ХуЛите - Съвест

Нощта беше тъмна и студена. Дебелият, навалял наскоро сняг се беше покрил с дебела ледена кора.
Небето беше ясно и всичко наоколо беше обляно от меката, но студена светлина на пълната луна. Звездите блестяха по небосклона. Заснежената гора беше тиха, до ушите ми не достигаше никакъв звук. Само дървата тихо пукаха в запаления огън. Бях вървял почти без почивка през целия ден, но не ми се спеше. Къщата ми беше далеч и трябваше да нощувам тук, на поляната сред боровете и тишината. Бях седнал на едно одеяло, а с друго се бях загърнал. Иначе носех дебело, пухено яке, подплатени, зимни панталони, високи ботуши и широкопола шапка. Пушката ми лежеше до мен, близо до снегоходките. По това време на годината вълците се събираха на глутници и, макар и рядко, се беше случвало да нападат самотни пътници.
Замислих се: старият Джон, който живееше на около 15 мили оттук беше отслабнал от боледуването и имаше нужда от калорична храна и витамини. Колко беден и измъчев беше той! Познавах го от 6 години, но нито веднъж не го бях видял да носи на гърба си нещо друго, освен закърпеното, мръсно палто от овча кожа. Сметката му при мен беше може би 200$, но знаех, че той няма да може да я плати. Много пъти му бях казвал, че трябва да отиде в старчески дом.
Но Джим винаги казваше:
-Не, докторе, не искам да преча никому...
Ако се вярваше на слуховете, някога той е бил един от най-богатите хора наоколо. Но с годините загубил почти всичките си пари. Говореше се, че имал деца, дори внуци, но аз не знаех дали това беше истина, ли просто празна клюка. Кой знае...
Мислено се пренесох в бараката на Джим. Тя беше оскъдно обзаведена с маса, два стола и легло. Всичките сковани от необелено, сурово дърво. Нямаше телефон, нито ток, за осветление служеше една стара, опушена газена лампа. През зимата и бараката беше студено, мразовито, неуютно. Неволно направих сравнение с двуетажната къща, в която живеех. По стените висяха картини, на подовете имаше персийски килими, а покрай прозорците се спускаха тъмносини сатенени завеси. Вечер можех да седна в люлеещия се стол до запалената камина, да пия подсладено, греяно вино, да ям сладкиш или да чета книга.
Каква разлика между мен и него, между лекаря на средна възраст и стареца, който изживяваше последните си дни. А в същото време тези двама души много си приличаха, повече, отколкото можеше да се предположи.
Бях също толкова самотен, колкото и Джим. Кога ли бях имал истински приятели? Най-напред в университета(преди медицинското училище направих грешката да уча специалност, която просто не беше за мен): бях трън в очите на декана, но и в очите на много от колегите ми. Защо ли? Защото наричах нещата с истинскте им имена, мислех логично и държах на мнението си. Неволно си спомних за декана-господин Д. Страдащ от подагра вечно намусен старец, готов да се скара на всеки във всеки един момент по незначителен повод. Нито веднъж не го бях видял да се усмихва. Какво ли беше станало с него, а и останалите преподаватели? Предполагам, че повечето отдавна не бяха живи. Какво ли щяха да кажат, ако ме видеха сега? Не бях постигнал успех в хуманитарните науки, но мечтата ми се беше сбъднала-бях уважаван лекар, бях работил и с Морската пехота. И трябваше да съм щастлив и то много. Но не бях. А защо не знаех...
На изток се развиделяваше. Станах, метнах пушката през рамо и взех медицинската си чанта. Тихото потракване на шишета и различните пренадлежности вътре някак стоплиха сърцето ми. По устните ми плъзна усмивка. Тръгнах през гората и скоро запях една песен, която много обичах. В този момент бях изпълнен от истинско щастие....
София, март 1996 година