Погребение

Автор: zika
Дата: 13.06.2016 @ 11:34:59
Раздел: Разкази


Автобусът беше пълен, но успях да седна до прозорец. Зимното обедно слънце напичаше. Боботенето, топлината и приглушените гласове ми действаха, като включен телевизор. Клепачите ми натежаха и задремах.
От съня ме изтръгна смехът на седналите зад мен жени. Опитах отново да се отпусна, но се заслушах и се разсъних.
- От сега им казвам, че като умра, не искам да канят никого. Така де, идват само да гледат сеир. Чисто ли е, какви са мебелите... и то хора, които никога не са влизали в къщата ти. Та, който много иска да ме изпрати - в ритуален дом. И затворен ковчег. Замисляла ли си се колко са беззащитни умрелите?! Лежиш и всеки ти занича в лицето. И после коментират като една приятелка на майка ми. Върнаха се от погребение на техен познат и тя каза, че толкова е отслабнал от болестта, че ,,едва жив“ са го погребали! Без коментар, като по телевизията...
Стана ми интересно и дрямката изчезна.
- Никакъв некролог! Само кратко известие във вестник. Кой го видял - видял. И ще се размина с обсъждане на родата до девето коляно.
- А църковно опело? – попита другата жена
- Възможно най-краткото, за да не се изморят изпращачите. И кремация! Страх ме е от заравяне! И само най-близките. С години не си се чувал с част от родата, дори не те познават и точно те трябва да те изпращат на оня свят! А и като си представя как се приготвят неохотно за погребение: да ида, да не ида и ако не се открие основателна причина, започва зор - какво да облека?
По-чувствителните търсят начин да не доближат ковчега, като се оправдават, че виждате ли, искат да те запомнят как си изглеждал като жив...
- За дрехите мислила ли си? Защото една моя леля я погребаха по халат - да се чувствала по домашному в гроба. А тя обичаше да се кипри и не допусна никой приживе да я види неглиже.
- Е, какво? Май ще трябва нотариално заверен документ за облеклото, което не е гаранция, че няма да погазят последната ти воля.
Какво време настана! Да не си сигурен и в собственото си погребение!
Автобусът се люшна по-силно и жените се умълчаха следейки за пътя, а аз се замислих за смъртта...
- Да! – въздъхна едната жена - Лошо е да умреш!
- И знаеш ли кое е най-лошо? – попита другата, но не дочакала отговор продължи. - Това е твоят ден, твоето погребение и уж са дошли за теб, а се вълнуват от това дали им отива черния цвят!
Разсмяха се и привлякоха вниманието на всички.
- Харесвам погребенията, както ги дават по американските филми. Съберат се в красива църква, говорят за човека, споделят разни неща от живота му, а пасторите им като актьори. Красота! Финес! Да ти се прииска да си в ковчег.
- Според мен трябва сценарий, така де, поне по холивудски да те погребат, та да се почувстваш като бял умрял човек и ти.
За малко да се разсмея и аз, но с кашлица успях да замажа положението. Желанието ми да видя жените стана неконтролируемо.
- Моят мъж така го държа изкъсо - с погребението ми. Заплашвам го, че ако не изпълни това, което искам, ще му забраня в писмен вид да присъства, та да го коментират хората. Това засега много го стряска. Изобщо всичко свързано със смъртта плаши хората.
Но най го е страх да не умре преди мен и аз да му направя лошо погребение! То като че ли има хубаво...
Другата жена попита нещо, което не чух, защото се опитвах да потисна смеха си. От очите ми потекоха сълзи.
- А това с раздавките направо ме шокира. Не мога да разбера каква е тая мода.
Помен се прави с хляб, жито и вино! А пластмасовите чинийки ми идват в повече. И това ядене и пиене...!
- Много езическо ми се струва и на мен.
- Някъде се е изгубила добрата идея за погребението. Затова докато сме здрави и с всичкия си акъл, да си измислим собственото.
- Да, така съм решила, в писмен вид ще заявя последната си воля: погребение по сценарий, с куп претенции... да се озорят всички, не само аз.....
Жените се заляха в заразителен смях, но автобусът спря и разговорът приключи. Неусетно бяхме пристигнали. Слънцето все още надничаше зад облаците, но не топлеше. Студеният вятър ни посрещна. Любопитно се навираше в лицата ни и се опитваше да ни върне обратно.
Загърнах се с шала и се обърнах да видя двете спътнички. Изненадах се! Бяха млади, добре облечени. Качиха се в такси и заминаха. Така и не разбрах, коя бе с погребението!
Докато се прибера в къщи, без да искам ,,написах” сценария за моето погребение -
,,с куп претенции, за да се озорят всички, не само аз...”

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=184976