ХуЛите - Нареждане на сламена копа

Дали прозирам в догмата измама,
аз път обратен няма да вървя,
Когато първо си отиде мама,
след нея дълго тишина валя.

На възел татко върза си бохчата:
– Сполай! – ми рече – Тука остани...
Пътеката край нивите размята –
досущ змийче – изронени страни.

И нишката си дълго размотава
луната над притихналия праг.
Жетварят задели и зоб, и плява,
но мъртвите останаха без хляб,

когато като въгленче догарях,
от възли и на върви се разнищвах.
Аз вярата си тъй и не продадох
на чуждоверец. Ала е нищо

ревниво пазеният кръст на пазва,
в път не си ли поделил постеля,
ако не си превърнал в нечий празник
достойна дума, огнена повеля.

И с последен залък да не си спасил
мравката, врабчето или просяка
и приятеля през блатните води
на рамената да не си поносил.

Какъв е смисълът да бъдеш хрисим
и привидно предан, но да си от кал,
душевният слепец или орисан
да си свещопродавецът пред храма.

И да се тюхкаш, че на литургия
само поп молитви каканиже
и черквата кънти като килия,
енорията му, съвсем безкнижна

през клисавия делник крета
досущ мушица, люспица от глог–
от вятър безпризорник взета

всуе да дири правата пътека...
... Че не е високо – се оказа – Бог,
а ние всъщност сме далеко.