ХуЛите - Кървавочервено небе

Равнината Вандерлее заема почти половината свят. Простира се от далечното южно море, чак до каньона Грел, разцепващ лицето на земята в гигантска назъбена усмивка. Сякаш обезумял от пиянство великан е въртял тъпата си секира, докато се е скапал напълно от изтощение. Каньонът Грел отделяше Вандерлее от Червените планини разпрострели се на север.
От ръба на каньона, надолу и на юг, плавно се спускаше склон, който във високите си части бе обрасъл с жилав треволяк и мъхове. Постепенно, колкото по ниско по склона слизате, ще преминете през иглолистни и широколистни гори, гъсти и наситени с разнообразни дървеса и храсталаци. Ще прекосите множество силни потоци и бързи реки. Когато стигнете края на този дълъг, дълъг склон, рано или късно ще се озовете на Пътя. Тъй като в тази част на света, единствения начин да бъде прекосен каньона Грел е през прохода Северна врата, спускайки се надолу по пътища и пътеки тръгващи от Северна врата, вероятно ще се озовете на място, което е под властта на барон Хоол, а може би под властта на неговия любезен съсед по владение, но отявлен противник и съперник в северните дела, барон Луц Баал.
Двете огромни владения имаха дълга граница, криволичеща на юг в продължение на стотици левги и редица спорни територии по нея, но за момента цареше мир. Независимо във владението на кого от двамата се намирате обаче, Пътя край склона спускащ се от ръба на каньона е побре поддържан и маркиран с километрични камъни, на които има надписи за посоки и разстояния. Около левга след моста известен с името Сиви мост, който осигуряваше преминаването над буйната река Макара, Пътят, ако се движите на изток, правеше рязък завой на юг за да заобиколи каменист хълм, обрасъл с гъсти шубраци и високи но хилави дървета. След този завой, Пътя представляваше дъга, която обхождаше хълма и скалите обрасли с храсталаци надвисваха над него, сякаш са гребен на каменна вълна, надигнала се високо и застинала навеки точно преди да се стовари с ярост в земята. Сред храсталаците на хълма имаше разпръснати около петнайсетина главорези. Потяха се в застиналия, задушлив въздух, под надвисналото облачно небе и пребърсваха мазните си ръбати физиономии с парцали и кърпи видели и далеч по-добри дни. Някои пиеха кисело вино от кожени мехове. Един сереше твърде близо до другарите си и вонята ги заливаше. Те му отвръщаха с хвърляне на клони и буци суха пръст, псувни и люти клетви. Някои се грижеха за оръжията си, а всички те бяха въоръжени до зъби. Металът звънтеше, когато някой помръднеше или пък съскаше тихо под натиска на ръчните точила. Всички те чакаха! Чакаха търпеливо, въпреки жегата и вонята. Пиене имаше достатъчно, а и поръчката която трябваше да изпълнят не изглеждаше кой знае колко сложна за изпечени разбойници и безмилостни люде. А бандата на Дуци Папагала изглеждаше така, сякаш бе съставена от точно таквиз хора.
Наближавайки Сиви мост, по Пътя от запад летеше с грохот волска каруца. Странното при тази каруца бе, че по конструкция и по предназначение беше волска каруца, но в момента я теглеха шест коня, покрити с пяна, с кръв по гърбовете и хълбоците. Бич свитеше във въздуха и плющеше по гърбовете на конете, свличаше косми и кожа и задълбаваше дълбоко в месото. Бичът вършеше работа. Въртеше го едра фигура, обвита в сив плащ, който се развяваше далеч назад и приличаше на облак. Фигурата размахваше бича, ревеше с пълен глас и тежкия, гъст и лепкав въздух обтичаше и разхлаждаше лицето надупчено от шарка, нацвъкано с обеци и носещо множество белези от нож. Повечето личности със съмнителна репутация, в тази част на Вандерлее, го познаваха под името Гарт Мехура. Зад каруцата, навързани на един синджир тичаха с изцъклени очи и окървавени мутри, петима демони-роби. Волската каруца се носеше на изток. Товарът и беше скъпоценен. Слънцето печеше яростно, пътя беше твърд, напукан, сух и жаден! В небето облаците газеха бавно един връз друг, но долу вятър не се усещаше. Каруцата се носеше към Сиви мост и хълма след него, обвита в прахоляк. Зад капрата подскачаха два грубо сковани, но много здрави сандъка. Бяха тежки! В тях имаше златни буци, изкопани от новоткрито находище. Находището бе под ръба на самия склон, близо до отвесните стени на каньона Грел, на пет дни път на запад. В задната част на каруцата, завит с мърляво и прокъсано платнище, се премяташе труп. Нещастник! Вече вонеше, но понеже беше доста едър Гарт го остави в каруцата за баласт. Конете дърпаха стремглаво и возилото трещеше по спечената пръст с главоломна скорост. От беззъбата му уста се лееше неспирен поток от псувни и клетви по адрес на целия гаден свят! Мехура бързаше. Беше уверен, че селякът когото преби тази сутрин и захвърли в канавка край пътя едва ли ще представлява проблем, всъщност взе само чифт ботуши от този стар глупак, нали? Но конете, ех конете! Защо му трябваше да ги взема изобщо? Питаше се, но отговор не намираше, освен това, че си е разбойническо копеленце по природа, крадлив и зъл! Това си е в кръвта му!
- Дийй, кранти проклети! - Озърна се назад но не видя преследвачи, и плю върху задницата на най-близкия кон. След това навлезе в следващия завой. Отначало нещата се развиха добре за Мехура. Преди две седмици се бе цанил на работа в конюшнята на крайпътната страноприемница „Лютото пиле“, на ден - два път на запад от езерото Гронденбаар, в центъра на владенията на Хоол. Странноприемницата имаше нужда от още един коняр и го наеха за плата от един фааг седмично, като можеше да спи в сеновала над конюшната, а храна в странноприемницата оставаше, дори и след като нахранеха прасетата. Гарт, разбира се, не бе захванал тази работа заради мизерния фааг седмично или заради помията и подслона. Неееее! Старият Гарт бе набелязал мястото като богато и планираше да опразни кесиите на дъртия собственик, мухльо на име Бацел. Дори смяташе да обърне подобаващо внимание на надменната му младичка съпруга. Ей, много пара имаше там! Гарт можеше да подуши парите! Даааааа! Преди около седем-осем дни в дворищата на страноприемницата влезе рудокопач. Беше в ранното утро и копача, дърт и мърляв като къртица, преметнал на рамо къса кирка, влезе в двора на конюшната и се изтъпани пред Гарт, ломотейки през липсващите си зъби, че иска някой смотаняк да се погрижи за магарето му! Беше ухилен до калните си уши! Явно бе щастлив и освен това считаше Гарт за подходящия смотаняк, който да се погрижи за добичето му! Грешка! Гарт огледа измършавялото животно омацано с червеникава кал, както и преметнатите през самара торби. Копача вонеше на труп! Бе мъртвец, но просто още не го знаеше! Другия коняр бе изпратен да изрие нужника и Гарт бе сам в двора.
- Намерил си жълто, а друже? - отправи му беззъба усмивка и потупа магарето по мършавият врат.
- И още как! Жила, край един поток горе до ръба! Право нагоре от тук, шишко! Била е под носа на всички ни толкоз много години! Ха! Право нагоре, казвам ти, широка като крава и пълзяща почти на повърхността на скалата. Казвам ти, момче глупаво! Стоиш пред богато копеле! Ха-хааа! - гласът му стана писклив. - Дето се вика, направо се спънахме в нея, аз и моите две другарчета!
Копачът развърза една от торбите и измъкна от нея ръбата буца с размера на юмрук. Буцата лъщеше и дъртото копеле се хилеше като идиот на лъскавото парче руда! Тежкият юмрук на Гарт Мехура се стовари в лявото слепоочие на копача и го прати в несвяст, забил лице сред калта и лайната в двора на конюшнята. Гарт току-що бе напуснал своята конярска служба без предизвестие. Вдигна златната буца която се бе търкулила сред фъшкиите.
- Златото ще те убие старче! Не го ли знаеше?! - замахна и удари стареца с тежкия къс отзад по тила и го довърши. Огледа се, все още бе сам и всичко бе тихо и спокойно. Вдигна тялото му и го преметна през самара на магарето. Беше лек като перце. Гарт изтича до вътрешността на конюшнята, грабна вързопа с малкото си притежания и след пет минути вече бе напуснал дворищата на „Лютото пиле“, пресякъл пътя и се катереше нагоре по полегатия склон към далечния ръб на каньона Грел. Скрит сред дървета и храсти, по пътя на богатството! Право нагоре, както бе казало тъпото копеле! Право нагоре! Час по-късно изхвърли тялото в един овраг и го затрупа набързо с клонаци и листа. След още час закопа с кирката на копача торбите със златните буци в коренището на огромен, полуизтръгнат от земята дъб, който просто не можеше да сбърка на връщане, когато ще е още по богат! И така, Гарт Мехура след доста лутане и тежки преходи успя да открие находището и двамата останали копачи. Тях и още две магарета! След като ги очисти с кирката, изряза в гърба на единия доста добра карта на местоположението на жилата. Събра купчина пепел от огъня, изпика се в нея и я смеси с кръв от двата трупа, за да я разкаля и превърне в гъста маса. След това натри накълцания гръб на нещастника със сместа, която фугира разрезите оформящи картата с местоположението. По-късно одра кожата от гърба му и я ощави много внимателно. Просна я на самара на едното магаре да съхне, а той се зае да разчисти. Изхвърли двата трупа в каньона, както и голяма част от техния багаж. Задържа парите, които не бяха много, също кирките, ножовете и някои други дреболии за из път. Раздроби с чук на дребни парченца една по-малка буца златна руда и ги натъпка в джобове и кесии, ей така, да има дребни. Ха! Гарт Мехура - богатото копеле! Продължи да се хили и докато се чудеше на късмета си, дето го е споходил тъй неочаквано, взе че натовари трите магарета с изкопаните буци и се заспуска бавно надолу по склона. Искаше да се спусне дълбоко на юг, преди да започне да предлага златото за продан, та никой да не заподозре и да предположи къде се намира находището. Дааа, хитрец е стария Гарт! Гарт Паралията! Тарикат! Три дни след това в пропаднала пивница, която имаше претенцията да се нарича хан, размени магаретата и доплати с парите на копачите за волска каруца и впряг от четири стари и уморени добичета. Рано тази сутрин открадна конете от голямата търговска станция на кръстопътя Файн! Преби с миньорската кирка двамата коняри в тъмата на малките часове, докато още спяха и метна в каруцата трупа на по-едрия от тях, за баланс и за компания по пътя, след което впрегна конете във волската каруца. Гарт обичаше да приказва, и особено му се нравеше ако не го прекъсваха и го слушаха внимателно. За първото бе сигурно, че е изпълнимо за един труп, а за второто....е, човек се нуждае и от малко въображение за да му се получат нещата, така да се каже. Петимата роби-демони взе от селянина от който взе и ботушите. Селякът ги бе повел нанякъде пеша, сигурно към поредната нива за обработване, когато лошия късмет, в лицето на Гарт, го пресрещна на безкрайния Северен път на Вандерлее. Там, където можеше да се случи какво ли не! Взе ги за да види с очите си колко време ще издържат тези животни на бясното темпо на конете. В крайна сметка, когато започнат да се влачат безжизнени след каруцата, ще ги откачи от нея, но.....засега се забавляваше! Каруцата летеше по твърдия, прашен път и горещия въздух облизваше алчно потното лице на Гарт. Гарт, който в редките моменти когато не млатеше конете с бича, надигаше вече полупразна стомна с евтин алкохол с накиснати в него мозъчни жлези от местни жълти жаби, така популярни във всички публични домове на север от Въглищните хълмове, се чувствуваше сякаш е яхнал върха на света и се е изпикал от там - оставил е следа по грозното лице на земята! Впрягът се носеше по Пътя сред облак прах и пръски конска пяна.

*******

Дуци Папагала поглаждаше с четирипръстата си десница редките прошарени снопове брада, които неуспешно се опитваха да прикрият долната част на едно безлично лице. Задачата му бе възложена от важни старци - с Ордена на водата шега не бива! Дааа! Платата бе много добра! В кесия, скрита дълбоко в торбестите му гащи се мъдреше доста злато. Чакаше го и двойно повече, стига да бъде свършена качествено работата, де! Не изглеждаше кой знае каква задача. Да причака и да убие един монах и двама послушници! Само дето тези тримцата бяха от Ордена на камъка! Ха! Забавно нали?! Но пък той самият разполагаше с петнадесет човека! Петнадесет закоравели главорези срещу монах и двама келяви младежи. И все пак Папагала се притесняваше! Конър продължаваше да сере в храсталака и Папагала се задави от новата смрадлива вълна, която го заля. Опита да се съсредоточи върху задачата и се загледа на изток, откъдето пеша трябваше да се появят последните последователи на Ордена. Имаше висока позиция и затова не бе пратил съгледвач и не бе изнесъл пост по Пътя на изток, смяташе, че ще види групата навреме. А може би все пак трябваше да прати съгледвачи и да има двама - трима стрелци с лъкове? Може би бе подходил твърде лекомислено - Дуци Папагала размишляваше и дръгнеше струпеите по мръсния си врат. Орденът бе напуснал своето вековно обиталище - Каменния праг, храма и цитадела на ордена в Калния град, дълбоко, дълбоко на юг. Мълвата за това ги бе изпреварила с много дни преди да достигнат границите на владенията Баал! Малката група, напуснала Калния град с гръм и трясък и щяла да носи нещо не много голямо, но важно за водните старци. Трябвало само да се протегне, да го вземе, после да го предаде на важните старци и ....да стане богат! Така поне му го обясниха старците. Проста и лесна работа, а и да, още нещо уважаеми Папагал! Нека никой не оцелее след малкото нападение, което ви се възлага! При провал ще се наложи да наемаме нови хора, които първо да се погрижат за вас! А това ще бъдат люде сериозни, които несъмнено познавате. Предвождал ги някой си Бертил Смока. Така в размяна на учтивости и любезности бе протекъл този разговор, а сега Папагала бе на път да забогатее! И все пак се тревожеше. Гледаше пътя на изток и му се щеше да има две очи, с които да го прави. Облиза тънките си устни и чуканчето на липсващото кутре на десницата му, го засърбя неудържимо. Изправи се и се почеса с почернели и изпочупени нокти по плешивата глава. Дуци Папагала е сериозно копеле! - помисли си и изрева по посока на храстите, където Конър продължаваше да сере.
- Конър, копелеленце смотано, разкарай се от там, че усмърдя безсмъртната ми душа! Иди да сереш на другия край на хълма!

*******

Ни-кой се взираше в гърбовете на трите човешки фигури, които се поклащаха непохватно на гърбовете на сивите катъри наети в централния Карлински пристан, основното пристанище от което се въртеше речната търговия в земите на барон Луц Баал. Шпепът и допълнително закупените две баржи от Ордена на Камъка бяха навлезли в Карлинския ръкав преди три седмици. Карлинският ръкав бе дълго и сравнително тясно езеро, разположено в централната част на владенията на Баал и бе с дължина около четиридесет левги, като даваше началото на две плавателни реки и също така около петдесет процента от дохода на барона! Два дни след като навлезе в Карлинския ръкав, малката флотилия на монасите пристана на централния док и след като заплатиха една неоправдано висока пристанищна такса, бяха оставени на спокойствие да уредят своите дела предвид факта, че новото седалище на Ордена щеше да бъде на територията на Лудия Луц, както местните шепнешком наричаха барон Баал (ако са в бойко настроение и в добавка на това са обърнали няколко чашки от местния силен алкохол). Монасите наеха пет катъра и един водач. На път поеха четирима, един от настоятелите, заменил сивите отличителни одежди със стандартните за монасите от Ордена кафяви одежди, двамата послушници Тарло и Ярек и самият Ни-кой - изгнаник и беглец от Ордена на Буревестника, организация споменавана само шепнешком в най-тъмните ъгълчета на кръчмите в необятната Вандерлее. На пристанището останаха другия наместник, вратарят Григор, слугите и помощниците напуснали Калния град заедно с Ордена, както и дванадесет нови послушници, пристъпили под крилото му през двугодишното бавно пътуване на север. Монахът и послушниците яздеха, водачът им също, докато преди три дни не оставиха нещастника в един попътен хан, за да се справи с раздиращата диария, която го бе сполетяла неочаквано. Петият катър бе натоварен с багаж и припаси.
Ни-кой крачеше пеша зад катърите и се наслаждаваше на поредния тих и спокоен ден. Малката делегация на Ордена на Камъка пътуваше към най голямата кариера в района за да бъдат договорени необходимите доставки на дялан камък, пясък, вар, тухли и други материали нужни за ремонта на сградата където щеше да се настани, вече толкова малобройния Орден. Монасите носеха и още нещо, свята за ордена реликва която трябваше да бъде положена в сърцевината на ключовия камък, а този камък делегацията щеше да транспортира самостоятелно до новия манастир. Така повеляваше древната традиция. Ни-кой гледаше гърбовете на монаха и двамата послушници и се усмихваше леко. Припомняше си деня, в който се освободи от старите си клетви и избяга от градския затвор в Калния град, както и присъединяването му към монасите от Ордена на Камъка. Това бе един болезнен и бурен ден в дълбокия юг на Вандерлее. Историята вече се бе превърнала в легенда, а дрипавите останки на съдията сигурно още висяха провесени от Кулата над пристана. Ни-кой се бе възстановил почти напълно. Това бе на практика невъзможно за такъв като него, влязъл в телесен режим на откъсване от физическата болка, и с пораженията, които бе понесъл вследствие липсата на такава и притъпения инстинкт за самосъхранение. Но......монасите му помогнаха, не само го приеха на своя шлеп, но сториха невъзможното - върнаха го към живота. Обвит от главата до петите в бял боен костюм с цепка за очите, с все още многобройни кървави петна избиващи по него, Ни-кой се хилеше вътрешно, бе спокоен и щастлив.
Малката група бавничко навлезе в плавен завой на Пътя, който заобикаляше подножието на масивен хълм. Внезапен полъх на горещ вятър довя смрад на пресни лайна и мръсни тела. За мигове се спусна пълна тишина. После настъпи ад! Вонящите главорези предвождани от Дуци Папагала се спуснаха по склона на хълма и налетяха на пътниците, сред викове, крясъци и псувни.
Засадата изградена от Папагала разчиташе на изненадата, по-високата позиция и численото превъзходство. Трябваше просто да пометат малката група, да ги удавят във въртоп от стомана и кръв, да ги накълцат на малки парченца, та всичко да приключи бързо и лесно. После безпроблемно да се докопат до реликвата, така желана от Водните старци. Дуци Папагала наблюдаваше атаката от надвиснала над пътя скала с изтеглен меч в четирипръстата си ръка, вълча усмивка на брадясалото лице и алчен пламък в единственото око. Острия му глас разцепи въздуха:
- Режете до кокал момчета! Малко работа и много парици! Напред свини! Напред! Заслужете си брендито и киселото вино!
Монахът с кафявите одежди бе хвърлен от гърба на подплашеният катър и се въргаляше на прашния път. Опитваше да се изправи и да изтегли лекия меч, който носеше на гърба си. Двамата послушници все още бяха на гърбовете на своите катъри но добичетата бяха много уплашени от безумните викове на главорезите и препуснаха с изцъклени очи напред. Ни-кой се закова за част от секундата неподвижно в началото на атаката, в очакване на порой от стрели да се забият в тялото му и да го повалят завинаги в калта на смъртния сън, но не. Стрели от лъкове и арбалети нямаше. - "Какви тъпанари само са тия!" - помисли си Ни-кой и се хвърли във вихъра на битката. Тялото му все още стенеше от физическите последици на преживяното в Калния град, но формата му се възвръщаше и болката се търпеше. Мечът му се впи в тялото на дебелака, който неразумно се изпречи пред него. Изтегли го и удари пак, и пак, и пак. Въздухът се обагряше в червено и вибрираше от звън на стомана, крясъци и вой. Монахът в кафявите одежди се бе изправил и ловко избягна тежките хамалски удари на двама главорези въоръжени с нащърбени от употреба брадви. Гигант с хлътнало от многобройни травми лице, се изпречи на пътя на двата препускащи катъра и размахвайки брадва с дълга дръжка успя да посече краката на едното добиче, което се строполи в прахоляка на пътя, сред пръхтене и пръски кръв. Послушникът, който се казваше Тарло, обаче бе успял да скочи навреме от гърба на осакатеното животно, претърколи се ловко и скочи на крака в стабилна стойка и готов да посрещне всеки враг с метална тояга в ръце. Единият край на оръжието бе увенчан с тежък топуз, подобно на боздуган, а другият бе остър като копие. Другият послушник, младеж на име Ярек, не успя да овладее своето добиче, което нехаеше за болката причинена му от опънатите юзди и препускаше напред по Пътя. Това го принуди да скочи от гърба на животното и да се търкаля дълго в изгорелите от слънцето треви край Пътя. Бе се отдалечил от огнището на схватката и във вихъра на боя неравновесието в числеността бе значително в полза на дрипавите главорези, които ги нападнаха, проклети да са дано до края на дните на Вандерлее! Ярек се затича към своите спътници и с каруцарски южняшки псувни се хвърли в мелето.
Папагала все още не се бе включил в схватката, а продължаваше да окуражава и мотивира своите хора, стоейки на безопасно за момента разстояние от кръвопролитието.
- Хайде пияници недни, заслужете си дела от париците! Нескопосани мърлячи! Не можете да се справите с две деца, дърт монах и беззъба мумия! Копеленца смотани, лично ще ви извадя черните неблагодарни сърца! Банда дрипави страхливцииии! Удряйте, сечете и кълцайте! - Напрежението му се засилваше с всеки изминал миг. Разузнаването на Водните старци се бе издънило, групичката на жертвите бе съставена не от трима, а четирима души и те не се движеха пеша, не че това вече имаше някакво значение. "Лайната вече кипнаха, сине!", както би се изразил някога баща му.
В прахоляка на Пътя се въргаляха четири тела на наемници, бездиханни или агонизиращи и това вбесяваше Папагала още повече. Жертвите на нападението, чиито души отдавна трябваше да са пропаднали в бездните на Ада, оказваха яростна и най-вече твърде ефективна съпротива на наемническия отряд. Дуци бе свидетел как групата му се топи и пада посечена, прободена и осакатена сред писъци на болка и зверски ревове. Дори и най-лошите предположения на Папагала не можеха да се сравнят с реалността, монасите от Ордена на камъка действително бяха големи майстори в боя, аи тазимумия обвита в гадно бяло платнище! Труповете се увеличиха с още два. Вонеше на кръв, лайна и кисела пот. Слънцето печеше и надничаше измежду облаците с безразличие.
Папагала облизваше сухите си устни и започваше да се тревожи все повече, пресмяташе наум и крещеше на своите хора от безопасна дистанция. Бяха петнадесет главореза участвуващи в засадата, включително и той самия, като в момента в кървавия прахоляк на Пътя се въргаляха шестима от неговите хора, посечени от каменните. Тази манастирска сган трябваше да падне бързо в първата минута на битката, по дяволите! Дуци Папагала дори не смяташе, че наистина ще има някаква сериозна съпротива когато планираше своята атака, камо ли истинска битка, кървава вакханалия, и много мъртви наемници, но звънката песен на оръжията огласяваща обичайната тишина в тази местност, го опровергаваше. Шест трупа, седмина продължаваха да атакуват монасите и той самия, общо четиринадесет! Мамка му, някой липсваше! Дуци не можеше в момента да разбере кой липсва, но по-големия проблем бе в това, че изглежда е необходимо и той да нагази в лайната, които сам бе забъркал. Проклети Водни старци, проклета алчност, проклето злато!
Папагала плю на дланите си, скочи от скалата на Пътя и се хвърли с главата напред в стоманения ад. Размахваше закривения си меч и хабеше много излишен въздух за псувни и черни клетви. Умът му пресмяташе бясно - осмина наемници срещу четиримата буревестници, които изглеждаха почти невредими и недокоснати от оръжията на наемната дружина. Папагала атакуваше младо момче облечено в одежди на послушник, което обаче успешно отбиваше яростните му атаки, както и атаките на кльощав дългуч, известен с прякора Бонзо Карамела - размахващ бавно тежък двуръчен меч. Никаква полза от този тиквеник, - помисли си Папагала, къде съм гледал когато събирах тези отрепки! Отново настъпи агресивно към момчето, което се защитаваше доста умело с метална тояга. Внезапен негов финт и завъртане изненадаха Дуци и тежката назъбена топка, която увенчаваше единия край на оръжието на послушника се заби със зверска сила в стомаха на разбойническия водач, със следващото си движение послушника прободе кльощавия в гърдите, изрита го, освободи острието и завъртя с мощна инерция тоягата в обратна посока. Това което спаси Дуци Папагала от обезглавяване, бе простия факт, че след тежкия удар в стомаха не бе способен да си поеме дъх, краката му се разтрепериха неудържимо и той се свлече на колене. Острият край на тоягата вместо да отсече главата му просто се плъзна по темето и му отнесе скалпа. Кървавата мръвка отлетя в прахоляка, а Папагала дори не можа да изкрещи от болка. Остана на колене с раззината уста в опит да поеме глътка въздух.
В този миг Ни-кой мощно атакува единия от своите дрипави противници, отсече ръката на нещастника над китката, мечът се стовари на отъпканата пръст обагрена в червено. Наемника отстъпи назад с крясъци, пусна кинжала който държеше в другата си ръка и стисна ръката си над отрязаното. Очите му шареха като обезумели, свлече се в прахоляка и заплака от болка и страх.
Монахът с кафявите одежди вдигна високо лявата си ръка и изрече дума на вътрешния език. Послушниците се оттеглиха от схватките в които бяха въвлечени, Ни-кой все още не владееше добре вътрешния език но ги последва. Над тази част от Пътя отново настъпи почти пълна тишина.
Ако на хълма, около който се виеше Пътя, стоеше наблюдател, шеще да стане свидетел на интересна сцена. Около двадесет метров участък от пътя бе осеян с човешки тела, някои мъртви, други умиращи или агонизиращи. В източната част на пътя имаше четири фигури, три от тях подредени в редица - двама младежи и една фигура обвита от главата до петите със запрашен бял боен костюм, по който отвътре все още на някои места избиваха кървави петна от стари рани. Пред тях стоеше монах в кафяви одежди. В дясната си ръка държеше лек меч, който сочеше надолу към земята, лявата бе свита в юмрук. Отвъд малкото бойно поле, в западната част на Пътя скупчени един до друг стояха петима от оцелелите наемници, все още на крака, кой с по-леки, кой с по-тежки наранявания. Вдясно от тях седнал с изпружените напред крака сочещи към изгорелите треви отвъд пътя, стискаше отрязаната си над китката ръка, мъж с дълга светла коса, мръсна и омазнена, обрамчваща изпито лице с правилни черти и беззъба уста, раззината и олигавена. Мъжът скимтеше и хленчеше, погледа му блуждаеше незнайно къде. Петимата, които дишаха тежко и пръхтяха сякаш са преплували Карлинския ръкав с кошове магарешки наденици на гърба си, се зъбеха, плюеха и псуваха, и като цяло се опитваха се да изглеждат сериозни и страшни, но всъщност пресмятаха как по-скоро да си плюят на петите и да оставят тази безумна история зад гърба си. Пред тях, все още на колене и с треперещи крака, неспособни да понесат тежестта на собственото му тяло, се намираше някога гордия предводител на наемнически отряд, познат с името Дуци Папагала. Скалпът му го нямаше, по сбръчканото му еднооко лице се стичаха струи кръв и го набраздяваха. С едната си ръка се държеше за корема, в другата стискаше извит меч, върха на който бе забит в утъпканата пръст, трепереше при всяко едно вдишване и се подпираше на забитото в пръстта парче стомана.
- Достатъчно! - разнесе се твърдия глас на монаха с кафявите одежди. - Нека изясним ситуацията, преди да е пострадал още някой! Какво искате от нас? Малкото злато и вещи, които носим не струват и половината от всичката тази смърт, която бездруго вече се настани на това място! Нека предводителя ви говори!
Папагала се опита да се изправи, но не сполучи. Опитът му за говорене не бе по- успешен от опита му за изправяне. Един от оцелелите главорези се надвеси над водача си и изгъгни дрезгаво:
- Хей, Папагал! Кажи нещо бе, човек! - Обърса с мръсен ръкав потното си лице и продължи, - Хайде, хайде! Дръпни една реч сега, та да ни спре дъха, да си представим бъдещето - пари, богатства и женици дето не придирят много, много, а? Къде са? Ти ни вкара в белята, говори! - говорът му премина в крясъци - Винчи, Гец Левака, Молеца и ония части там, дето сега не ги разпознавам даже, вече ги няма! Хайде тарикат, спасявай ни сега, че видяхме дебелия край! Защо не каза какво ни чака? Защо нямахме стрелци, а кьорава къртицо?
Главата на Папагала бучеше, вече вдишваше на пресекулки но усещаше в гърдите си остра болка. В мъглата на същата тази болка той откри, че секундите, в които не се опитва да вдишва няма такава болка. Я гледай ти! В бучащи му уши достигаха откъслеци от приказки дето не му харесваха. Най-малко от всичко му хареса израза - "Кьорава къртицо!". Вонеше на бунт, явно неуважение и неподчинение, а гърдите така го стягаха, и така болеше! Папагала вдиша, задържа дъха си, изправи се на едно коляно, измъкна върха на меча си от пръстта и с изненадващо движение на острието назад край тялото си, го заби в корема на наемника. Главорезът изкрещя и рязко отстъпи крачки назад, Дуци Папагала изпусна дръжката на своя меч. Наемникът измъкна острието от тялото си и торбестите му гащи подгизнаха от бликналата кръв. От устата му изскочиха несвързани и нечленоразделни звуци. След това запсува злобно и с клатушкане тръгна напред към коленичилия предводител. Папагала се отпусна отново на двете си колена. Чувствуваше адска болка в гърдите, наведе се и се подпря с длани на земята. Лицето му бе добило морав цвят и се мъчеше да си поеме дъх. После сърцето му не издържа, тялото на Дуци Папагала се катурна безсилно встрани и единственото му око се впери в бездънните небеса и вечността отвъд тях.
Съотношението на силите се бе променило драстично.

*******

Монахът с кафявите одежди заговори отново на оцелелите от схватката:
- Предлагам ви мир и прошка, помощ за ранените на които може да се помогне, както и обещание, че камък не ще ви преследва за това, що се опитахте да сторите днес спрямо нас, но при условие, че чуем причината за това подло нападение! Говорете или Ни-кой ще изпрати черните ви души там гдето им е мястото! Говорете! - Гласът на монаха бе равен и спокоен, но думите му режеха като бръснач. Ни-кой размърда рамене в белия костюм и облиза устни, пристъпи крачка-две напред готов да изпълни това, което монахът с кафявите одежди нареди.
Сред малцината оцелели напред излезе млад мъж на около двадесет години, но лицето на когото вече носеше белезите на суровия и брутален бандитски живот. Лявата страна на лицето му бе нашарена от гъста мрежа белези, сякаш диваци са го кълнали за забавление, но мъжа донякъде бе овладял страха и напрежението си и успя да даде смислен отговор на монаха.
- Дуци Папагала, нашия водач, бе в договор с Ордена на водата. Получи плата от Водните старци за да им свърши работа, поръчка за малка засада. На нас обеща добри парици, ако я свършим както трябва! Тук трябваше да причакаме трима монаси от Храма на Каменния праг, трябваше да дойдат пеша, а ние да ги нападнем, да ги убием и ограбим. Туй, що бе желано от Водните старци, първо него Папагала щеше да търси и да вземе, после останалото щеше да е за нас, а също и дял от останалата плата след свършването на работата, така де, ако бяхме я свършили, както си му е реда. За пощада ще помолим Ваша святост и за милост ако ....... - Сред писъците и стоновете на ранените, умиращите и обезумелите се долавяше и някакъв допълнителен шум - тътен и тропот, който нарастваше неимоверно бързо и заглуши последните думи на наемника.
- Нима подготвяте втора атака, безумци? - кресна Ни-кой към останките от наемническата дружина, - Жалка сган, недостойна дори за смърт от острие! Заслужавате да ви пребия с тояга докато не ви остане здрава кост! Кой препуска насам, кого още сте довели малоумници?
Наемникът с накълцаното лице вдигна пред себе си ръце с помирителен жест и сведен поглед в земята, защото не смееше да погледне Бялата смърт в очите. - Никого, никого другиго не сме довели, кълна се в Небесата, не знаем кой препуска по пътя насам!
- Не знаем, не знаем! - присъединиха се към него и останалите. - Милост и пощада за нашата грешка, господари наши!
Тропотът се бе усилил неимоверно и сред тътен и скърцане въздуха прониза остър вик:
- Диййй, кранти! Дийй, кьопави зверове! Аааа! Аааа!
Зад завоя, сред облак от прах, с тътен и скърцане се появи страховит впряг от шест масивни коня, облени в кървава пяна и със свлечена на места до мускула кожа от свистящия многожилен бич. Обезумелите очи на добичетата щяха да изскочат от орбитите, разкъсаните им усти дъвчеха и дърляха оглавниците. Наемниците отскачаха с викове и псувни встрани от налитащия впряг. На капрата на волската каруца теглена от конския впряг (колкото и да бе странна тази комбинация), стоеше изправена масивна човешка фигура, обвита в сив плащ, който се развяваше далеч назад и приличаше на облак. Фигурата размахваше бич, ревеше с пълен глас, а тежкия, гъст и лепкав въздух обтичаше потно лице надупчено от шарка, нацвъкано с обеци и носещо множество белези от нож и юмручни схватки. Със затворени очи, псувни на уста и бич в ръка - поемащ в максимална пълнота насладата от озъбения си живот, личността позната в тази част на света под името Гарт Мехура излезе от завоя на Пътя и връхлетя на малкото бойно поле. Конете водещи впряга се опитаха да избегнат внезапно изникналите препятствия но не успяха, препънаха се и попаднаха под копитата на следващата двойка, хамутите се преплетоха, добичетата изпопадаха едно връз друго с изпочупени крака, каруцата прегази две - три мъртви или полуживи човешки тела, блъсна се в тоновете конско месо пред себе си, подскочи и с мъчително скърцане се издигна на метри във въздуха, там където изобщо не е мястото на една волска каруца. Гарт Мехура летеше с ококорени от изненада очи и размахан бич над разпръснати тела и части от тела, оръжия и кървава земя. Крещеше и размахваше крайници, със злоба замахна и стовари бича си върху безразличната пръст на Пътя, а после едрото му тяло се блъсна в твърдата земя, връз него се стовариха и го премазаха труп на коняр обвит в платнище, сандъци и торби пълни с буци самородно злато, волска каруца, която с трясък се разби на съставните си части и пет тела на демони-роби, същества представляващи живи торпеда от плътни мускули и масивни кости!
Дъски и колела профучаха над главите на Ни-кой, послушниците и монаха с кафявите одежди, въпреки, че те се бяха отдръпнали назад при появата на впряга, за да бъдат в готовност за посрещането на нова атака. След това имаше няколко мига, в които се възцари пълна тишина над този участък от Северния Път в равнината Вандерлее. Слънцето все още бе високо в небесата и въпреки облаците, успешно сипеше своя зной над земните простори.

*******

Часове по-късно Пътят бе разчистен от телата на мъртвите люде, животни и демони, както и от останките от волската каруца. От четиримата останали на крака наемници, един бе избягал нагоре по склона, а другите трима главорези, двамата оцелели демони-роби и Ни-кой, заедно се бяха заели с тази работа, докато монахът с кафявите одежди и послушниците се погрижиха за ранените, според възможностите с които разполагаха на Пътя. За двама от тях, според монаха имаше шанс да оцелеят и да се възстановят, при правилно лечение и грижи - каквито щяха да им бъдат осигурени ако се присъединяха към Ордена на камъка. Имаха време за размисъл. Сандъците и торбите със златните буци се бяха разпилели, та се наложи да ги събират сред кървавия прахоляк. Двамата демони-роби бяха изпратени да намерят и доведат пръсналите се накъдето им видят очите катъри на буревестниците. Един кон от шесторния впряг на Гарт Мехура бе достатъчно здрав за да го използват за пренесянето на това, що боговете бдящи над пътниците по всички светове им бяха дарили така благосклонно. Привечер, облени в лъчите на залязващото слънце, оцелелите главорези от бандата на Дуци Папагала погребаха своите мъртви съмишленици, както и Гарт (а заедно с него и парче воняща, прясно одрана кожа с груби драскулици по него, на което никой не отдаде сериозно значение), в гробове край пътя. На сутринта щяха да ги затрупат с каменни могили за да не бъдат влачени останките им от вълци и лисици по оврази и ровини. Монахът с кафявите одежди присъедини към собствеността на Ордена двамата демони-роби. След това раздаде храна, както се полага, от припасите с които разполагаха (след като демоните успешно откриха и прибраха катърите), на всички които се бяха разположили на импровизиран лагер край пътя.
Монахът с кафявите одежди, размишлявайки над последните събития достигна до извода, че пребиваването на Ордена в тази част на Вандерлее, може би няма да бъде най-безпроблемния период от съществуването му, но за сметка на това се очертава да бъде много забавно, дори интересно! Когато настъпеше зората той, послушниците, Ни-кой и демоните щяха да продължат към целта на своето пътуване и ако по Пътя срещнеха потерята погнала безумеца с каруцата, Орденът щеше да заплати конете и да компенсира създадените неудобства на техния собственик, за да се избегне излишно забавяне и обяснения.
Конър Посеркото отдавна си бе плюл на петите след като бе осрал подобаващо храсталаците по хълма надвиснал над пътя. Главорезите можеха да останат на мястото на лагера - да чакат завръщането на каменните и да станат послушници в Ордена или да хващат пътя (намираха се на час път от мястото където бяха скрити конете на разбойническата дружина), а петнадесет коня не са нещо което едно алчно сърце би могло да пренебрегне с лека ръка - въпреки, че Конър вероятно вече е минал оттам - мислеха си някои от тях не без основание. Изпитание за волята бяха разбира се и сандъците със самородно злато намиращи се на ръка разстояние, нали!?
В светлината на угасващите лъчи на слънцето, промъкнали се през облаците, под кървавочервеното небе на Вандерлее, Ни-кой застана на своя пост, покрил белия си боен костюм със сивкавото наметало принадлежало на един неразкаял се убиец. Нощта бе пред него и мрака едва що бе започнал да протяга лепкавите си пипала над света.