ХуЛите - Орфей Тракиецът - 23 част

Земята на Тракия помръкна, зеленината изгуби отблясъците си, птиците дълго се заслушваха в звуците на Орфеевата лира. Мелодиите идваха от непозната бездна, глухи и тъжни.
Жрецът продължи заниманията в Школата, но бе някак отнесен, далечен и затворен. После се се скиташе дълго в гората, която го приютяваше в люлката на самотата.
Светът се преобърна… Всички очакваха мъката му да оттече, да се избистри сърцето му и той отново да поеме тежкия товар на водач и мъдър съветник…
Срещата с Евридика в подземното царство нагнети усещането за безпомощност. Оракулът изгуби интерес към другите измерения, цял бе устремен към царството на Хадес, където безплътна живееше любимата му. Да откриеш сродната си душа, да изживееш вълшебството на сливането със своето второ „аз” и да видиш как част от теб си отива завинаги, това бе прекалено за ранената му душа. Копнежът не угасваше, а се разгаряше, подклаждан от страданието.
… Жрецът бе изправен пред най-трудната битка със себе си – да надмогне скръбта и да се съсредоточи в света на познанието и мъдростта. Гнетеше го както сърдечната му болка, така и съдбовната обреченост на Тракия, която не подозираше, че с изтичането на сезоните и годините се приближава към гибелта си, готви своето поражение и все повече се отдалечава от онзи кръстопът, пропиления…
Оракулът не питаше „защо”, макар в него да кънтеше празнотата; не водеше диалози със съдбата, защото знаеше безсмислието на подобно занимание. Той страдаше, сякаш жив бе потопен в страшната Лета, проектирана в сегашния му живот. Често му се присънваше антрацитната й вода, зловещото бучене и сред сенките търсеше светлия силует на любимата си. Сънят и виденията се бяха превърнали в единствената реалност, където можеше да я среща. Но Евридика бе безмълвна и далечна, никога не успя да я докосне. Тя му махаше отдалеч и преминаваше като светло сияние над него. А той тежък, прикован към земята, не успяваше да я достигне.
Светът на сенките бе помрачил сияйното утро, зората вече не му носеше радост, а бликащата енергия на слънцето едва достигаше до изтерзаните му сетива. Евридика се пресели в небитието, натам ще се оттегли и Тракия с цялото си великолепие. И неговата душа бе устремена натам…
Митът разказва, че след смъртта на Евридика Орфей не поглеждал никоя жена, с което си навлякъл гнева на менадите. Бил нападнат и разкъсан от тях на брега на Хеброс, а водата отнесла частите на тялото му на остров Лесбос.
…Посветеният има привилегията не само да види бъдещето си, но и да напусне доброволно този свят; да се пресели в другите измерения, за да продължи мисията си на духовен водач и Учител. Защото нищо не свършва, а само се прехвърля в потоците на времето и пространството…
Орфей бе готов да пренесе небесната си Школа отвъд, да изпраща сигнали до светлите души на земята. И от другото измерение щеше да преподава магията на словото и звука, да свещенодейства и да види раждането на новия човек на земята, победил първичната си природа, надскочил себе си, съвместил земното и небесното, увенчан със златния ореол на съвършенството… От другото измерение щеше да довърши започнатото. Трябваше само да прекрачи световете.
И тогава усети болезнено как той, живият човек, изтерзан от мъката по любимата, от предречената трагична участ на родната земя, от невъзможността да съедини световете, се ракъса на части – умът, сърцето, душата … Бавно се отделиха фините му тела.
Дали великият посветен сам пожела разчленяването, или се остави на отчаянието?! Дали надделя копнежът по непостижимото?! Със сигурност оракулът прие доброволно този акт и се остави на вечното движение…
Реейки се високо, видя разделени чувственото и менталното си тяло. В картини и символи му бе показано, че светът на разума не владее света на чувствата, че те са разединени в човешката същност и непримиримата борба между тях е беда за троичния модел на човека. Той бе поставил доброволно главата си, менталния свят, в този на чувствения, за да разбере дали умът ще има надмощие над сърцето. Като водещ и ярък символ се открои Духът, чието обиталище бе сърцето.
… Повторната среща на Орфей и Евридика в царството на Хадес е заключена с девет ключа. Остава отгласа от докосването на човека до съвършенството, копнежа и любовта, далечно ехо от други измерения, където се проектират идеите и моделите на световете.
Хилядолетия великият жрец ръководи своята Небесна Школа и напътства душите в Пътя на Светлината. И днес богоравната му лира слиза на земята. Звучат мелодиите й чрез някой нов талант, а песните извират от небесния извор и се смесват с бълбукането на свещените ручеи на Родопа планина, небесната столица на музите, която пази в паметта си образа най-големия певец, музикант и оракул, на първия адепт по нашите земи. И разказва легенди и митове за боговете и богоравните…
А ние продължаваме да търсим истините в отраженията и сенките на величавата хармония, за чиито звуци често оставаме глухи, с надеждата, че ще отключим сетивата си и онази врата към голямата загадка и Тайната, която стои над нас и ни изпраща светъл лъч към порталите на времето. Където винаги можем да преминем и надскочим себе си…