ХуЛите - Семеен диалог

- Не съм ли хубава?
- Хубава си, ама не ти личи.
- Чувала съм го това много пъти - намусва се жената. - Сега ти говоря за нещо друго. За роклята.
- Мъжът й се приближава малко и оглежда повърхностно.
- Вярно бре, жена. Тя е почти като нова.
- Защо почти нова, Танасе. Съвсем нова е. Днес я купих.
- Откъде взе пари, ма? - пита подозрително съпругът. - Ще кажеш ли?
- Как от къде. Дадоха ни заплати от фирмата - подхваща по-отдалеч и вече предпазливо жената. - Реших да си взема една нова дреха, като хората да бъда. Стига съм ходила с костюмчето, дето мама го купи за годишнината от сватбата ни. Нека и аз да облека нещо по-ново. Да изглеждам по-така, различно. Нали разбираш? - и мята лека, предизвикателна усмивка.
- Вярно е, жена - съгласява се мъжът й. - Ще изглеждаш още по-добре, но ако ми дадеш и пет лева.
- Защо ти са? - пита вече с нотките на разочарование в гласа половинката му.
- Да отида до барчето за час - два. Ще метна там някоя ракия, че като ми е причерняло... Днес отново се сдърпахме с шефа около заплатата. Искам така... Нали си чувала как го казват хората. Клин, клин избива.
- Добре. Върви тогава, но аз какво да правя сама в къщи? - пита с най-пълното разочарование съпругата.
И почти с нежелание изважда банкнотата от своята чанта.
- Как какво, бре жена? - бърза с предложение мъжът й. - Направи си едно кафе. И нека да е от по-черното, дето го обичаш много.
Едва свършил с важния съвет, бърза да изхвърчи от стаята. Останала сама, съпругата повдига разочаровано рамене и разсъждава на глас.
- Добре, ще си направя кафе, щом го препоръчваш. Но както ми е причерняло, не знам, дали и най-черното ще може да избие клина.

Цветко Маринов