ХуЛите - Зовът на родителите

На Росен Кожухаров

Сънувах как водата в морските канали свети. Падаха звезди и образуваха жълти кръгчета. Това бяха малки бляскави фитили – фана, заложени като примамка за капана под водата. В нощта те събираха с призрачната си светлина дребни морски животинки – предимно скариди, морски кончета и дребни рибки.
Привикваха ги с ореола си и ги вкарваха в заложените дълги мрежи сред водораслите. Огнена покана за красива предстояща светла смърт в устата на някой хищник, забучени живи за стоманени кукички. Фатален танц в притихналата солена вода...

Някой ме викаше по име. Беше среден глас, раздвоен между мъжки и женски. Но ми се стори много познат. Нещо повече. Стана ми приятно, когато го чух. Само че бях сам в стаята си и допреди минути спях. Беше тъмно. В просъница фиксирах светещия електронен часовник. Беше два часът след полунощ. Сигурно сънувах. Затова се обърнах на другата страна и затворих очи. Но точно в този момент отново чух дуетния вече глас да ме вика галено по име. След това прошепна – моля те, ела при нас...
Този път се стреснах. Какво, по дяволите, беше това!? Аз бях абсолютно сам в стаята си или поне така си мислех. А някой или по-скоро двама души ме подканваха да отида при тях. Къде беше това и къде изобщо бяха тези гласове? Или нещо просто ставаше в главата ми.

Гласовете се обадиха в мрака след малко. Този път един след друг. Ясно и отчетливо – гласове на мъж и на жена. Потънах в ледена пот и забих изгризаните си нокти в мокрия смачкан чаршаф. Запалих лампата. Бях сам. Нямаше никого в стаята освен саксиите с цветята. Точно оттам пак прозвучаха двата гласа. Извикаха ме да ги последвам навън. Замръзнах, защото ги разпознах. И разгадах желанието им. В този момент цялото ми тяло настръхна. Разбрах, че трябваше да ги послушам...

Преди пет години майка ми почина. Беше страшна и мъчително дълга смърт. След два инсулта. Поиска още, докато беше жива, след смъртта й да я кремираме. Да сложим праха й в урна и да я погребем във фамилния гроб в Павел баня. Това и направихме. След три години бързо си отиде и баща ми. Ракът го уби мълниеносно и неочаквано. Погребах го в началото на бургаските гробища. Сега те са разделени. Както бяха и в реалния си живот след ранния си развод. Но аз ги усещам, че тъгуват един за друг. Даже си викаха по име. Тогава ме потърсиха. Да им помогна, както им помагах и в онзи, техния си измислен живот.

Полях цветята и излязох на терасата. В саксиите растяха китки, останали от моите родители. Аз просто ги разсадих и те полудяха от зеленина и здраве. Гласовете на майка и татко отново прошепнаха моето име. Вятърът пое думата и я пръсна на частици в мрака. Това постепенно започна да се повтаря. С месеци наред. И аз реших да отида при тях.

Една нощ бях много пил и колата не ме слушаше. Фаровете безполезно пробиваха тъмнината. Тя се бе впила мъчително в очите ми. Все едно в нощта бях сложил слънчеви очила. Не виждах пътя. Ръцете ми не бяха мои. Нямаше луна. Карах право към майчиния гроб. Нея обичах повече. Тичах към нея. Тогава нещо изгърмя страшно. Аз си ударих главата във волана и изчезнах от света.

Моите родители са имали в началото щастлив брак. Той бил в продължение на няколко години. Всъщност до моето раждане. После всичко се разпаднало. Нямало блясък в очите им. Не докосвали ръцете си. Не си говорели. Напротив, намразили се. И всеки тръгнал по своя път. А аз съм останал светофар на тяхното кръстовище. Да ги допускам един по един в сърцето си. За малко. И после прекалено дълго да ги изпращам...

Някой викаше: "Колата ще се запали! Извадете го..." Очите ми бяха пълни с кръв. Тя течеше от челото. Помъчих се да отворя врата отляво, но тя заяде. Не можах да мръдна краката си. Бях вдървен. В този момент две силни здрави ръце ме хванаха за рамената. Някой започна да ме изтегля през счупения прозорец на другата врата. Косата ми се напълни и почервеня от строшено стъкло. Изревах от болка и отново загубих съзнание.

Сянка бършеше лицето ми. И ми казваше да се държа. Да не умирам. Да живея! Защото имало смисъл. Беше млад полицай, който се бе надвесил над мен. Аз лежах на платното, което миришеше на пушек и изгорели гуми. Мъжът в униформата плачеше. Усещах влагата по бузите си. Представих си, че вали дъжд. И се помъчих да се усмихна... После ревът на линейките ме приспа. Измина много време. Лекуващо и болезнено тихо.

Белезите по тялото ми са като татуировки. Напомнят ми, че някой умря. Там, на платното, в онзи кървав ад. Защото там наистина умря един човек след катастрофата. А аз оцелях. Господ ме награди с наказание. Не съм искал да причиня болка на никого. Нито пък такъв инцидент. Но явно това е било предначертано. Като наказание за цял живот за мен. Което няма да ме остави на мира никога. Докато дишам поне.

От снимките страшно мълчаливо и кротко вече ме гледат моите майка и баща. С черно-бели влюбени погледи. Щастливи. Въпреки че мълчат виновно и страхливо. Но все пак са щастливи. Но свеждат глави. Заради мен. Може би искат да сме отново онова слънчево семейство, което аз не помня. Сигурно е било хубаво заради мига. Знам, че ме обичат. И аз ги обичам. Ето сега намокрих белия лист. Запалвам свещ пред тъмните снимки. Те светват, затоплят се лицата и като че ли започват да мърдат. Да ми говорят. Тогава излизам навън. Вдишвам въздух и издишам силно. Тръгвам, куцукайки, към морето. И се опитвам да започна нов живот.

Без спомени...

2012
БОЯН СТАНИЛОВ