ХуЛите - Овеновият впряг.

Леля ми не се рззсърди заради вчерашният разказ. Каза добри неща за кравата
--------------------------------------------------------------------------------------
Историята за овена, който дни наред обикалял из селото, детето записа върху корицатаа на книгата. Така му беше казала лелята на чичо му. Да си припомня с най-малки подробности за срещите с разказвачите, да изважда от албумите онези препарирани растения, с които може би се хранят овните.
Но какво общо имаха растенията с разказа? Детето не знаеше откъде бе дошъл важният албум. Той толкова време си седеше върху етажерката, местен от време на време от чичото на леляму, за която всеки овен който някога е пил вода от кладенеца на старото село, може вече да получи името на свакото. Тя така вярваше, че обитателите на старото село имат своего рода чудодейни сили, че понякога махаше листата, накапали върху водата, за да може навреме да се пие от нея т.е. съвсем в мълчание да се докосват свещените камъни, върху които името на свакото изсечено само от главни букви и припомняше за последният овен, който имал способността да изсича букви върху камъните с леден дъх от своите ноздри, с топъл дъх от своите ноздри.
Името на свакото детето носеше с гордост. Когато поотрасна, стана достатъчно голям, за да управлява сам овнешкият впряг, майката на баба му занесе в старото село един армаган: шепа със жълъди, които остави до реката, част откоито остави в коритата на елените, част от които обели с острите си нокти. После разказа, че елените овните и сърните са тръгнали след нея, намерили са селото и още преди изгрев слънце са пили вода. Овнешкият впряг останал до стръмното с пламтящи от радост фенери подпрян единствено и само от няколко светли рога- големи, с многогодишни разклонения. Лелята на свакото намерила още жълъди някъде по стълбите или в дерето. Всеки овен, елен или сърна носещи името на чичото, бабата и лелята доволно преживяли радостни и от факта, че са успели да намерят селото, да пият вода от локвата на вуйната. Водата, която успяла да разлее предният ден била толкова много, че овните, елените и сърните не били способни да я изпият дори за седмица. Не биха могли да занесат от нея до там, където се влива реката, да я изсипят върху жадните дървета или да полеят с нея онази пръчка от лоза, която бе подарък на дядото от бабата. Онази пръчка от лоза, върху която детето някога щеше да остави своите мартеници изработени от майката на баба му или пък купени от чичото на леля му.
Овенът, който обикаляше из селото търсеше локви с вода. В своите овнешки сънища едва ли осъзнаваше, че носи името на свакото, колко важно е то за един обитател на старото село. За един събирач на жълъди името на свакото нямаше никакво значение, но за един овнешки пазител би трябвало да означава много. Ако лелята на бабата решеше да разкаже как преди войната всички овнешки пазители са се казвали като него. Детето цяла седмица майстореше овнешки рога, малки козлета и дрянови дървета. То вече бе научило историята на изуст. Сричаше я в добре осветените стаи. Лелята на дядото от време на време му показваше снимки на овнешкият впряг. Как когато училището свърши, ще му бъде позволено да се качи на овнешкият впряг. Да намери онази полянка, по която има жълъди и да докара от тях в селото. По шепа за всеки овен, който носи името на чичото. Това бе наградата за добре научената история, за добре разказаната история, за добре преписаната история.
Тогава то не се радваше особено, че носи името на свакото. Колко важно е то за един обитател на старото село? За един събирач на жълъди името на свакото нямаше никакво значение. За един овнешки пазител, обаче то би означавало много. Детето цяла седмица майстореше овнешки рога, малки козлета и дрянови дръвчета. То вече бе научило историята на изуст. Сричаше я в добре осветените стаи. Лелята на дядо му от време на време му показваше снимки на овнешкият впряг. Когато срокът приключеше щеше да му бъде позволено да се качи на овнешкият впряг, да намери онази полянка, по която има жълъди и да докара от тях в селото- по шепа за всеки овен, който носи името на чичото. Това бе наградата за добре научената история, за добре разказаната история. Това бе наградата за един бъдещ овнешки пазител, може би, който пиеше вода от локвата на вуйната само през вторият ден от седмицата. само когато съседските деца донасяха филии поръсени със шарена сол и пипер.
Свакото на леля му тръгна към стадото, когато и последният лист от календара бе сложен в старата печка. Когато клечката с кибрит съвсем се разтвори в локвата- ледена като някое насекомо. В торбичката му нямаше жълъди или обелки от тиква. Стари вестници, които обикновено овчарите преглеждат през дъждовните часове. Нямаше часовник- пясъчен, безцветен или неработещ. Подобен на овнешки амулет с няколко дървени стрелки. Той тръгна към стадото, което знаеше къде се намира овнешкият впряг. Тогава нямаше желание да пребоядисва овнешкият впряг, нито да дири нови рога за украсата му. Трябваше да провери дали думите на детето са верни, то каза: овните, козите, сърните ще те заведат до там, където се влива реката, до там където баба събира зрели плодове. Когато заваля свакото на леля му по-скоро се опита да включи радиото. Копчето пълно със всевъзможна тиня по едно време остана в ръцете му. Когато го сложи върху буксата и вятъра изпръска лицето му насекомите в торбаата започнаха да пърхат с криле. Вятърът всъшност изпръска и торбата, не за първи път от както бе сменила собственика си. Заслонът се разтресе за миг. Сноповете върху заслона се разтресоха за миг, а стените от птичи пера и вар, си стояха като основа, като градеж, който не пропуска сънища. вода и варова вода.
Детето се обади на своят кръстник, за да разбере дали ще изпълнява напътствията. Дали бели жълъдите по предписание, дали вече се досеща, че там някъде близо до заслона вуйната на чичо му бе оставила под един камък парче салам, филии за майката на дядо му. Майката на дядо му- жената от портрета, жената от снимката, която имаше навика да пребира от поляните новородените ярета, овнета, сърнета и да ги храни с биберон, с мляко от пипетка и кутия. Яретата винаги оставаха в домът през зимата, докато незакрепнеха, докато върху челата им не се появяха два зелени жълъда. Развъдник за ярета в старото село нямаше, нямаше и да има, защото камъните върху заслоните шепнеха други неща. По важни от тези, които лелята на свакото сънуваше.
Дивите овни, кошути, съръндъци не знаят какво е стая от бодлива тел, заслон без хранилка и кофа с вода. Не знаят какво е старо село без жълъди, и свещени камъни. Какво е старо село без път към онази река, в която се влива морето, към онези лози, които дядото на лялята обичаше да прекопава.
Поотрасналите ярета изпълваха двора на сестрата и бабата. За детето беше ясно, че в двуметровият салон няма как да остане цяло стадо с овни, сърни. Стадо, което не разбира притчите за старото село, не знае къде са локвите на вуйната и вуйчото. По скоро малките езерца, които пълниха със сняг, а не локвите, за които съседите говореха, че пръскат кал по паветата и асвалта