинарска жарава. Околността се огласяваше от звуци нямащи аналог във вселената! Всичко това на фона на красив басов глас някъде под жълтия килим, възвишен и щастлив, който редеше прекрасните венециански напеви на Алфред дьо Мосе, нещо май на Верлен, Лафонтен... и...завършваше с Пейо Яворов.
„ Обичам те – въздушно нежна,
в нежна младост, като на ангела сънят...”
Езическта ритуалност на грехопадението върху тихия ромон на съвършената мерената реч...
Насроението в ресторанта беше минорно. Беше дошла като невидима тъга вечерта на раздялата... Оги се наведе и тихо започна да рецитира нещо в ухото на своята възлюбна.
- Кой е авторът? Великолепно е! Не съм го чувала...
- Как... последните седем дни започвахме да се любим с него... Казах ви... После ви рецитирах френските мйстори, след това Яворов. Малко съм пресипнал, но... Вече знам повече от сто стихотворениия, накрая не се повтарях при нито един сеанс... А това... това го написах за вас, скъпа Кора! Обичам ви! Безкрайно! Рецитирах ги на глас за вас! За вас!
- Какво си правил? – Кора не успя да прикрие удивлението си – Рецитирал си на глаас? Наистина ли?
- Ами нали ми казахте за... стихотворенията. И аз рецитирах...
- Божичкооо, скъпи! Мислех си, че го правиш на ум...
После любовта им стана платонична. Чрез писма. Пишеха си всеки ден.
Докато войникът Оги не получи онова кратко писмо.
„Бременна съм.! Благодаря ти, любими!
P.S. Не ми пиши повечe! Обичам те!”