ХуЛите - Мечтомер

Касиерката на банковия клон не се изненада, когато видя през вратата да влиза мъж, облечен като Дядо Коледа – до празника оставаха само десетина дена и по улиците щъкаха много дядоколедовци и снежанки, повечето от които имаха меркантилни занимания и съответно често се нуждаеха от банкови услуги. Сутринта вече бе обслужила неколцина „добри старци”.
Само че този бе по–различен, разбра това, когато пред носа й зейна дулото на огромен черен револвер. На лицето си едрият мъж носеше ухилена до уши маска на клоун. Възрастният охранител вече лежеше безжизнен на пода, явно мнимият Дядо Коледа бе успял да го обезвреди по някакъв начин.
Касиерката събра очи, фокусирайки се в страховитата паст на оръжието, и пребледня още повече; долната й челюст бавно увисна. Коленете й омекнаха, имаше чувството, че са направени от желе.
Мъжът каза със спокоен глас:
– Момиче, отиди да затвориш вратата, за да не би случайно да влезе някой. И не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя… ако слушкаш.
Загубила ума и дума, дребничката касиерка се дотътри с неуверена походка до входната врата и я заключи. Съвсем бе забравила, че под бюрото й има паник бутон, с който може да сигнализира, че става нещо нередно. Но вече бе късно, онзи контролираше ситуацията.
– Той мъртъв ли е? – попита плахо касиерката, докато заобикаляше охранителя.
– Не, упоих го с хлороформ – отвърна спокойно мъжът. – А сега давай парите, и без глупости, моля!
Касиерката започна да мята пачките в услужливо предоставения й чувал. Не можеше да повярва, че това наистина се случва. Чувстваше се някак странно, сякаш бе героиня от долнопробно американско криминале.
– Как се казваш, момиче? – попита мъжът.
– Аз…аз – започна да ломоти касиерката.
– А, виждам, имаш бадж на ревера. Снежана Христова, а?
– Да, това е името ми.
– Е, аз съм Дядо Коледа, приятно ми е. Хо–хо–хо.
На Снежана хич не й бе до смях, чудеше се дали да не се присегне и да не натисне сгушеното под плота копченце. В крайна сметка реши да не рискува. Мил й бе животът.
Крадецът понечи да вземе чувала с парите и в този момент гротескната маска се откачи и падна на пода. Касиерката видя лицето на престъпника и ококори още повече уплашените си очи. Нещо й подсказваше, че пред нея стои истинският Дядо Коледа– ако дръпнеше бялата брада, тя нямаше да се изхлузи, защото не бе бутафорна; кръглите очилца с телени рамки проблясваха подобно на коледни звезди, а дебелите бузи и зачервеният нос изглеждаха напълно реални.
– Ама вие сте…
– Да, аз съм Дядо Коледа – изпелтечи старецът, – но моля те не ме издавай, децата в никакъв случай не бива да разбират, че съм обрал банка; репутацията ми тотално ще се скапе, олеле майчице!
– Добре, добре – каза касиерката с решителен глас. В сърцето й вече нямаше и грам колебание – това наистина бе Дядо Коледа. Направо й идеше да се разплаче от вълнение.
Дядо Коледа прибра револвера и потърка с пръсти насълзените си очи.
– Няма да те издам, Дядо Коледа, не се безпокой! – заяви касиерката, после взе стола си и разби прикрепената към една от колоните камера. – Трябва да се махаме веднага!
Дядо Коледа грабна чувала с парите, изстреля се навън като тапа и се отправи към паркирания наблизо червен микробус. Дребничката служителка го следваше по петите, оглеждайки се притеснено.
Качиха се в микробуса и потеглиха.
– Дядо Коледа, защо правиш глупости! Никой вече не обира банки по такъв груб и старомоден начин!
– Ами аз… таковата… трябваха ми пари.
– На всеки му трябват пари – отбеляза сухо момичето.
– Просто не мога да оставя децата без подаръци. Банката, в която бяха коледните ми авоари фалира, затова се нуждая от пари. Имаш ли изобщо представа колко разходи има един Дядо Коледа? Джуджетата недоволстват, не им се работи на ишлеме, а Снежанка ме напусна и отиде да работи при брат ми Дядо Мраз, който е въшлив с пари, защото има акции от една компания за транзитиране на газ. Трудни, много трудни времена настанаха!
– Разбирам! Значи крадеш, за да не останат децата без подаръци?
– Общо взето, да.
– Общо взето?
– Трябва да си изплатя мечтомера, иначе лизинговата компания ще си го прибере, а без него съм за никъде…
– Какво е това „мечтомер”? – попита Снежана, бърчейки замислено вежди.
– Това е една тайванска джаджа, която визуализира мечтите на хората и измерва интензитета им в проценти. Прилича на таблет, но е нещо много повече. Ето виж го. – Дядо Коледа извади устройството от джоба си и натисна някакво копче.
– Но това съм аз! – възкликна Снежана, когато погледна екранчето.
– Да, около теб са се струпали седем дечица, може би мечтаеш да станеш детска учителка. Висок интензитет – 78 %.
– Наистина е така! Отдавна се каня да се махна от тая проклета банка!
– Е, вече се махна. Я преброй парите, моля те!
– Няма какво да ги броя, около 180 000 лева са.
– Не ми трябват чак толкова много, бихме могли да раздадем петдесетина хиляди – каза с благ глас Дядо Коледа и приглади брадата си.
Захванаха се за работа. Измерваха мечтите на хората с помощта на мечтомера, а после раздаваха пари. Една баба дариха с хиляда лева да си плати парното, друга – с 4200, за изкуствена тазобедрена става. На един тийнейджър дадоха 2000, за да заведе гаджето си на екскурзия в Париж. Помогнаха на някакъв опърпан мъж да си изплати потребителския заем, а на изключително умен студент предоставиха възможност да започне собствен бизнес. Много добрини сториха двамата, но лошото бе, че мечтомерът рядко откриваше мечти – повечето хора просто не мечтаеха, и съответно нищо не получиха.
Имаше и конфузни моменти. Когато насочиха мечтомера към един мъж с дебел врат, на екрана се появи чудно красива гледка от южното Черноморие. Дядо Коледа подаде на човека 500 лева, за да може да отиде да види с очите си това приказно място, но онзи изхъмка и отвърна:
– Я че строим там хотел. То аз джобни кинти си имам, ама щом давате…
По едно време Дядо Коледа се стресна и каза:
– Хей, Снежанке, май раздадохме повече пари, отколкото планирахме предварително! Олеле, децата…подаръците…
– Няма страшно, Дядо Коледа, аз ще ти помогна да оберем друга банка – каза бившата касиерка и се подсмихна тънко.