ХуЛите - Смехът на Тинчарли Чарлстън

Тинчърли Чарлстън живееше в каничка за мляко. Каничката беше бяла, изрисувана със ситен синчец. Тя беше част от цял сервиз за кафе, но за разлика от чашите и чинийките нея никой, никога не я използваше. Стоеше на своето място зад стъклената витрина години наред и се беше превърнала в перфектен, непоклатим дом от порцелан.
Тинчърли Чарлстън винаги носеше сива сламена шапка с бяла панделка. Тъмната й коса беше вързана на две опашки. Роклята й беше празнична – бяла на черни точки, измачкана във весели лудешки гънки и с голямо петно от сива кал отпред – типична празнична рокля на дете. Обувките й бяха черни и лачени, блестящи като карамелизирани ябълки. Тинчърли Чарлстън живееше в каничката за мляко заедно с едно плюшено мече без име. Не помнеше кога и как това се оказа нейния дом, но го обичаше. Обичаше гладките, бели, порцеланови стени, меките извивки, спускащи се от чучурчето, кънтящото ехо, загадъчното ухание на канела, трите кристалчета захар залепнали за дъното.
Тинчърли Чарлстън винаги беше усмихната. Широката й усмивка ограждаше кръглото й лице, а трапчинките й образуваха две дълбоки кладенчета, пълни с радост върху бузите й. Смехът й кънтеше в каничката за мляко, излизаше навън и понякога стъклените витрини на шкафа започваха да треперят и да дрънчат, сякаш имаше земетресение. Никой в къщата не разбираше, че това, за щастие, е само малко смехотресение, предизвикано от още по-малката обитателка на каничката за мляко. Никой не подозираше за нейното присъствие. За сметка на това обаче Тинчърли Чарлстън познаваше добре обитателите на къщата. Тя често надничаше над ръба на каничката и с любопитство наблюдаваше света извън витрината.
В тази стая влизаха най-различни хора. Господинът с очилата с червена рамка, възрастната госпожа със снежно бяла коса и сини като синчеца от нейната каничка очи, дядото със сивата котка в скута, момичето с обиците – златни папагали, мъжът с красивата усмивка и смешни обувки бяха само някои от обитателите на къщата, които често посещаваха стаята. Тинчърли Чарлстън не знаеше техните имена, нито ролите им в това семейство, но те искрено я забавляваха. Най-любима от всички тях й беше младата жена с вечно намръщена физиономия, която влизаше в стаята почти всеки ден, за да търси нещо, което никога не намираше.
Тинчърли Чарлстън не познаваше добре мръщенето. Нейните вежди никога не се бяха сключвали от яд или обида. Ъгълчетата на устните й никога не се бяха извивали надолу, подготвящи се за плач, затова облачното, тъжно лице на младата дама й беше толкова интересно. Жената от друга страна отдавна не се беше усмихвала. Беше забравила какво е чувството бузите й да се повдигат нагоре, очите й да се присвият, докато заприличат на тесни цепчици, а около тях да се разпростре паяжина от весели бръчки. Не помнеше имаше ли трапчинки, нито пък как звучеше смехът й. Понякога сама се чудеше дали не го беше изгубила. Къде, кога и как се е случило - нямаше никаква идея. Тинчърли Чарлстън пък се зачуди дали наистина интересната, тъжна дама не търси именно смеха си. Така старателно преравяше всяко най-тъмно, необичайно и мъничко местенце в стаята, че със сигурност беше загубила нещо много, много важно „А какво по-важно от смеха?” мислеше си Тинчърли.
В действителност жената търсеше мъничък спомен от детството си. Беше си навила на пръста, че задължително трябва да го намери, за да си спомни каква е била като малка. Дали винаги е била така недоволна и начумерена, както днес или напротив - познавала е безпричинното щастие. Подозираше, че е второто, нещо й го подсказваше, но беше свикнала да вярва само на доказателства. Без тях нямаше никога да повярва, а ако не вярваше, никога нямаше да успее да се промени. И така вече месеци наред тя претърсваше всяко кътче на къщата, но без никакъв резултат. Може би в действителност никога не е била дете! Тази страшна мисъл скова още повече обърнатите надолу ъгълчета на устните й и тя тъкмо щеше да заплаче, когато отново започна едно от редовните земетресения, които тресяха къщата вече години наред. Това обаче беше по-силно от предишните. Беше толкова силно, че стъклената витрина на белия шкаф се отвори и чашите и чинийките започнаха да падат една след друга на пода. Последна падна и каничката за мляко. Счупи се на мънички парченца и синчеца покри едно квадратче от зеления килим, създавайки чудна, но и тъжна порцеланова градина.
Горката Тинчърли Чарлстън! Никога не беше предполагала, че смехът й може да достигне подобни височини. Когато видя комичното, изкривено за плач изражение на младата тъжна дама така я досмеша, че не успя да се стърпи и смехът й, както винаги закънтя в каничката, оттам се предаде в целия скрин и заудря по стъклото. В онзи ден, обаче смехотресението се превърна в истинско бедствие.
Когато се опомни от шока и уплахата, вечно намръщената жена забеляза нещо да се чернее сред стотиците бели парченца. Тя стана и с бавни стъпки, под които скърцаше порцелановият сняг, тръгна към него. Вик на изненада и облекчение излезе от гърлото й: „Ето те! Най-накрая! Къде ли не те търсих, а през цялото време си била пред очите ми!” На пода, оградена от ситния порцеланов синчец лежеше малка черно бяла снимка. Жената я вдигна и дълго не отдели поглед от нея. За първи път от много, много дълго време на лицето й се появи голяма, хубава усмивка. Бузите й се повдигнаха нагоре, очите й се превърнаха в тесни цепчици и около тях се разпростря паяжина от весели бръчки. Две прекрасни трапчинки се появиха върху бузите й, дълбоки като кладенчета, пълни с радост. От снимката я гледаше малко момиче със сива, сламена шапка с бяла панделка. Тъмната й коса беше вързана на две опашки. Роклята й беше празнична – бяла на черни точки, измачкана във весели лудешки гънки и с голямо петно от сива кал отпред. Обувките й бяха черни и лачени, блестящи като карамелизирани ябълки. В ръцете си държеше плюшено мече. Смееше се.
„Ето го! Моето доказателство!” – прошепна жената и от този момент нататък бавно, но сигурно започна да се променя.