Смърт на Изида

Автор: dred
Дата: 12.06.2012 @ 17:14:54
Раздел: Фантастика


Изида умираше. Всъщност умираше от милиони години, през които луната ѝ Ра, вкопчена от гравитацията бавно се приближаваше към повърхността ѝ.
Някога малката точка на небето сега се бе превърнала в огромно кълбо, изпълващо аленеещия небосвод. Ра и Изида се бяха вкопчили в смъртоносна прегръдка, която в крайна сметка щеше да свърши със смъртта и на двете планети. До преди десет години учените на корпорация Сигма, придобила правата за разработване на Изида, бяха смятали, че до гравитационния колапс, който щеше да превърне двете планети в огромни късове скали с размерите на континенти носещи се в празното пространство има повече от 1000 години. Преди месец обаче бяха разбрали, че първоначалните им изчисления са грешни. Най-много след година Ра щеше да се сблъска с Изида. Повърхността на двете планети вече се пропукваше, земетресения люлееха цели континенти, приливи залива бреговете, навсякъде изригваха вулкани... апокалипсисът се бе стоварил върху тях. Само, че за Ра това нямаше значение, защото повърхността ѝ бе мъртва от милиарди години, но не и за Изида. Евакуацията течеше с пълен ход, но после нещата се бяха объркали още повече колкото и невъзможно да изглеждаше..

Експлозията разтърси земята. Над летището лумна адски пламък, който изчезна погълнат от мазен облак. След миг отекна втори втори взрив, когато още една цистерни с гориво експлодира, заглушавайки стрелбата и виковете на сражаващите се.
Полковник Данил Данко издърпа празния пълнител, пъхна нов и дръпна затвора на автомата. Патронът се плъзна в цевта с щракане.
-Жана!!!
-Какво???
-Прикрий ме!!!
-Готово!!!!
Полковник Данко се затича приведен към разбития всъдеход. Двама мародери се подадоха зад димящите останки на сваления атмосферен изтребител, но откосът на лейтенант Жана Родригес ги накара да се скрият обратно. Жана извади празния пълнител и още преди да е паднал на обсипаната с димящи гилзи площадка вече зареждаше новия. Опипа жилетката си и с тревога установи, че ѝ остават само пет резервни. Тя облегна глава на студената стена и за миг затвори очи. Всичко бе тръгнало с краката нагоре още от самото начало. Първо евакуацията, която уж трябваше да започне след две седмици, след това и проклетите мародери се бяха стоварили върху станцията с намерение да я разграбят преди инженерите на Сигма да демонтират всичко ценно. Сензорите и по-голяма част от автоматичната отбранителна система на станцията не работеха заради гравитационния колапс, който убиваше планета, на чиято повърхност се намираше. Единствената причина да са все още живи бяха шепата зенитни оръдия, чиито системи за насочване някак си все още работеха. Мародерите правилно бяха предположили, че евакуиращия персонал ще е малоброен, както и че електронните системи и комуникациите на базата ще са сринати. Само, че не бяха помислили за дузината оръдия, част от които все още работеха, незасегнати от снарядите на вражеската авиация и смущенията.
Жана отвори очи и погледна нагоре. На върха железобетонния постамент, който до сега бе служил за прикритие на нея и полковника се издигаше дванадесет цевно зенитно оръдия, което не бе спряло да бълва огън по вражеските сили още от както първия атмосферен изтребител бе връхлетял базата. От него се издигаше облак дим, показващ успешното попадения на една от вражеските машини миг преди тя самата да бъде улучена от унищожителния ответен огън. Въпреки повредите то продължаваше да функционира. Дванадесетте цеви се въртяха насочени към небето в търсене на нова мишена, а повредения му лафет виеше оглушително на метал търкащ се в метал.
-Жана!!!
Тя се сепна и надникна зад ръба на постамента. Полковник Данко стоеше зад ударения при авио-бомбардировката всъдеход. Тежката машина, снабдена с осем огромни колела за преодоляване на тежкия терен на Изида, сега не беше нищо повече от купчина опушен, огънат и обгорен метал. Лежеше на една страна, две от колелата бяха откъснати от осите и някога яркия надпис отстрани гласящ „Изследователски корпус Корпорация Сигма“ едва личеше.
-Какво???
В далечината отекна експлозия и над една от все още функциониращите оръдейни кули се заиздига гъст облак дим. Вражеската пехота бе успяла да обезвреди още едно зенитно оръдие.
-...
-Какво???
-Прикривай ме!!!-изкрещя отново Данко.
Жана вдигна палец, че е разбрала. Подаде се зад ъгъла на постамента и вдигна автомата си в търсене на някой от мародерите намерили прикритие зад останките от атмосферния изтребител. Някъде от дясно отекна автоматична стрелба. Бато и Райнхард- другите двама от екипа на Данко, бяха заели позиция зад несигурното прикритие на сервизен автомобил, надупчен от вражеския огън, и не позволяха на оцелелите мародери да обходят оръдейната кула. Останалите от групата- Максимилиан и Марков, бяха при аеродрума и защитаваха совалките и евакуиращия се цивилен персонал... или поне Жана се надяваше да са още там.
Един мародер, облечен в черна защитна униформа, се подаде зад смазания нос на атмосферния изтребител. Дулото на автомата му сочеше към унищожения всъдеход. Жана натисна спусъка. Откосът иззвънтя в надупче-ната от зенитните снаряди обшивка. Мародерът бързо се скри обратно зад прикритието си. В този момент Родригес видя как Данко се катери по смаза-ния корпус на всъдехода.
-Какво правиш?-попита тя, по навик посягайки към станцията, прикрепена към врата ѝ.
Отвърна ѝ само пукане на статично електричество. Гравитационния колапс на Изида бе направил комуникациите невъзможни още преди повече от месец.
-По дяволите!-изръмжа Жана през стиснатите си зъби.-Какво прави тази луд дъртак???
Данко продължаваше да се катери по лежащия на една страна всъдеход. Автоматът се полюшване на гърба му. Тъй като разбитата мишена бе под ъгъл от 30 градуса спрямо мародерите към катерещия се полковник бе повече от лесна мишена. Ако Жана не го прикриваше до сега щеше да е мъртъв. От дясно отново отекна автоматична стрелба. Бато и Райнхард продължаваха да държат в шах мародерите, пречейки им да се придвижат към оръдейната кулата. Мародерите от своя страна им пречеха да си намерят по-сигурна позиция и по обшивката на сервизната кола зееха стотици дупки от куршумите им.
Данко стигна до средата на поразения всъдеход и пъхна глава в кръглия отвор показващ мястото на куполата, изхвръкнала от налягането при взрива като коркова тапа. След миг той краката му изчезнаха във вътрешността на димящата машина. Жана посегна към радио-станцията си. Идиотът щеше да се задуши за минута вътре в машината.
-Полковник... полковник, отговорете!-отвърна ѝ само пукота на статично електричество.-По дяволите!!!
Жана притисна гръб към студената стена и прегърна автомата си. Имаше само пет резервни пълнителя, една граната, полупразна манерка с вода и храна за два дни. Бато и Райнхард надали разполагаха с нещо повече. Колко можеха да издържат така? Половин ден или дори цял... освен ако разбира се мародерите зад изтребителя не получеха подкрепления. Тогава щяха да ги размажат за минута и да взривят зенитното оръдия. След това атмосферните изтребители, оцелели от първата атака, щяха да се върнат и да пометат войниците на Сигма, които се бяха окопали извън централните постройки на базата, облекчавайки задачата на мародерската пехота по превземането на станцията.
Жана въздъхна. Извади манерката от колана си и разклати. Водата вътре тихо изплиска. Оставаше ѝ по-малко от половината, а гърлото ѝ бе сухо като пустиня през лятото. Отви капачката с треперещите си пръсти и надигна манерката. Водата се плъзна между сухите ѝ устни. Беше топла и блудкава, но на Жана ѝ се стори най-хубавото нещо, което е опитвала от хилядолетия. С мъка откъсна манерката от устните си и завинти капачката. Все още беше жадна, но трябваше да пести всяка капка. Веднъж Данко ѝ бе казал, че по време на битка без храна можеш да издържиш дни, но без вода- часове. Как ѝ се искаше проклетникът поне веднъж да сгреши!
Тя надникна зад ръба на постамента. Зенитното оръдие над главата про-дължаваше да вие, плъзгайки се по лафета си. Данко го нямаше. Отворът на купола зееше върху разбития корпус на всъдехода като огромно сляпо око. Димът продължаваше да се издига над поразената машина. Какво правеше полковникът вътре?
Отдясно проехтя автоматична стрелба, последван от писък на болка. Сър-цето на Жана подскочи. Бато и Райнхрад...
-Бато!!!-изкрещя тя.-Бато... Мишел!!!-отвърна ѝ само далечна стрелба и приглушен взрив.-Карл!!! Карл, чуваш ли ме???
-Всичко е наред, лейтенант-отвърна ѝ викът на Райнхард.-Свалихме един!
Жана избърса студената пот, стичаща се по лицето ѝ. Слава Богу.
-Как сте там???
-Зле!!!
Жана се усмихна.
-И тук е така!!!
-Продължавай в същия дух, маце!!!
Усмивката на Жана се разшири. Бе разпределена в групата на Данко преди седем месеца и тъй като това беше първото ѝ назначение след завършването на академия „Алексис“ така и не бе успяла да спечели уважението на четиримата опитни ветерани. При други обстоятелства щеше да им се разкрещи, че все пак е офицер, но точно в момента това ѝ се стори забавно. Жана въздъхна и притисна глава в студената стена от железобетон. Беше готова да търпи шеги и майтапи до края на живота си ако това значеше да се махне от това прокълнато място. Отдавна съжаляваше, че поиска да бъде назначена на полева служба, а не като повечето ѝ съвипускници, които предпочетоха постовете на младши офицери в големите планетарни гарнизони. Осем часов работен ден, петдневна работна седмица, редовна заплата, време за социален и личен живот, клубове и барове отворени 24 часа в денонощието... беше се отказала от всичко това за някаква си идиотска станция на забутана планета, която никой не знаеше къде се намира. Да не споменаваме за проклетите мародери, гравитационния колапс и жаждата, която я мъчеше. На всичко от горе не се беше къпала и от три дни, но с оглед ситуацията това май беше най-малкия ѝ...
ДУМ!!!
Земята под краката ѝ се залюля. Сякаш великан стъпи върху ушите ѝ и Жа-на притисна глава с длани. В краката ѝ със звън се стовари горяща пилотска седалка. Миризмата на разтопена синтетика прониза носа ѝ. Родригес надникна зад ъгъла на постамента. Разбития атмосферен изтребител го нямаше. Навсякъде по полосата се търкаляха късове смазан метал, но от машината нямаше следа. Тук-там по бетона се тъмнееха огромни петна кръв. До отчупено крило лежеше смазан труп на мародер. До него се търкаляше глава все още напъхана в армейска каска. До самотен колесник, от който се виеше тънка струйка мазен дим се търкаляше откъсната човешка ръка все още стискаща автомат. Обезобразените и разкъсани останки на мародерите се бяха смесили с тези на атмосферния изтребител, сега разпилени из цялата полоса.
-Какво по...
-Страхотно, а!!!
Жана смаяно погледна към преобърнатия всъдеход. Полковник Данко подаде глава от отвора на разбитата купола. Избута навън еднометрова тръба, която се стовари с тежък звън на бетона. След миг той скочи при нея, вдигна я, сложи я на рамо и се затича към оръдейната кула. Жана плъзна смаян поглед по полосата покрита с останки от изтребителя и човешки тела. Данко притисна гръб в стената до нея дишайки тежко.
-Какво, за бога, беше това???
Полковникът се ухили широко и пусна тръбата на земята. Избърса чело с покритата си с мазни сажди длан и се отпусна на земята с въздишка.
-Ултразвуков чук-той потупа тръбата.-Геолозите го използват, за да разби-ват скали и да взимат проби.
Жана погледна потресено тръбата. От едната страна имаше етикет с надпис „с тази част към скалата“ и нищо повече.
-Това нещо ли го направи???
-В общи линии- да-Данко притисна глава към стената и издиша дълбоко.-Преди десетина години излизах с една геоложка. Тя ми показа как като махнеш предпазителите на виброчук можеш да го превърнеш в звуково оръдие с много малък обхват-той въздъхна и потупа тръбата с длан.-И за съжаление с възможност за само един изстрел.
Жана погледна към полосата отвъд кулата. Наистина изтребителят изглеж-даше така сякаш някой гигант го е ударил с огромен чук, смазвайки хората криещи се зад него.
-От къде знаеше, че това нещо е във всъдехода?
Данко сви рамене.
-Не знаех, но нищо нямаше да загубя ако проверя, нали?
-Освен живота си!
Данко се усмихна.
-И без това след два месеца ставам на четиридесет и девет. Не се оплаквам, поживях си добре.
-Четиридесет дни.
-Какво?
-Ставаш на четиридесет и девет след четиридесет дни.
Полковникът я изгледа учудено.
-Ти ги броиш?
-С момчетата вече ти купихме подарък.
Данко се усмихна.
-Дано да доживеем да ми го подарите.
-Дано.
-Полковник!!!
Данко стана, изтича до другия край на бетонния постамент.
-Мишел, ти ли си?
Зад надупчения сервизен автомобил се показа каската на Мишел Бато.
-Какво беше това нещо???
-Подарък от нашите приятели геолозите!
-Ясно. Има ли и други такива подаръци?
Данко погледна със съжаление към тръбата, която лежеше на земята.
-Не.
-По дяволите!
Жана въздъхна, хвърляйки поглед към разбития всъдеход. Няколко такива виброчука щяха да им свършат повече от добра работа при отбраната на кулата. Зенитните оръдия бяха попречили на мародерите да стоварят цялата си пехота и техника, но Жана бе видяла как два бронетранспортьора без отличителни знаци пъплят през станцията. Машините имаха само картечни-ци и лека броня, но пехотата на Сигма се бе подготвила за евакуация, а не за сражение и единственото ѝ тежко въоръжение се състоеше от ръчни гранати. Това превръщаше двата транспортьора в страховито оръжие, което нямаше как да бъде спряно. Двете машини се бяха насочили към югоизточния ъгъл на базата, където действаше най-голямата група зенитни оръдия- общо чети-ри на брой. Вече бяха успели да се справят с едно от тях и вероятно сега си пробиваха път към останалите три.
Жана стисна зъби. Бяха им казали, че е проста операция по осигуряване реда на обикновена евакуация, нищо повече. Обикновена евакуация, как пък не! Проклетите мародери бяха докарали цяла армия!
-Мишел!-извика Данко, прекъсвайки мислите на Жана.
-Какво?
-Събери малко муниции! Ще ни трябват!
-Готово, шефе!
Жана видя как Бато изскача иззад сервизната кола и под прикритието на автомата на Райнхард се затича към полосата, където бяха разпилени останките от телата на мародерите.
-Жана, стой тук-каза Данко и понечи да последва Бато, но тя го сграбчи за бронежилетката.
-Аз ще отида!
Данко я изгледа и кимна бавно.
-Добре. Само не ги гледай в лицата.
Жана кимна, премести автомата на гърба си, за да не ѝ пречи и се затича по полосата, оглеждайки се във всичко посоки. Прескочи няколко парчета от обшивката на атмосферния изтребител и част от двигателя му и за малко не настъпи човешки торс, все още облечен в черна бронежилетка. Около него имаше огромна локва от нещо, което ѝ заприлича на разлято масло, но всъщност бе кръв. Ръцете, краката и главата ги нямаше и от чудовищните рани се белееха само костите.
-Не ги гледай в лицата, а?-измърмори Жана и клекна до тялото.-Това поне е лесно.
Тя внимателно започна да измъква пълнителите от сумките в бронежи-летката. Преди няколко часа гледката на обезобразения торс щеше да я накара да повърне, но сега бе твърде изтощена физически и психически, за да чувства каквото и да е било. Битката продължаваше вече шест часа и за това време бе видяла неща, за които бе чела само в учебниците в академията. Парче човешко месо в бронежилетка вече не можеше да я стресне. Напъха пълнителите в жилетката си, измъкна двете гранати и след кратко колебание и манерката, висяща на колана. Разклати я и тихия плясък на вода я накара да се усмихне. Беше почти пълна. Тя сведе поглед към обезобразения остатък от човешко тяло, който лежеше пред нея.
-Съжалявам, приятелче-измърмори тя, прибирайки манерката-но вие за-почнахте първи.
Тя се изправи и напред, оглеждайки полосата за разпилени човешки остан-ки. На двадесетина метра от нея Бато правеше същото. Жана прескочи някакъв крак, спря се колкото да измъкне пълнителя на автомата, около чиято ръкохватка все още бяха сключени пет пръста и част от длан и продължи напред. Бученето на двигателя я накара да вдигне глава от земята. Една совалка се издигна над станцията и се понесе към аленеещото небе, затиснато от рухващия Ра. След нея проблеснаха няколко трасиращи куршу-ма, но огъня не я застигна. Опознавателните знаци на Сигма показваха, че евакуацията продължава въпреки сражението. Изтребителите на мародерите бяха бързи, но не можеха да се сравняват със совалката, която можеше да лети и в космоса. Атмосферната авиация ставаше безполезна на височина повече от тридесет километра, а зенитните оръдия осигуряваха чисто небе в радиус около двадесет километра около станцията.
Жана се усмихна. Летящите совалки означаваха само една- силите на Сигма все още се държат. С повечко късмет можеха да измъкнат всички цивилни. Колкото до военния персонал той щеше да остане за накрая... ако оцелее до тогава, разбира се.
-Жана!!!
Викът на Данко я накара да се обърне. Полковникът стоеше до постамента и ѝ махаше, сочейки небето. Тя погледна към аеродрума, но търсещия ѝ поглед не намери друга совалка. Жана учудено се обърна към Данко, но тогава го чу- бученето на двигател, който нямаше нищо общо с транспортните совалки.
-По дяволите!-тя се обърна към Бато, който също гледаше учудено към не-бето.-Мишел, да се махаме!!!
Тя хукна към оръдейната кула, а Бато я последва. Бученето се засили и в този момент оръдието се завъртя на изток, карайки лафета си, за да изпищи пронизително.
„О, не“-помисли си Жана.
Изтребителите на мародерите се връщаха. Това можеше да значи само едно- от строя бяха изкарани достатъчно зенитни оръдия, за да направят възможна въздушната атака. Ако успееха всички войници на Сигма бяха обречени.
Двата изтребителя профучаха над главата ѝ с рев и тя се хвърли на земята, инстинктивно, прикривайки глава с ръце. Летяха толкова ниско, че Жана успя да види черните им корпуси и каските на пилотите в кабините. Оръдието се завъртя и от дванадесетте цев с писък се проточи оранжева нишка реактивни снаряди. Ракетата обаче беше по-бърза. Тя се вряза в опашката на левия изтребител. Малката машина изчезна в огнено кълбо. Над полосата се изсипа дъжд от горящ и димящ метал. Едно откъснато крило се завъртя като гигантски бумеранг, пръскайки горящо гориво и се стовари на земята, пръскайки се на парчета.
Жана смаяно зазяпа тънката димна следа оставена от ракетата.
„Това пък от къде...“-помисли си тя, но в този момент отекна могъщия рев на реактивен двигател.
Издължения мътно-сив силует се стрелна над станцията и се понесе след малкия атмосферен изтребител като орел след врабче. Самолетът на мародерите отчаяно се стрелкаше наляво надясно, опитвайки се да се отърве от нападателя си, но в този момент от земята едновременно се стрелнаха три сияещи нишки снаряди. След миг отекна и закъснелия рев на зенитните оръдия. Малкия самолет се понесе надясно за да избегне единия бараж снаряди, но се наниза на другия. Дясното крило се откъсна от корпуса му, машината влезе в свредел, но така и не успя да се вреже в земята- ракетата се заби в опашката ѝ и самолета избухна в огнено кълбо. Миг след това три баража снаряди се врязаха в него, разпилявайки останките над станцията.
Жана се надигна от земята и впери смаян поглед в сивата машина появила се от нищото. Тя се издигна високо, направи кръг над станцията и изведнъж се стрелна надолу към югоизточния ѝ край. Две ракети се откъснаха от крилата ѝ и се стрелнаха към земята. След миг отекнаха взривове и два мазни стълба дим се понесоха бавно към небето. Самолетът прелетя над тях с рев.
„Бронетранспортьорите“- досети се Жана.
-Това е Ураган-изкрещя Бато.-От нашите е!
Родригес отново вдигна поглед към аленото небе. Сивия ураган направо плавен завой и отново се стрелна към станцията в търсене на друга плячка.
-Веднъж и аз да се зарадвам на авиацията.
Жана се обърна. Данко вървеше към нея, преметнал ремъка на автомата през рамо. Не откъсваше поглед от небето.
-Героите винаги идват накрая, а?-обади се тя.
-По-добре късна отколкото никога-отвърна той.
-Сега какво ще правим?
-Каквото ни е наредено-ще отбраняваме оръдието на всяка цена. Докато това момче ни пази задниците от горе може и наистина да запазим това чудо непокътнато.
Сивия ураган прелетя над главите им с рев. Една совалка се понесе към аленото небе и изтребителя я последва. Совалката залюля криле в поздрав, а урагана отвърна. Транспортната машина се стрелна право нагоре към Ра, импулсните двигатели, които щяха да ѝ помогнат да преодолее гравитацията на Изида засияха в бяло, а изтребителя се стрелна обратно към станцията. След миг совалката изчезна в аленото небе.
Жана помаха на изтребителя, който прелетя над главите им с рев.
-Ако се измъкнем оттук живи първата ми работа ще е да почерпя този тип.
-И на мен-Данко свали каската си и плъзна пръсти през мократа си коса.-Между другото какво ми купихте за рождения ден?
Жана се усмихна.
-Тайна.
След това отново впери поглед в аленото небе, затиснато от колосалния Ра. Изида загиваше, но те бяха спасени.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=152851