ХуЛите - Приятелството – мит или реалност?

От магазина за карнавални маски, предлагат нов продукт, от старо поколение – маска, с която изглеждаш като приятел. Всички, получили такава по рождение, тези, които са изтъкани от лицемерие могат да си спестят този разход и това за тях е разточителство, просто не им е нужно и без нея се справят отлично. И аз се наредих на опашката сред маскарите, но някой ме дръпна на страни и ми каза, че нямам нужда от такава – аз вече съм приятел.
А този някой не съм ли аз самата? Приятел ли съм със себе си, даже след толкова много предателства спрямо мен самата, не изневерих ли, не предадох ли се, докато опитвах да спася приятелските си отношения с другите? Приятели с другите, предатели спрямо нас самите, а можем ли да съчетаем двете в едно?
“Иди навън да играеш с приятели”, всяко едно дете го е чувало хиляди пъти и е излизало, но осъзнавало ли е думите, изобщо възпитани ли сме да бъдем приятели или това не е част от възпитанието ни? Като малки виждали ли сме примери за приятелство, били ли сме свидетели на такива отношения? “Наши приятели ще дойдат тази вечер на гости, дръжте се прилично!”, а гостите и за тях ли се отнася или на тях, които са получили този етикет “приятел” всичко им е позволено? Подредихме масата, сгънахме салфетките, наредихме приборите, поднесохме ястията, изобщо на масата всичко беше изрядно, а под нея? Кракът на гостенката не докосна ли прекалено много пъти този на баща ми, а гостенина не пропусна ли всеки удобен случай да покаже мъжките си симпатии към майка ми? Това постъпки на приятели ли са, и аз с такива деца ли излизам да си играя, ами какво ще стане, когато децата пораснат? Сигурно тогава ще има игри под масата, това ли са забавленията на големите? На тази възраст още сме малки да вземаме такива решения, това са сложни въпроси за нашите малки глави и докато ние растем се увеличават и примерите за приятелство.
“От днес започваш училище, там ще си намериш нови приятели.” Ах, колко хубаво звучи – помислих си аз! Материала бързо напредва вече сме в час по литература, раздел митология, лелее приятелство имало и между боговете! Следващ час по история и вече знаем, че предателство имало и сред царете! А ние човеците, божии чада, носещи тежка корона! Но, след учебния час идва и междучасието, настъпва реалността – парада на домашното възпитание!
Ученическият бал – лъскави рокли и скъпи костюми! Очите пълни със сълзи от умиление и щастие, всички те се радват, но защо! Нима не се сбогуват с приятели, и чак след пет години ще се видят на другарска среща, а там на нея след ударите на живота, на кръгла маса пак ли ще са същите? Като мускетари ли ще викнат – “Един за всички, всички за един!” или като маскари ще се погледнат, а сърцата празни, зли?
Факт е, че реалността създаде нов тип приятелства, живеем в ерата на електроните приятели, другари по чат с изящни профили, познанства от цял свят и се сближаваме, опознаваме се с тях, споделяме съкровени тайни, но това ли са нашите истински приятели и на тях ли можем да разчитаме? Децата вече не ги пращат да играят навън с приятели, те си пишат с такива и имат много повече в чата, отколкото може да побере всяка една детска площадка. В нета не се карат за играчки, там могат само да си завиждат, всички рокли на приятелките ни им стоят чудесно, което се вижда от добре подбрани снимки, там няма дебели, нито прекалено слаби – всички изглеждат невероятно! И колите на момчетата са супер, не могат да те повозят с тях, но знаеш толкова много характеристики за мотора, клиповете, които ти показват са като от филмите нищо, че не виждаш кой ги кара. Без да искаш започваш да завиждаш, докато не стане ясно от други абонати, че колите всъщност са чужди. А колко мило ти беше, че първо на теб ти беше изпратен файл с новата придобивка на твоя електронен приятел, а колко ти е болно сега, че първо теб беше избрал да излъже. Но, нищо ще станем семейни и ще имаме спътник в живота, той ще е нашият истински приятел, той ще ни бъде утеха, подкрепа.
В църквата ни питаха, а ние отговаряхме, вречахме се един на друг – обещавахме! Заклехме се и в добро и в зло, винаги да бъдем едни до друг – докато не осъмнахме студени и чужди, легнахме си като приятели, събудихме се като врагове! И в тази сутрин неусетно си спомнихме как мина живота ни от първата ни любов, до днешна дата. А нима след първия ни трепет на сърцето и онзи гъдел в стомаха, не ни беше зададен въпроса: “Искаш ли да си останем приятели?”, не ни ли стана гадно да ни предлагат след толкова много любов и страст, само обич на приятел? Или тя е по-висшата, по- благородната, по-достойната и вечната?
В кафето си слагаш повече захар и без друго живота е горчив, отиваш на работа там ще споделиш с колеги, с приятели и ще ти олекне, но там те посреща най-напред реалността, и митовете си остават легенди. Налага ти се да си търсиш нова работа, незнайно защо твоя най-доверен човек в службата седи на твоето бюро, реди своите вещи, а ти след всичко това се опитваш да подредиш на ново живота си, а най-изненадващото е, че човека, който вече заема твоята позиция, ти предлага ако чуе нещо за хубава работа да ти се обади, даже те кани вечерта на по чашка. Брей какъв приятел само, каква съпричастност, и такава жестокост всеки ден можеш да видиш! За твой “късмет”, съседа от третия етаж, бизнесмена приятеля на мъжа ти, веднага предлага нова възможност и със самодоволна усмивка на лице казва на всеослушание: “Нали за това са приятелите!”, естествено по-късно разбираш, че в новите ти служебни задължения влиза да изпълняваш и, някои не дотолкова достойни функции и от теб се искат услуги, но не като просто на приятел.
На старини ти остава утеха, че до себе си имаш партньор, ако преди това естествено не е отмъкнат от най-добрата ти приятелка, или не живееш на семейни начала с най-добрият приятел на мъжа си. Но, както и да е нали си имаш другарче нищо, че толкоз често в нужда се излага, то приятеля в такива моменти най-добре се познава.
Житейският ти път приключва, много, много хора са дошли да се сбогуват с тебе, това сигурно е защото приживе си имал доста приятели. Е вярно, че някой от тях са дошли с прекалено голяма пликче за сладки, ама нали така се прави, хората на такива събития се хранят за да се ”намира”. Обаче всички плачат, това не може да се отрече, традиционалисти сме си ние, спазваме обичайте, особено когато ни изнася. И въпреки всичко в абсурдната и жестока реалност, аз имах приятели и това не са само митовете и легендите, а Вие, или вече си купихте маска?