ХуЛите - Екзотичното ченге

Капитан Миладинов не можеше да устои на подарената му от ситуацията възможност, да разгледа от безопастна близост нарколабораторията. И веднага се наби в очите главното. Няма тя нищо общо с онова, дето въртяха по филмовите
екшъни. Където в непосредствена близост до помещенията, винаги крачат пазачи в готовност за стрелба от автоматично оръжие в ръцете им. Има секретни постове, способни да допрат дуло към главата, тъкмо когато пред очите започне да става интересното.
Лесният начин да намери къщата е като направо попита някого, но това можеше да се превърне и в самонараняване. Случайният осведомител или негов близък можеше да се окаже и свързан по някакъв начин с обекта на интереса му. При добра организация и тренираност за подобни действия от работещите в лабораторията, няколко минути още и за там напълно ще важи констатацията - "Може и да е имало нещо тук". По-добрият вариант е заявлението му пред събеседника, че търси къща за продаване. Автомобилът със софийска регистрация остави на площадчето, нека от там помага в работата ако иска. Можеше да търси евентуална подкрепа и от кафенето, стига вратата му сега да беше отворена. Вярно, има закачено работно време, но изглежда съдържателят и неговите клиенти имаха свое такова, което спазваха.
Вместо изтървана дума от приказлив селянин, ще разчита на недобре прикрита улика. Винаги има такива и те с истинско удоволствие се забавляват и превръщат в дразнители за ония, дето извършват престъпления. И за другите, поискали да ги разкрият. Къщата е необитаема на пръв поглед, съвсем като много от останалите в селото. На втори такъв, нещата вече не изглеждадаха толкова ясно очертани. Малката вратичка се отваря неочаквано редовно, личи добре. Едва ли това прави чичото с наглеждане на имота. Може наистина и да е старателен, щом върху масата пад навеса вече като вярна стопанка го очакваше почти нова кафемашина. Ще дотътри възрастният човек ревматичните си крака за да хвърли тук-там едно око. Може да види как са нещата дето трябва да са на мястото където ги е оставил и тогава ще си включи лъскавата машинария, а докато отпива глътки кафе, да се отпусне и в спомени около тоя дом. Вместо излишно да се надява, че ще улучи работното време на заведението от площада. И някой съсед вероятно да идва на раздумка, щом върху масата има няколко бели пластмасови чаши. От ония за еднократната употреба. Скоро има ли използвани или не, доста глупаво е да проверява. И без друго се застоя излишно дълго в непосредствена близост до интересната къща, трябва да си продължи крачката по-нататък по улицата. И да се поздрави за целесъобразното в решението, след трийсетина метра любопитните очи и уста вече го чакаха в засада:
-Какво търсиш, момче?
Премерен и точен изстрел. Даден съвсем като логичен завършек на продължително наблюдение и навеждане по мушката. Рикошетите от такива са не по-малко опастни, все по-друго си е, ако навреме отскочите в страни.
-Добър ден - поздрави капитанът.
-Добър - веднага посрещна жената, личеше колко са напрегнати в нея очите и ушите.
Възрастната селянка е прехвърлила седемдесетте, но упорито отказва да се предаде още на годините и проблемите. Иска отговор от непознатия, а стои зад скованата от боядисани в зелено летвички на своята порта. Резето не е махнала и едвам ли е забравила да го стори заради цифрите в личната карта. Очаква отговор, получава такъв.
-Искам да купя къща. Тръгнал съм да обикалям вашето и съседните наоколо села.
-Къщи, синко, тук има за продан много, ама купувачи не им се намират. - даде ценна информация жената. - И други като теб са идвали. Питат, оглеждат и повече не се вясват, селото ни е запустяло. Животът от него си изтича всеки ден като вода от разсъхнало се буре. Камбаната по-често бие на умряло. Детско гласче ако се чуе, ще ни изненада и трае ден-два. Извиси гърло някое внуче, доскучало му е в града, но и тук скоро му омръзва. И на моята порта ще идва някой така да оглежда, няма да се забави. Такива са ни човешките работи, момче.
Летвичките държани от сухите и кокалести ръце на старицата, видимо не искаха да участват в разрешаване тежкия проблем с обезлюдяването на българското село.
-Знам ли - рече неопределено капитан Миладинов. - Може пък да ми хареса някоя къща. Идвам ли, ще се отбивам да си поговорим.
-Дано - въздъхна тежко и невярващо старицата.
"Щом си тръгнал да купуваш, оглеждай внимателно - прикани се на ум спецът по борба с организираната престъпност. - Улиците са къси, не като софийските. Повечето от дворовете са пусти, така че спокойно може да спираш и оглеждаш през оградите им. Не бива да го правиш само пред оная, дето най-силно те интересува." Имаше вече защо. На масата седяха двама души, лесно можеше да се отгатне какво правят. Почиваха на чист въздух. Отпиваха и глътки кафе между две по-ярки изчервявания по върховете на цигарите им. Двама ли са, нямаше толкова голямо значение за картината. Лека кола не се забелязваше наблизо, вероятно са местни хора. След него ли са дошли или са били вътре когато минаваше преди малко, оставаше неясно. Точно толкова, колкото и това, има ли още хора в стаите на къщата и пристройката, служила някога за толкова популярната лятна кухня. Миладинов определено се изкушаваше да заснеме двамата младежи с камерата на джиесема, но почти веднага се и отказа. Слънцето вече крещеше срещу обектива, а лицата им оставаха в най-тлъстата сянка от навеса. Повече не бива да се задържа наблизо, защото номерът с "търся къща", тоя път нямаше да мине толкова лесно.

Цветко Маринов