ХуЛите - Концертът

Толкова шибана привечер и старите хора не помнеха. Бахти небето. Беше спуснало черния си алаброс досами комините на сградите. Ако тия, дето бързаха за концерта на „Великите италианци” вдигнеха нагоре още неразтворените си чадъри, сигурно щяха да пробият чернилката и да рукне мастилен дъжд.
И мамка му, никъде не се забелязваше поне един коминочиистач, ей така, да се отъркаш за кадем, дето викат ходжите. Сякаш бяха наскачали в околните комини. В замяна на това, някой беше амнистирал всички черни котки на света. И центърът около събитието бъкаше от катранените твари. Просто се мотаеха наоколо и пресичаха пътя на всеки понесъл се да чуе своите любимци. Тълпата беше шумна, шарена и суеверна. Едни се въртяха три пъти в кръг, други храчеха през рамо, трети чертаеха кръстове с бомбетата на пътъците си. Много се върнаха назад, за да заобиколят черните пущини. В резултат на което закъсняха ужасно... Въпреки всички чернопрокобни белези, местата в дворцовата зала се запълваха бързо.
От двата края на дългия гранитен коридор, един срещу друг се движеха с котешки стъпки две фигури. Много си приличаха по цвета на кожата. Бяха с по-мургав цвят от местното население. И с мустаци. Изглеждаха малко злокобно в сивите си, незабележими дрехи. Те бавно напредваха към целта си – препълнената зала. Единият носеше букет бели рози, а другият държеше бозавия си билет в ръка. Първия беше по-разсеян, току се бутваше тук таме в някой зрител, а вторият внимателно избягваше да се докосва до когото и да било, сякаш го беше гнус от всичко което се движи. Очите и на двамата светеха някак фанатично и от време на време се блещеха нагоре, като че търсеха подкрепа свише. Нямаше начин да не се срещнат и когато го направиха просто се сблъскаха. Извиниха се един на друг като непознати английски джентълмени и се подминаха. Уж всеки по пътя си, а всъщност...
След секунди телефон сто и дванадесет инкасира две обаждания – дамско и мъжко. И реагира светкавично както никога. Колелата на репресивната машина се завъртяха мълниеносно и безпощадно. Пред очите на смаяните зрители се проведоха две зрелищни акции. Черни, качулати командоси вещо, но грубо повалиха мургавия фанатик с билета в ръка и му нахлузиха гривните от неръждаема стомана. На метри от тях бодигардовете охраняващи концерта изтъркаляха мургавелкото с букета и също защракаха ръцете му на гърба.
Настана тишина. Шефът на командосите ужасено гледаше натъпкания с взрив пояс опасващ скърцащият със зъби терорист, който се озърташе удивено наоколо. Другите също припряно търсеха липсващото дистанционното детониращо устройство...
Което се оказа в букета на поваления от охраната ром. Заедно с един портфейл, сребриста дамска чантичка с две златни гривни и отделно три смачкани на топка банкноти по петдесет кинта. Именно притежателката на чантичката го беше забелязала и беше позвънила където трябва...
Концертът се отложи за следващата вечер.
На срещата при Президента на републиката джебчията Фазли Фазлиев, известен на органите още като Джулианото, се чувстваше неудобно. Знаеше, че беше спасил стотици зрители от сигурна смърт. Та нали той позвъни на спешния телефон. Защото, когато сви онова тъпо дистанционно усети бомбата около кръста на балъка. И все пак десетте бона в пликчето с герба го довършиха... Имало господ на този свят... И президент. И оная църна гад, дето му пресече пътя. Малиии... за малко да се върне... Нямаше от къде да знае, че някога великият Граучо Маркс* беше казал – „ако една черна котка мине пътя ти, значи животното отива някъде”...
-------------------------------------------------------------------------------------------
* Граучо Маркс – американски комик, телевизионна и кино звезда