Записки от затвора

Автор: bbobbibgbs70
Дата: 20.06.2015 @ 10:58:52
Раздел: Избрано проза


Започвам да си мисля, че нарочно в затворите цари такава свинщина, простащина и терор, за да се унижават и плашат обитателите им и никога повече те да не искат да бъдат вкарвани там. Макар, че статистиката, поне при циганите говори математически точно обратното. Мангалите влизат през няколко месеца в кафеза за незначителни, дори смешни престъпления. Медни казани, или кокошкарски кражби на какво ли не, но понеже са тяхното безкрайно злодеяние ги вкарват пак на топло.
А те са повече от доволни – има храна – закуска, обед и вечеря, за тях затворническата ярма е супер ястие. Имат покрив над главата и легло, имат ток и парно без пари. По цял ден пеят, мързелуват, чифтосват се и животът, така им харесва. Не там е проблемът. Основният е битовата хигиена, която ни връща в Средновековието. Нечовешка мръсотия, тесните задушливи гадни килии, пълни с буболечки и зарази. Отвратителна храна. Изключително просташко и арогантно поведение от страна на униформените към всички, които не им плащат рушвети за различни социални придобивки. И тези фатмаци протестирали за социални придобивки, вместо те да напълнят килиите, където им е мястото. Но държавата, дори и моята – Абсурдистан се вмирисва от главата. Просто кафезите и тъмничарите плачат за внезапни, повтарям, внезапни и незнайни от тях проверки, без да им е казано предварително от ресорното ведомство, че ще има инспекция в техните райони. Спешен мониторинг от представители на Европа и журналисти с тях, за да документират всичките свинщини, които се извършват зад високите стени, аранжирани с бодлива тел и човешки същества без човешки физиономии със заредени автомати в ръце...

Манго яде всичко с ръце, включително и супата. Ръцете му са по – черни и от въглищата. Не се е мил сигурно от седмица и мирише на свинска кочина. Разказва, че в прозрачният чай, който ни носят сутринта, слагали бром, да не стигаме до ерекция и сексуални мераци един към друг в панделата. Не е точно така ... Сигурен съм, съдейки дори и по себе си. Човек, който е бил на топло, вече не е същият, поне ако е стоял година вътре. И който не е бил в къщата на изгряващото слънце, не може да го разбере. Затворникът само свиква и живее с фикс – идеята да оцелее и то на всяка цена. Да се наплюска, да се наспи, да има цигари, кафе и вода, да избягва да се бие, за да не го убият, като фалшив герой. Да не се издъни с нещо - с дрога и алкохол, или по – лошо, опит за бягство, та да остане за по дълго в дранголника. С две думи, живее, за да оцелее – нищо повече. Гладиатор с единствен противник ежедневието. Ядене и тоалетна. И очакване на заколение. Невероятен паралел с животните, ставаме, едни и същи... Даже и говорът ни започва да съвпада с тяхното мучене, ръмжене и злобно лаене. Така че, вече сме същите в очакване на косматите опашки, отзад на дупето. Аз обаче преди този катарзис от човешко същество към животно продължавам като птица да надничам към моето решетъчно небе, където крача и се любувам на най – обичаните от мен хора. Ние сме там – заедно и непобедими. Чувате ли – тъпи фатмаци и ръждясали решетки. НИЕ СМЕ НЕПОБЕДИМИ !!!


След дълъг път съм на новото си място – в затворническата лудница на държавата Абсурдистан. Навън вали сняг, даже е натрупало. Вижда се бяла, мека планина. Небето е тъмно, като вдовица. Долу по оградата има вързани за метално въже две овчарки, обучени по думите на човекът до мен със сурово месо да разкъсват и убиват бягащи затворници. Аз като съм летящ, как ли ще ме хванат...


Взех си хапчето. Взеха ми проба за кръв и урина. Навън вали ситен като брашно сняг. Чак сега се чувствам спокойно. Снегът е бял и чист. Бих искал да се съблича гол и да се изкъпя с него, да изтрия всичката мръсотия и кир от последните седмици. Човек никога не придобива нещо без да изгуби нещо излишно.


Тук е пълно с малоумни кретени, най - вече на долни етаж. Има поп, истински с расо и черно кепе на 88 г. Убил е с дъска според него неверник, пукнал му главата и сготвил за вярващите миряни мозъкът от счупения череп. Всеки ден се напикава по няколко пъти и чете Причастието. Възрастен мъж изнасилил 9 годишно момиченце. После му отрязал езика, да не говори. Само ТОЙ можел да казва на хората, какво трябва да се прави. Детето едвам оживяло. Пълно е с мръсни малоумници, които крещят само нелогични и неразбираеми глупости и онанират по цял ден в пожълтелите си залепнали чаршафи. Добре, че си нося книги и че тренирам непрекъснато мускулите си с лицеви опори...
По време на карето – затворническата обиколка в двора с конструкция на кула се появи един образ, който никак не е добре. Излезе по джапанки с боси крака на заснежената площадка. Другите го тормозят и го целят в главата с големи твърди топки сняг. После го карат да танцува брейк и валс с невидим партньор. Той се върти насам – натам като плашило и пада на асфалта. Старшините, се подсмиват мълчаливо и все едно не виждат нищо. Не забелязват и че го удрят с юмруци в корема и гърба. По – късно разбрах, че този нещастник има прякор - Бубулечката . Получил го, защото изяждал живи хлебарки, мухи, мравки и плъхове на бас пред цяла експертна затворническа комисия от тартори. Правил го, за да получи дрога или депо. Това е инжекция – заместител на наркотиците, на диазепама и лексотана, само, че много по – силна от тях. Тук, ако имаш парички, докторите от лудницата ти доставят всички екстри, за да се чувстваш добре, въпреки, че съзнателно те убиват по този начин. И то безнаказано. Тук свидетели просто няма...


На масата в столовата срещу мен стои благ беловлас дядо със сини влажни очи. Никой не искаше да сяда при него и аз като новобранец тук, с удоволствие се присъединих към неговата компания. Оказа се, че е троен убиец. Бивш военен, оглушал при някаква експлозия застрелял със законно притежавания си пистолет три момчета на 16 годишна възраст като кучета, защото ги хванал в лозето си да берат грозде. Един от тях пълзял като червей, все още жив към плета, но коравият дядко го застигнал и без да му мигне окото му пръснал черепа. Получил 25 години присъда за тройно убийство, но понеже имал много пари / неизвестно откъде / го пратили тук в болницата, където живуркал спокойно вече трета година. Не смеел да си подаде навън носа, дори и на каре не идва, нито до лавката. Близките на убитите момчета дали кръвна клетва, че ще го убият, където и да се намира. Може би е въпрос на време, тяхната дълга ръка с пари да го застигне, дори и тук в строго охраняваната затворническа лудница с изключително подкупен персонал.


Красив зимен пейзаж през решетката. Планината е разчертана в отделни части, като при кубистите. Всеки отделен квадрат е самостоятелна картина. Остава само да ги вплетеш в искания от теб ракурс, ако махнеш решетката пред очите ти. Решетъчен пейзаж, водещ до решетъчна свобода. И глътка въздух, със стъпчици виещи се само и единствено към небето ...


Пак заваля сняг – тихо и кротко. Полека затрупа заспалите къщурки по билото срещу лудницата. Мирише на студ. Вратата на обширната ни килия остро скърца при всяко влизане и излизане и нарочно никой не я смазва. За релакс на опънатите ни нерви. Днес трябва да се изкъпем. Пак ще търкам кожата си до кръв. Ще искам прошка за греховете си. И да внимавам да не изтърва сапуна в романтичната плуваща в пухкава пара баня, защото трябва да се наведа да го взема и тогава не се знае какво може да се случи... Току – виж ми харесало.
От няколко дни цялото ми тяло е в червени сърбящи обриви. Днес убих малко животинче с кафеникав цвят и много крачета, което лазеше по тялото ми. Като го стиснах се пукна и потече кръв. Моята кръв, изсмукана от него и от затвора. Оказа се, че тази гад е дървеница. Нападнати сме от този кръвопиец, който се изкачва по стените на тавана, застава над теб и пада, точно в скута ти, за да се храни, все едно е в рая... Само че аз не искам моето легло да е парадайз за паразити.


Каква е разликата между мен и вързаните долу за телове кучета ? Те ни пазят, да не бягаме – нас лудите затворници. Но няма разлика, защото и те и ние сме вързани. Връщам се от каре. Близо час се въртях в бетонен пуст двор като на виенско колело. Все едно бях животинче от онези въртележки, на които децата се возят и им се радват. На мен обаче няма кой да ми се зарадва.


В килията ни временно дойде мъж на средна възраст, но видимо състарен със снежни ручеи по дългите си неизмити коси. До скоро живеел в Англия на семейни начала, а майка му сама в къщата им в малък град на Абсурдистан. Появили се измамници и чрез лъжи и фалшифицирани документи ипотекирали имота и го обявили за продажба със търг, все едно те са собствениците. Уплашената майка извикала по спешност сина си. Той се върнал, направил среща с измамниците, последвал скандал и физически сблъсък. Резултатът – наръгал с ножица двама от тях, третият избягал и ето ти умишлено убийство на повече от едно лице и 25 години затвор. Повече от 72 месеца се влачи по психиатрични заведения с диагноза – раздвояване на личността. Сега ще го местят в друга лудница, но обществена за половин годишно лечение. Две седмици, след инцидента неговата майка получила инсулт и починала. Той продължава да си говори с нея и да я убеждава, че опасността е отминала... И аз говоря с починалата си майка.
Имаме визитация начело с главния лекар. Един от болните нещо превъртя и се развика. Иска веднага да го изпишат от тук, защото хаповете не помагали. Сънувал умрели плъхове, падал, залитал. Настоява за друго, вълшебно място. Строгият доктор каза, че не пациентът решава къде да бъде, още повече, че в случая се касае за затворник. Шефът на отделението нареди на младият мъж да се инжектира наказателно депо. Следобед видях човекът да пълзи по коридора, от устата му капеха слюнки. Беше се напикал и оставяше след себе си мокра диря по цимента като гол охлюв. Погледът не беше негов. Дойдоха двама санитари и го отведоха някъде. Повече не го видях.


Едно от здравите момчета тук, което отговаря за хигиената на етажа разказва, без да сме го питали, как всеки ден тормозят един от обитателите на клиниката, който бил хомосексуалист. Пъхали запалени фасове в ануса му, краставици, дори патладжан и го карали шумно да охка, за да маструбират. Давали му да пие урина, после да прави орален секс на цяла групичка стари пандизчии, които обитавали въпросния етаж. Разказва това и се смее. Здравите му бели зъби блестят на утринното слънце. Чудя се – що за болница е това... И в какъв свят живея, аз ли съм престъпникът, или светът около мен ме прави такъв. Слагам малката икона до сърцето си и я стискам в дланта си с молбата да не се превърна в първобитно животно. После бързо заспивам сред гръмотевичната буря в стаята, все пак за вечеря имаше бял боб ...


На сутринта заваля страхотен сняг. Бързо започна да трупа. Дано да е за хубаво, Господи ! Дано... Планината потъна в мека бебешка пелина. Небето – мрачно, сиво, безлично. Като нас – затворниците – без имена и собствени физиономии. Само номера на реверите. Поне за разлика от кучетата и те побелели в сивата картина навън, сме на топло. Но като тях започваме да вием, поне мислено и да роптаем срещу живота, захвърлил ни тук... И заради който все пак, си заслужава да се събудиш сутрин и да осъзнаеш, че и това ще отмине, че ще се пребориш и с тази трудност, че си заслужава човек да живее, за да стане по – добър. Че денят е прекрасен, като всеки отминал миг и че нямаш право на връщане назад. Мамка му – казах го, дори и съм щастлив, че се променям в тази кочина и че вървя напред по стълбицата към небесната дъга обрасла със затворническа паяжина...


Боян СТАНИЛОВ – 2011 - 2015

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=180246