Амброас (XXV глава)

Автор: avloeis
Дата: 20.04.2013 @ 18:20:31
Раздел: Романи


Въздухът в залата затрептя от силата, която се готвеше да излезе. Всички почувстваха напрежението, но преди някой от тях да реагира, Амброас вдигна ръка и една сила ги изнесе извън залата, затваряйки вратата. Лука инстинктивно се опита да я отвори, но бе невъзможно.
- Сега какво ще се случи? – попита той.
- Не знам! – честно отговори жената и се загледа към мястото, където се разрази стихия. – Можем просто да чакаме!
Амброас остана сам в голямата заля. Усещаше тежестта на Ада върху плещите си и се опитваше да го задържи затворен, но дори да използваше цялата си сила, успя единствено да запечата залата и призраците нахлуха при него. Зловещи и студени те обикаляха наоколо и се грачеха в някакво подобие на смях.
- Глупак! Ще загуби живота си! Прекалено е слаб, за да издържи дълго! – шепнеха те, но Амброас ги игнорира и се съсредоточи над това, което търсеше – Дженифер.

Допирът от чисти дрехи и свежестта, която усети след банята, избистриха ума на Равновесието и тя се почувства отново жива както в спомените си. Джанет и Лука я наблюдаваха напрегнато, но и с възхищение. Сега кожата й бе нежна, без ивиците кръв, която течеше от раните й преди. Косата й падаше като чисто злато чак до пода, а крилете й не висяха като мръсни парцали от крехкия гръб.
- Колко съм остаряла! – насмешливо възкликна тя и в сините й очи, се появи тъга. – Вече минаха петнадесет години от както ти стана ангел.
- За какво говориш? – попита жената.
- Ти беше избраната, Джанет, преди петнадесет години. – намеси се Лука. – Твоите спомени са част от Равновесието.
- Това е абсурдно! Аз съм ангел, роден от майката! – категорично отвърна тя, осланяйки се на казаното й от нейния наставник.
- Не е точно така, но няма да те убеждавам в друго! – усмивката на Равновесието бе отново тъжна, тя погледна към лекаря. – И ти си се променил,Лука! – тя помилва лицето му, но спомена бързо се отдръпна и лицето й се промени. – Може ли да изляза навън? Бих искала да видя небето!
- Последвай ме! – тихо каза той и двамата напуснаха стаята.
Въздухът прие тялото на жената в ледените си обятия и няколко тръпки преминаха през нея, но чистотата и свежестта му я изпълниха със спокойствието, което бе чакала с векове. Раните бързо започнаха да изчезват една след друга и скоро всичката болка изчезна. Равновесието бе свободна и сега можеше да изживее живота си далеч от онези окови, от Ада и най-вече далеч от фанатичното Пророчество, което не я оставяше в продължение на всичките тези години...
- О, не! – тя прехапа устни, връщайки се в реалността и побягна обратно към подземията.
- Какво има? – извика Нова след нея докато се опитваше да я настигне.
- Беше грешка! – извика през сълзи жената. – Не биваше да оставям това дете да пази вратите! Той ще го убие!
- Кой кого ще убие? – недоумяваше мъжът.
- Пророчеството... – името прозвуча като проклятие от нейните уста. – Той ще убие Амброас! – Тя застана пред врата, водеща към съдбата й и се опита да отвори. – Амброас, отвори ми! Амброас!
Ангелът чуваше виковете й, но бе прекалено немощен, за да реагира. Демоните безмилостно го нападаха и правеха дълбоки разрези в плътта му. Притежанието на сърце се оказа най-голямата му слабост.. Равновесието напрегна силите си още един път, не можеше да остави това дете да се погуби, не и когато бе единствената надежда за спасение. Вратите се открехнаха и вълната от енергия я заля.
- Сбогом, Лука! – произнесе с тъжна усмивка предишната Джанет и изчезна в мъглата на Ада.
Мъжът остана така няколко мига, гледайки затворените врата, зад които отново изчезна неговата любима, без да има шанса да стори каквото и да било. Той бе безсилен, един обикновен човек...
Равновесието едва си проправяше път между демоните, които се опитваха да пробият защитите й. Усещаше колко много бяха намалели силите й с наближаването на съдбоносния ден, но сега спадът бе по-голям от предишни години. Те предвкусваше скорошен апокалипсис или освобождение, все още бе неизвестно. Амброас едва гледаше, когато достигна до него и свали тежестта от плещите му. Портите се затвориха, прибирайки зад себе си всичкия ад, излял се в залата.
- Амброас! – разтресе го тя, когато рухна на земята. – Събуди се!
Ангелът бе прекалено немощен, за да отвори очи. Умът му бе замъглен от болката и информацията, която се вля в съзнанието му. Единственото ясно нещо бе образът на Дженифер, който бе изгубил може би завинаги.
Когато отвори очи, разбра, че лежи на болнично легло. Нова стоеше до прозореца и наблюдаваше децата отвън как се радваха на снега. Бе си спомнил собствените си детски години и миговете на щастие. Сега това му приличаше на мираж.
- Какво се случи? – попита Амброас, когато забеляза, че той няма да му обърне внимание.
- Ти се събуди! – сепна се мъжът. – Леж, все още си слаб! – избута го обратно на възглавницата. – Не успя да издържиш на ужасите от Ада, това се случи! Добре че Джанет... – той замълча и отново премисли думите си, тя не бе момичето от преди петнадесет години, трябваше да се поправи. – Имам предвид Равновесието! Добре, че тя реши да се върне иначе бяхме загубени... не само ти, но и целия свят! Постъпката ти бе безразсъдна, но все пак и благородна! Трябваше да видиш лицето й, когато излезе навън...
- Разбирам! – спомените на мъжа преминаха в Амброас.
- Учудващо е, че нито един от ангелите не дойде, за да провери случващото се! Дори Джанет остана изненадана.
- Тя съобщи ли за това на Обществото?
- Не! Реши, че няма нужда след като...
- Благодаря ти! – прекъсна го Амброас, за пореден път прочел мислите му.
- За кое?
- Ти си я убедил да замълчи... Благодаря!
- Моля... – леко се усмихна Нова и реши да смени темата към нещо, което го вълнуваше много повече. – Бих искал да ми кажеш истината за себе си!
- Прям си! – засмя се Амброас, когато разбра на къде бие.
- Попитах и Джанет за четенето на мисли, но тя каза, че никой ангел не е способен. Те усещат единствено настроенията на хората... Освен това ти сякаш наистина обичаш Дженифер, а ангелите...
- Не са способни да изпитват чувства... Да! – довърши ангелът, но не продължи.
- Какво си ти?
- Ангел, господин Нова! – простичко отговори той. – Просто малко по-специален от другите!
- Какво ти е специалното? – продължи да пита лекарят.
- Оставете ме да почина, докторе! Уморен съм! – измърмори Амброас и му обърна гръб.
Лука трябваше да излезе, дори това да не му харесваше и копнежът му да научи истината продължи да го човърка. Момчето се загледа в белия таван и остави всички разбъркани мисли да заемат мястото си една по една, сякаш редеше пъзел. Дженифер бе в Ада, както и Каин, Фабиан и още едно момче. Пророчеството искаше момичето, именно за нея говореше Тикра, когато предаваше съобщенията, но защо и братята й бяха там. Историята на баба Таки изникна на преден план и сякаш бодлива тел се уви около гърлото му, когато осъзна истината... Джен беше възлюбената на онзи ангел или по-точно остатъка от нея. Той преглътна и дланите му се свиха в юмруци. Какво можеше да направи от тук насетне? Имаше ли правото да се меси в това все пак историята разказваше за любов, много по-силна от законите на ангелите. Дали неговите чувства можеха да надхвърлят такава сила?
- Амброас! – Натали нахлу в стаята и прекъсна потока от мрачни мисли. – Ти си буден!
- Да! – усмихна се той леко, но сякаш съжаляваше.
- Как си? – трескаво го заоглежда тя. – Беше в безсъзнание цяла седмица! Вече очаквахме най-лошото!
Той не отвърна. Нямаше какво да каже. Блокира идващите около него мисли и се затвори в собственото си самосъжаление. В тази седмица Джен най-вероятно вече бе в обятията на онзи нещастник и отдавна бе забравила за него.
- Амброас! – извика Натали, когато забеляза разсеяността му. – Нима вече се отказа? Какво ти става? Дженифер се нуждае от теб, а ти лежиш тук и се самосъжаляваш! Не те разбирам!
- Тя не се нуждае вече от мен! – продължи да си повтаря той.
- Точно сега е моментът, когато тя се нуждае най-много от теб! – гласът й бе тих, не изгаряше от желание да му каже тези думи, но разговора с Равновесието й бе показал някои истини и тя ги приемаше. Ангелът се опита да види повече от спомените й, но тя ги скри, вече знаеше как и продължи. – Миналото е минало, Амброас! Дженифер не е онази жена! Тя не помни тези чувства! Алия отдавна е погребана в дълбините на Ада и ако искаш да спасиш душата на Джен трябва да побързаш! Тикра няма търпение да си върне любимата, той е заслепен от яростта си и не осъзнава грешките си! Това момиче обича теб и те чака!
Ангелът внимателно гледаше момичето пред себе си макар мислите й да бяха скрити, той усещаше промяната в нея. Тя бе готова да се откаже от любовта си към него, която таеше през последните месеци, за да може той да е щастлив или поне да се опита да бъде такъв. Бе благодарен за тези нейни думи, но преди да каже нещо, тя излезе... В главата му остана едно име-Тикра. Дали бе съвпадение или неговия слуга наистина бе Пророчеството, но как? Как бе възможно това и къде бе неговият слуга? Това му се струваше невъзможно, но съмнението се засили, когато Тикра не отвърна на повика му. Той стана и се облече. Думите на Натали му бяха вдъхнали надежда и нямаше намерение да я изостави. Трябваше да отиде при Салта и да разбере някои подробности, но това означаваше да изостави бъдещото Равновесие.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=163177