ХуЛите - Старата къща, призрачната й стопанка и гълъбът

Не гукай край умисления ми балкон,
мой гълъбе,
не ме ухажвай в лилаво,
не знаеш как изплитам нощем клуп
от дългото си минало
и чакам, чакам, зейнала очи,
на всеки следващ ден бесилката;
палачът е жена с коси,
защипани от светли гларуси,
със пръсти пясъчни, протегнати
към мен от този свят… a може би от оня;
с нозе, залепнали в кадрил
по блесналия под в салона ми
във нереалните й сънища.
Моли се заедно със мен,
мой гълъбе,
моли се да реши, че вече време е
да ритне халтавия стол на спомена
и да се люшна с всичките три ката,
изплезила към нея и към нищото
комина си, език на пепелянка;
да има милост се моли,
мой гълъбе,
прахът ми да полегне над морето,
а нейното сърце да го затвори
в черупката си, двойноклапанна
и ако някой някога отвори
сърцето – сребърно бижу
на шията на времето,
да ни намери двете пак прегърнати
във бледокремавите шапки и воали
на нетленното,
на ъгъла на изгрева
и Морската.