ХуЛите - Острови сред винени вълни

Монолог на есенната Елена

Отвлечи ме като дързък, древен мъж,
че самотно ми в нощта блестят косите,
а сърцето сляпа птица е в камъш,
често губи се, но с песни ме прелита.

Отвлечи ме светло – точно в тази нощ,
щом разлеят се във винено вълните
и Луната избродира мек разкош
върху върховете им заскитани.

Дълго приключение да е света,
със сандали за крилато бягство
от капаните кармични на дома
дето чужда воля спъва ме и стяга.

С вятъра, разкъсал тръпнещи платна,
през огърлица от острови да минем.
Ще съм ти Сеячка на виделина.
Прясна ще съм ти вода и гъсто вино.

Звездни знаци ще се ронят с моя глас,
ще проблясват в плиснато небе от думи,
сред което ще се гмурваш в полусвяст
и ще пиеш магнетизма помежду ни.

Откъсни ме, ябълка съм и копнеж,
Спомен, който като клон на две те скършва.
Слезеш ли до корен в мен ще разбереш–
че войната с Троя никога не свършва.