ХуЛите - Полицаи и крадци

Помещението беше лъскаво и тихо. Някак необичайно тихо за бижутерски магазин от такъв ранг. Имаше толкова персонал и охрана, а сякаш всички бяха дълбоко заспали. Спяха, защото ние със Стан ги приспахме. С някакъв сънотворен газ. Аз не разбирам от това, но Станьо е анестезиолог и е доста наясно. В този момент извършвахме обир на магазина.
Вероятно изглеждахме като извънземни с нахлузените като презервативи потивогази на главите си, но все пак трябваше да има и някой буден, нали. На вратата окачихме две табели: „Closed” и “Пръскаме за дървеници”. За натрапниците...
Тишинта ме дразнеше. Като всяко прекалено нещо. Но само за кратко, защото скоро дочух един галещ ухото звук. Триене на злато в злато. Току що бях отворил големия сейф в задната стая и златните накити се търкаха един в друг, докато падаха в раничката от зелен плат. Златопад. Харесвах този шум. Дълги години бях златар. Почитан златар. До онзи миг, когато с един тежък чук разплескаха върховете на десетте ми пръста като стара оловна монета. Дум... дум... дум... така десет пъти. Болката ръчкаше подсъзнанието ми под формата на кошмарни сънища повече от четири години. Будех се ужасен, а жена ми ме пръскаше с вода за да ме измъкне от ада. И сега пръстите ми се свиха конвулсивно. Това не се виждаше от ръкавиците, все пак извършвахме обир. Но аз го усещах.
„Ще ти мине” – така каза ходжата с чалмата – „но трябва да прехвърлиш кошмарите на друг, който ти избереш”. Научи ме на няколко „техники” за това. В момента използвах една от тях. Магазинът беше от веригата на известен бижутерски бос. На онова говно Дебновски. Избрах го за носител на тегобите ми. Неговата ръка млатеше с чука пръстите ми. Защото отказвах да плащам рекет. На съдебния процес се оказа, че точно този ден „ковачът” бил в Брюксел. Адвокатът му показа фактура от хотел. Един вид нямало как да се телепортира, за да ми причини това. Припознал съм се бил... Българско правосъдие. Още тогава избрах този начин за корекция на антиправото. Няколко години за задравяване на пръстите и подготовака. И ето, изпразвахме вече третия магазин през последнита година. Във Варна, после в Бургас, а днес бяхме на гастрол в столицата. Бижутата ги носехме на Беня Крик. Един евреин, който кръстихме на онзи герой на Исак Бабел, от одеските разкази. Бенцион изкупуваше плячката на една трета от цената. Добри пари паднаха, а като прибавим порцията кошмари за Дебновски – резултатът беше изключителен.
- Време е, един се размърда вече – алармира Стан – приложих им умерена дозировка.
След две минути затворих мълчаливо издутата като бременна коала раничка и я метнах на гърба си. Сейфът зееше тъжно. Стара ламаринена кутия от бисквити. Без капак. И без бисквити. Станьо запали три димки и ги пусна на пода. От пушилковата завеса в цвета на размит трикольор изплуваха два бутилкови духа с противогази на тиквите. Тези шашки бяха подписа ни, да не се чуди чорбаджията кой го мачка.От презервативите се отървахме мятайки ги в металния контейнер зад ъгъла. Всъщност контейнерите бяха два. Полезни съоръжения. После хукнахме с всичка сила. Сиви хрътки гонещи изкуствения заек.
Патрулката беше паркирала на една пряка от „ Бижутерия Дебновски”. Стандартна патрулка с нестандартен пълнеж. В смисъл, че полицаите в нея не бяха много стока. Също като началникът си, който ги беше изпратил на тази позиция. Дебновски му плащаше за да конвоира около златните му острови. Корумпирани до мозъка на фуражките си и двамата сержанти участваха в комбината. В техните среди ги наричаха „жадните”. Жадни за мангизи. В свободното си време Хубанов, яко копеле, охраняваше някакъв бос от престъпна групировка, а Керчев се правеше на катаджия и дереше бедните хорица. Сега точно, униформените пичове пиеха кафе. Бяха спрели пред кафенето с готините келнерки. С най-късите поли на света. Или с най-дългите крака, както решиш. Бижутерията беше последнта им грижа в този момент. Плакнейки погледи, ченгетата си допиха горчилката и решиха все пак да понаобиколят. Пред дюкяна за скъпоценностти набиха спирачки втрещени. Няколко зомбирани индивида се лутаха из шарената пушлявица и хриптяха за помощ. Едно от зомбитата, май женско, посочи с пръст посоката, вляво от Т – кръстовището. Пищящите гуми понесоха опела натам. Колата зави на скорост и ... се нахендри на металните контейнери, барикадали напреки улицата. Диамантена суграшица от натрошени стъкла се посипа по фуражките на копоите.
- След тях – изскочи Хубанов крещейки – ти оттам, пресрещни ги! Копелета гадни! Ще ги гепим!
И се юрна в галоп след бандитите. Поне мислеше, че са те. Двамата, единия с раница на гърба, които се стопиха тичешком зад ъгъла на следващата пряка. Хубанов беше шампион на осемстотин метра в сержантското училище и вярваше в силите си.
- Лайнари мръсни, ще ви пръсна капачките като едното нищо! Ей сега, само да се доближа малко – съскаше ченгето, докато зареждаше пистолета си. Зададе си въпроса каква ли ще е премията когато ги представи на златарския бос. Овързани и размазани. Няма да е малка, да спасиш толкова плячка не е шега работа. Тази мисъл го допингира. Увеличи скоростта. Зави рязко и изненадващо се вряза в някаква шарена река от папагалски облечени хора, която течеше лениво по булеварда. Блъсна се в двама мъже. Отбеляза с погнуса, че те се целуваха, а ръката на единия опипваше задника на другия. „Педита” – едва не се издрайфа ченгето и не забеляза зелената раничка пусната в краката им.
- Дайте път, ще стрелям – ядреното торпедо Хубанов атакува центъра на „Гей прайда”
- Пресрещни ги, Керчееев, между педалите сааа! – крещеше неистово в радиостанцията сержантът,
Керчев пикираше от другата страна, разкъса една двойка лесбийки, които се държаха за ръце, събори наземи две гейчета и скоростно се озова в центъра на парада. Където с Хубанов се сблъскаха. като два спортни трактора. Двамата паднаха един върху друг, пищовите им изхвърчаха тракащо встрани. Прегърнати здраво, ченгетата се гледаха недоумяващо опрели нос в нос. Гейовете ги наобиколиха и заврякаха въодушевено:
- Гор – чи – во! Гор – чи –во!
Снимката на двамата полицаи обиколи всички световни издания. Безброй телевизионни канали излъчиха репортажи за „разкрепостените блюстители на реда, избрали необичаен начин да признаят сексуалната си ориентация”. Република България получи похвала за демократичния си напредък.
Разбира се, незабавно ги уволниха. За да ги възстановят след три дни. Защото гей обществото ги взе под крилото си. И протестира усърдно пред районното управление. Заедно с един посланник на страна от ЕС.
На другия ден „възстановените” пишман гейове напуснаха сами. Не че много им се подиграваха де...ама на, полицейска му работа.
А крадците...Ами те пълнеха с кошмари сънищата на Дебновски. Ако въобще спеше. Обраха магазина му в Русе, после в Пловдив. Крадешка им работа.
- Аз ли как се казвам ? Тайна... може да сте от „лошите”.