ХуЛите - Мъртви орхидеи КРАЙ

Клод пристигна в офиса следобеда. Джани не го посрещна с особено настроение. Имаше предчувствието за тъжен празник.
На следващия ден беше 8-ми март – Денят на жената.
- Как си, врабче мое?
- Влизай, Клод. Бива горе-долу. Цял ден се разкъсвам между бумагите в офиса и тичането по магазините.
- По магазините? – Клод я гледаше учудено.
- Да, нали утре е празник. Купих подаръци за майка и баба ми. На всичкото отгоре брат ми ме помоли да избера нещо за приятелката му.
- Той не може ли сам да си избере?
- Естествено, че може. Но е много ангажиран в работата и не може да се измъкне. Нищо де. Аз му свърших работа. И мисля, че се справих добре. Дано подаръците да им харесат!
- Ще им харесат, не се притеснявай.
- Ти как си?
- Бях на зъболекар. Още боли. До края на април обаче ще съм готов.
- Супер. Доволен ли си от зъболекарката ми?
- Да, работи много внимателно. Добре, че ме заведе при нея.
- Ми няма да те заведа при някакви кофти хора!
- Какво ще правим сега?
- Аз приключих с работния ден. Остава само да купя цветя и после трябва да отида до нашите. Малкият е при тях. Още е болен. Ще спя у тях довечера и оттам ще ходя на работа утре.
- Добре де, аз ще те закарам. После трябва да мина през един познат. Искам да се консултирам с него за компютъра, една програма не ми е ясна.
- Аха. Ми да тръгваме тогава!

Качиха се в колата и отидоха на пазара. Джани направо не можеше да поеме цялата красота около себе си. Имаше всякакви цветя. Пъстра смесица от цветове и аромати. Тя самата не знаеше на какво да се спре. Обичаше всички цветя. Най-много от всичко обожаваше белите рози с дълги дръжки. Но не и да ги подарява на някого. А да ги получава с любов от някого. Отново я завладя онази плаха болка и предчувствието за тъжен празник.
Клод също оглеждаше цветята. Джани избра кошница гербери и няколко зюмбюла. Видя го, че се е спрял при щанда с розите, но остана безразлична.
Качиха се в колата. Клод й подаде една прекрасна бяла роза.
- Това е за утре. Малко предварително, ама...
- Благодаря.
Не можеше да каже нищо повече. За първи път остана недокосната от красотата на цветето. Той дори не я целуна с пожелание за нещо хубаво. Джани усети как напират сълзите й.
- Мислех, че ще бъдем заедно утре. – не искаше да го поглежда, сълзите щяха да потекат и да издадат колко ранима е всъщност.
- Ами какво за утре? Нищо не сме говорили. – Клод паркира колата си пред входа на родителите й.
- Нищо. Нали е празник. Мислех, че ще сме заедно.
- Ами виж колко е лошо времето. И е работен ден. Не че на мен ми пука за това. Ама не мога да го почувствам като празник. То и къде ли да отидем?
- Това е мой празник. – Джани упорито стискаше зъби, за да спре потока от сълзи. – А вече не можем да отидем никъде. И без това няма да има места.
- Не ми се ходи никъде. Нещо не ми е празнично. И къде да отидем? На ресторант само двамата? Нали вчера бяхме. Аз си го представям да отидем някъде извън града, да се забавляваме, да нощуваме там и да се върнем на другия ден. А така... Само двамата ли да ходим? Ти нещо каза за брат ти?
- Да, предложиха куверти за едно заведение и да ходим с него и приятелката му. Ама ти никак не реагира като ти казах. И аз отказах кувертите.
- Ми изобщо не съм обърнал внимание.
Джани усети как по всяка клетка от тялото й пропълзява студ. Оня познат студ, който я пращаше в безсънието на болка и самота. Все още успяваше да овладява напиращите горещи сълзи. Горещи като лед в топло питие.
- Добре. Не сме измислили нищо. Но можехме поне да сме двамата. Да си вземем нещо за хапване и пийване и така. – направи последен опит да му подскаже, че не иска да е сама на утрешния ден.
- То винаги това можем да го направим. – Клод продължаваше да е безчувствен към думите й.
- Да, можем. Но празникът е утре. И някак – гласът й заглъхваше все повече – не искам точно утре вечер да съм сама. Както и да е. Тръгвам, детето ме чака. – слезе от колата и взе чантите с подаръците.
- Джани, забрави си розата.
Тя не отговори нищо. Не я искаше тази роза. Но просто я взе безмълвно и затича по стълбите към асансьора. Клод не успя да види сълзите й. Бяха й нужни десетина минути, за да се овладее и да позвъни на вратата с обичайната си усмивка. Джейми я посрещна нетърпелив.
- Здрасти, мамо. Станало ли е нещо?
- Здравей, зайче. – разцелува го – Не, просто съм малко изморена и ядосана от проблемите в работата. Ти по-добре ли си вече?
- Не, имах температура цял ден. И само ме кара да спя. И нищо не съм правил.
- Виждам, че си още по пижама.
- Не съм ставал от леглото цял ден.
- Ще се оправиш! Хайде да влизаме на топло в стаята. – Джани извади кутията с цигари от чантата си. – Аз ще изпуша една цигара и идвам.
- Ама няма да се бавиш!
- Няма, миличък. Идвам след малко.

Джани запали нова цигара. Остави сълзите да си текат. Чувстваше се опустошена. Опита да се самонавие, че това е просто някакъв си ден и някакъв си празник, но опитите й бяха смешно жалки на фона на завладялата я болка. Нервни тръпки минаваха по тялото й. Защо, по дяволите, защо? Защо все сама? Няма ли да има и за мен мъничко щастие някога? Задаваше си риторичните въпроси и тихо хлипаше над чаша изстинало кафе.
Малко по-късно успя да се овладее и да прекара една нормална спокойна вечер с родителите и детето си.

Джейми я събуди сутринта.
- Честит празник, мамо! Желая ти много здраве и късмет. И много те обичам! – Детето й поднесе букет фрезии.
- О, Джейми, много ме изненада! И аз те обичам, миличък. Благодаря за цветята, много са красиви.
- Ами дано са ти харесали. Баба ги избра, щото аз нали съм болен и не можех да излезна от вкъщи.
- Много са хубави. Благодаря ти.
Джани зареди кафемашината и влезе в банята. Приключи сутрешния тоалет, облече се. Мина през стаята на баба си, за да я поздрави с празника и после повика майка си да пият по едно кафе преди работа.
- Майко, честит празник! Всичко най-хубаво ти пожелавам!
- Честит и на теб, Джани. Аз ти желая щастие.
Разцелуваха се. После пийнаха кафето си набързо в безобиден разговор за дреболии.
Джани отиде отново до стаята, където Джейми лежеше доста изтощен от настинката.
- Отивам на работа, миличък. Оздравявай. Ще се чуем по телефона по-късно.
- Добре, мамо. Ще ходите ли някъде с Клод да празнувате довечера?
- Естествено, нали е 8-ми март – Джани излъга, без да мигне. – А ти стой на топло и се пази.
- Добре, мамо.
- Джейми, искам да знаеш, че ти си най-важното нещо, най-любимият ми човек. Обичам те повече от всичко на света. Каквото и да става, не го забравяй. Обичам те безкрайно!
- И аз те обичам, мамо.
Постояха няколко минути прегърнати. Джани го целуна още няколко пъти, взе си довиждане с баба си и майка си и тръгна към офиса.

Беше тихо и бяло. Валеше красив сняг на едри пухкави парцали. Снежинките се стопяваха бързо върху горещите й бузи. Джани реши да отиде до офиса пеша. Имаше нужда да погледа снега, преминаващите хора и коли. Но белотата не й носеше обичайното пречистване. А усещането за край и покой. Продължаваше да плаче. Но сълзите й се смесваха със снежинките и я правеха още по-красива. Не се оглеждаше във витрините. Нямаше вяра в красотата си. Нямаше вяра вече в нищо. За пореден път зараждащата се надежда за малко щастие беше убита. Защо, Господи? Защо?
Влезе в любимата си църква. Поседна на една от скамейките и затвори очи в тиха молитва.
Господи, заставам и днес пред теб. Този път за последно. Снощи имах странен сън. Целият ми живот мина като на филмова лента пред очите ми. Видях и преживях отново онази сладка първа любов с най-истинския ми мъж, усетих докосването му. Видях се после булка, в същата тази църква. Една нещастна, обречена булка. Видях как дадох живот на сина си. Изживях отново всяка секунда от времето ми с Джейми. После ми се присъни Тед. Гледаше ме с няма молба в очите. Простих му. Простих му за всяка болка и секунда прекършени мечти. Накрая видях и Клод. Беше някак далечен в съня ми и странно защо, но само стоеше и ме гледаше.
Благодаря ти, Господи, за всеки миг щастие, който съм изживяла. Вярно, бяха малко хубавите неща в живота ми. Но ги имаше и тях. Благодаря ти за това. Радвам се, че всички в семейството ми са живи и здрави. Благодаря ти, Господи. Пази ги и ги закриляй всеки миг, моля те! Господи, искам да те помоля да ми простиш всички грешки. Имам нужда от твоята прошка. Прошка, за налудничавите постъпки, прошка за случаите, когато съм била лоша или несправедлива. Прошка за глупаво похарчения ми живот.
Джани запали свещ на старинния свещник пред иконата на Божията майка.
Богородице, помниш ли как винаги заставам пред теб? Помниш ли как винаги се обръщам към теб? Моля те, ти си свята и грешна, точно като всяка жена. Като мен. Моля те, Богородице, пази детето ми! Нека моят Джейми порасне голям, здрав, щастлив и силен, да има моето сърце, но не и моята съдба. Моля те, Богородице! Пази го!
Премести се пред свещниците, където палеха свещи за покойниците.
Дядо, знам, че вече десет години си някъде другаде. Знам, че ме виждаш и чуваш. Не ме вини за грешките ми. Винаги съм следвала сърцето си, а то се оказа един голям предател. Преживях много болка за много кратко време. Уморена съм, дядо. Ужасно уморена. Грижи се за всички, които двамата с теб обичаме повече от всичко. Знам, че пазиш и сина ми. Не можа да го видиш, но той е чудесно дете. Искам да бъде щастлив, помагай му и го напътствай, както винаги правеше с мен!
Джани излезе от църквата с някак олекнало сърце. Взе си чаша горещо кафе и се запъти към офиса.
Нямаше никой. Беше по-добре, искаше й се да е абсолютно сама. Сортира получените факсове. После отвори електронната си поща. Отговори на някои писма, после се зае с документите върху бюрото си. Класира ги по значимост със забележка към всеки лист.
Върна се отново към електронната си поща. Написа по няколко реда на всичките си приятели и на хората, които обичаше.
Непрестанно получаваше sms-и. Телефонът й постоянно звънеше. Отговаряше с привидно отлично настроение на всички, които се бяха сетили да я поздравят за проклетия празник на жената.
По обед вече всичко в офиса беше прередено и въведено в педантичен ред. Написа молбата си за напускане. Не пропусна да попълни и последната страница от здравната си книжка. Декларира, че при смърт, дарява всичките си органи за трансплантация. Подписа се, сложи днешната дата до подписа.
Джани загаси поредната цигара, грабна дамската си чанта и заключи офиса.
Разхождаше се по снежните улици. Наблюдаваше. Забързани мъже носеха красиви букети, опаковъчни чантички с подаръци. Единствено за нея нямаше нито цвете, нито подарък. Вървеше си самичка, както винаги. С тиха завист наблюдаваше жените, понесли букети и доволно усмихнати. Защото са обичани! А аз... Нямаше нужда да си припомня. С всеки удар сърцето й отброяваше по една болка, по една минута в самота, по една доза прахосан живот без любов.
Влезе в любимия си магазин. Беше изтеглила заплатата си от един банкомат и имаше твърдото намерение да си купи нещо красиво. Разглежда дълго манекените и наредените по закачалките облекла. Хареса си елегантен тъмен панталон и черна блуза с графитени мотиви на лъскави мъниста. Продавачката одобри избора й и я подсети, че може да комбинира тоалета с обувки в графитено. Джани премери първия чифт, който спря погледа й. Хареса и обувките.
- Можете да платите на касата. Аз ще Ви опаковам покупките през това време.
- Добре, благодаря – Джани кимна на продавачката.
- Ще изглеждате страхотно довечера.
- Надявам се. Ще празнувам на заведение и искам наистина да изглеждам добре. – Лъжеше като обиграна мръсница. Щеше да бъде сама на празника. Вкъщи. Сама!!!
Покупките не успяха да променят настроението й. Просто беше похарчила много пари за няколко парцала и нищо повече. Тръгна отново към офиса. Щеше й се да види колежката си Дина, но момичето днес май щеше да си остане вкъщи.
По пътя мерна табела на фризьорски салон. Не беше се грижила за косата си от цяла вечност. Влезе и седна, без никакво колебание. Обясни какво точно иска. Косата й беше станала ужасно дълга, тъмна и доста безформена. Белите косъмчета срамежливо се подаваха тук-там, сякаш да напомнят, че болката не е невидима.

В ранния следобед Джани осъзна, че очакването да й се случи нещо хубаво днес, нещо, което да стопли сърцето й, е напълно илюзорно и безсмислено. Хвърли последен поглед на офиса, взе покупките и си тръгна.
Отби се до пазара. Беше истинска лудница от мъже, които избираха цветя за своите любими. Усмихваше се любезно на всички. Спря се пред щанда с розите. Бяха останали само 12 снежнобели рози. Точно такива тя обожаваше. Купи ги всичките. После помаха за такси и се прибра в апартамента си. Домът й беше тих, самотен и тъжен – както винаги.
Нямаше закъде да бърза. И без това не знаеше часа на измисленото от нея парти, на което трябваше да е красива и обичана. Напълни ваната, изля любимата си пяна с аромат на ванилия и бадеми. Взе си пълна чаша изстудена водка и се потопи във ваната. Водата галеше всяка извивка от раненото й недокоснато тяло. Галеше я с ръцете на мъжете, които беше обичала. Мехурчетата от пяната я целуваха с устните на тези, на които беше отдавала душата и тялото си.
Облече хавлията си и влезе в спалнята. Имаше тоалет за нейното си парти. Щеше да си спести пробването на купища дрехи. Седна пред тройното огледало и разточително бавно започна да изсушава косата си в прическа. Ефектът беше отличен. Случайната фризьорка се оказа наистина добра в работата си.
Отпиваше големи глътки от водката и продължаваше да следи как променя себе си. Отвори палитрата с гримовете си и започна бавно да се гримира. По всички правила, разбира се! Изсмя се на мисълта и продължи да нанася последователно фон дьо тен, пудра, сенки, руж. Обожаваше да завършва грима си с катраненочерна спирала. Запали цигара и почна да прекарва тушираната четчица по миглите си.
Вече гримирана, разопакова дрехите, които купи днес. Махна етикетите и за първи път през живота си не изпита никакво угризение от цените, които бяха маркирани там.
Извади си черен дантелен сутиен. За първи път хареса гърдите си, а не се ядоса, че са така големи. Сложи черни дантелени прашки, копринени чорапи. Облече новия панталон и блузата. Обу новите графитени обувки. Застана пред огледалото абсолютно готова, дори и червилото беше на мястото си. Преобразена като Пепеляшка, доволно наблюдаваше отражението си. Завъртя се няколко пъти. В огледалото я гледаше една красива жена с безупречно облекло и грим. Така, сега вече съм перфектна. Искам музика! Врътна се на токчетата си и влезе в хола.
Наля си нова чаша водка. Сложи върху масата ваза с фрезиите от Джейми. Донесе пепелник, цигарите и запалка. Настани се удобно и си пусна един от любимите й филми “Хубава жена”. Наслаждаваше се на всяка сцена и реплика. Продължаваше да пие. При финалните надписи на филма беше вече на третата водка и цял куп цигари. Обичаше песента на Роксет It must have been love. Да, трябва да е любов! Едва сега осъзна защо толкова обича този филм. За да се превърне Пепеляшка в принцеса, трябва да бъде докосната от любов! Толкова е просто! Джани запали нова цигара. А аз никога не съм била докосвана от любовта, за която съм жадувала. Никога!
Извади диска с филма и зареди този на Джордж Майкъл. Така и не й омръзна да го слуша. Не се замисляше защо. Просто това беше точно нейният албум Ladies and gentlemen, нейната музика. Пушеше нова цигара. Започна любимата й песен Careless whisper. Джани грабна онези 12 бели рози, които сама си беше купила. Убоде се. Тънка струйка кръв потече по бялата кожа на ръцете й. Прегърна букета. Погали фрезиите от детето й.
Нагласи любимата си песен да се повтаря безкрайно и отново се върна на дивана. Запали нова цигара и си наля пълна чаша водка. Едва тогава погледна шишенцето с лекарства, което стоеше до вазата. Преброи 38 таблетки. Изпи ги в пълно съзнание. Всяка таблетка с глътка водка. Джордж Майкъл продължаваше да пее “никога няма да танцувам отново”...
Джани прегърна цветята си и се отпусна на дивана. Затвори очи, заслушана в песента. Не мислеше за нищо.
Присъни й се светлина, зелени поляни, хиляди влюбени двойки, хванати за ръце, море, детски смях и слънце, високи планини и много дървета, пъстри цветя – нарциси, жълти лалета и много бели рози, някой й се усмихваше с любов. Усещаше как тази любов стопля тялото й и топи леда от сърцето й. Потъна в дълбок сън, тъжно усмихната. Там нямаше болка и самота, нямаше горчиви сълзи и разочарования. Нямаше нищо. Заспа така, сама, с любимата си песен и празнично облечена за празник, който никога нямаше да празнува. Заспа отново сама. За да не се събуди никога повече.
КРАЙ

Благодаря на екипа на ХУЛИТЕ за съдействието и за това,че направи възможното моята творба-бебче да стане реалност.
Благодаря и на всички вас,които ме следвахте вярно и добронамерено в този мой първи опит за роман.