ХуЛите - В есента

Крайречните върби се кипрят в есенна позлата, облени в ярките лъчи на кроткото, смирено вече слънце. Под тях проточила сребристите си бързеи реката приказки реди, нагиздена с гердана бял на облачните отражения.
Листенца капнали, облечени в най-пищните си пъстри бални рокли, в завихрения блясък на въртопите, в несвяст изпаднали, дервишкия си танц танцуват – прощален танц с развихрения панаир на цветовете, в това безмерно разточителство. Над тях самозабравили се птици в песента си, зарадвани от хубавия ден, към слънцето отправят своя поздрав в изящен реверанс към обладаната от страсти да рисува есен.
От моравите още сенки изскочи запъхтяно куче със залепена на провисналия му език надежда, че ще бъде дълго циганското лято, като онази дълга сянка на крайречната топола, разполовила обгорялото лице на близката ливада. В миг кучешкият лай накъса тишината на парченца, които закачливо се спуснаха след забързания бяг на облачните отражения по водоскоците в реката. Но стига ли се песента на птиците и този бяг неуморим на речната вода, но стига ли се светлината позлатена, в забързания ход на есента и онзи луд летеж на времето, което уж стои на място и никога не бърза, в което всичко се препъва и ляга пак в последна сметка до своята съпътстваща го сянка. Животът е движение неспирно на звуци, цветове и променливи форми и ние сме ту ярки, ту меки, бледи цветове в богатата му образна палитра.