ХуЛите - Логорея по никое време

Ако имах вълшебен статив,
щях да опна живота си смачкан.
Щях да махна оттенъка сив –
педантично и крачка по крачка.

Щях да имах, да имах да щях...
Много ясно, че няма да стане.
Всичко тръгна от зрънцето грах,
разпиляно из мойте юргани.

Грах ли, грях ли – не помня добре.
Оттогава започнах да кукам.
Мен отнесе ме Черно море
и ме върна очернена тука.

Седми месец нареждам едно
кубче Рубик в самотната спалня.
В гардероба от време оно
плесенясва ми роклята бална.

Кой ще каже какво е любов?
Моя милост не може да каже.
Само знам – бях преди като бог,
а сега съм паве от паважа.

Мисля, имам талант за кутсуз –
хич не съм като другите хора.
Всяка вечер крещя наизуст
част от „Фауст” от моя прозорец.

Колко дяволи само събрах –
кой от кой по-зъбати и хищни.
Но и тях май от мен ги е страх,
щом се бутат в долапа на скришно.

С джиесема, разтворен на две,
днес успях да почеша гърба си.
След десетото силно кафе
даже треморът става прекрасен.

Тъй и тъй се разбъбрих – поне
да завърша с памфлет в тази връзка:
ако никнат Ви птичи криле,
значи Вие сте бъдеща гъска.