ХуЛите - Натали

Меко слънце! Компания любопитни гларуси на палубата наблюдават с ококорени очи.Стомахът ми – свит на кравайче!Нетърпението е добило форма на зелено петно в края на погледа ми.
Плъзгаме се елегантно. Дойде ми на ума заглавието на стар руски филм –"Бягаща по вълните".Кеят е съвсем близо.Пристанище като пристанище...Откъдето се тръгва, или се завръща, все едно. Вече усещам твърда земя под нозете си, твоята земя. Хубаво е!Хуквам по завоите...Нагоре, нагоре по тесния планински път.Зад всеки завой нещо твое – очите ти, чуждоземната ти усмивка, талантливите ти длани, мъжкият ти смях... Все по–близо до теб, все по–далече от това, което не искам да бъда, но съм. Хотелът, същата стая, същият мамещ солен въздух.Навън... " Заливът на октоподите" долу, в ниското, почти от птичи поглед. От влюбен птичи поглед! Синьото...зеленото... Бялото на рибарските лодки, черното на жените, плетящи дантели...Сраснали се със скалите, с времето. Сякаш родени да правят точно това – да плетат и разплитат дантелите на здрача. И между другото дишат, правят любов, женят се, раждат, умират. Той, здрачът над залива е магичен!
Зарязвам багажа си и съвсем осъзнато тръгвам по пътеката. Към твоята градина. Миналата година ми направи най–безсмисления и най–милия подарък – подари ми една от твоите маслини.И мислейки за нея, всъщност мислех за теб.И вълнувайки се за нея се вълнувах всъщност за теб. Ето я!Стара е, не зная колко точно, но достатъчно, за да ме приюти като стара майка, или обична баба, или като нещо много важно в живота ми, при което искам да се връщам непрестанно. Прегръщам я, стоя залепена за грапавата и кора, искам да те усетя... Само, че нещо не е наред. Малките и плодчета са сбръчкани и повехнали, а са все още зелени. Полумъртви са, нищо няма да стане от тях. Плаха, неочаквана болка каца на рамото ми.Непозволено! И стои там, докато тичам към градината ти през глава. Ти не би оставил маслината ми да се скапе, зная това. Мамка му, не мога да тичам по–бързо! Уморих се! Сянката ми се просва върху един горещ камък и не иска да мръдне от там.Вдигам я с усилие, проклетата и продължаваме криво–ляво двете...Градината – петте смокини с разпукани като презряла плът плодове, здравецът и босилекът в пръстените саксии, наситено червеното разточителство на бугенвилиите, тишината, полегнала в шарената трева, скулптурата на моята ръка. Да, точно на моята ръка, изваяна от теб с много любов до последната подробност! Часовете...Сливането! Аз съм ти, ти си аз... Върховете. Нирваната! Страхът...
Една жена на средна възраст полива цветята с лейка на жълти рибки. Усмихва се разбиращо. Или пък съвсем неразбиращо. Моят въпрос. Нейният отговор...
He left the Island, Nataly. Befor long time!
Октоподите в "Залива на октоподите" не са грозни. Те са интелигентни, загадъчни и имат по три сърца. Мисля, че ми съчувствуваха и с трите си сърца... Мисля, че разбраха. Огорчено изпуснаха мастилото си и заливът потъмня. Като последен кадър от филм. The End!
Сянката ми притеснено се сви на кълбо, зае утробна поза и заплака. Бедната Натали...