ХуЛите - ххх

Жените разговаряха, приседнали
на крайна маса в кафенето.
Едната бе усмихната и ведра.
Отпиваше с финес приготвен току-що
и съответно здравословен сок от нар.
Цветът му бе еднакъв с този
на карминените устни.
Изящно се накланяше към другата,
говореше и зъбите й светеха,
излъскани до блясък.
И само малък щрих не бе на място –
безупречното й червило, леко
замазано от чашата и в ъгъла
оформило петно – встрани на устните,
приличаше на нелекуван херпес.
Или на капка прясна кръв.
- Не мислиш позитивно – каза укорно,
но укорът й бе съвсем внимателен,
премерен, отработен и възпитан.
Усмивката смекчаваше и галеше,
тя несъмнено бе добронамерена
и бе изтънчено прецизна с думите.
Излъчваше спокойствие, завършеност
и никак не приличаше на другата,
която пиеше на малки глътки
изстиналото си кафе.
Не беше симпатична тази, другата.
Едно петно сред бялото на масите,
на фона на удобните им столове,
със евтините си, несъчетани дрехи,
с недоверчивия си поглед и със лошата
искра, която светеше в очите й.
И със упорството, с което стискаше
напуканите си и сухи устни.
Мълчанието й тежеше шумно.
Жената в бяло беше деликатна.
(Освен това – ужасно ангажирана).
- Пак ще се видим някой ден... и мисля,
че всичко ще е друго, ако можеш
да бъдеш във хармония със себе си
и със света. Нали? Опитай, мила!
И после тръгна бързо със изящество,
отглеждано в салоните за фитнес,
Пилатес или йога, все едно,
с безупречния маникюр и педикюр,
с добре изправената си коса,
с бижуто на ревера си, подбрано
със несъмнен, изискан вкус.
На масата остана
сметката.
Жената с дрехи втора употреба
порови уморено във торбата си,
със празен поглед се загледа в цифрите
и с жълтите си пръсти
я плати.