ХуЛите - Неизвестен

ГЛАВА ПЪРВА

НЕБЕ И ЗЕМЯ. ОГЪН И ВОДА.

Старецът стоеше прав до отворената паянтова порта на двора, подпираше се на каменeн зид достигащ до гърдите му, който опасваше двора на старата къща.
Старецът беше с прегърбена стойка но все още личеше, че някога е имал мощно тяло. Приведените рамене бяха широки и ръцете му, които стискаха дебела възлеста тояга, излъскана и гладка от милиони докосвания, бяха масивни, с юмруци като стари коренища. Лицето на стареца бе обрамчено от отдавна побеляла, къса брада и провиснали край ъглите на устата му мустаци, пожълтели от дългогодишното пушене. Бузите му бяха набраздени от дълбоки бръчки, тъмните му очи се взираха надолу по хълма и проследяваха ивицата на пътя който свършваше пред неговата порта. Денят бе прекрасен. Слънчев и топъл септемврийски ден. В двора и край оградата шумяха листата на дърветата, някои от които той бе засадил сам през дългите години. От вътрешната страна на каменния зид, все още имаше цъфнали рози. Откъм двора долиташе и миризма на огън, пушек и джибри. Подготвяше се казана за варене на ракия. По всички показатели, това би трябвало да бъде един чудесен ден. Но не и за стареца. Той беше на сто и две години. Не му личаха чак толкова, но той се чувстваше сякаш е на двеста и две! Гореше от вътрешно напрежение. Знаеше, знаеше, че денят е настъпил! Знаеше, че това е денят! Нямаше никаква представа как и защо чувства такава увереност, просто знаеше, че това е денят! А той не можеше да направи много. Какво би могъл да стори? Та той е на сто и две години, загубил силата си, знаещ, че краят е близо, че пътят му по земята е почти приключил, но не това го тревожеше! Тревожеше го това, че днес е денят! Точно днес е денят в който трябва да му разкаже, каквото знае, каквото е видял и преживял, защото с друго не ще може да му помогне! Момчето ще дойде всеки момент. Ще тръгне към планината и там сред гъстите гори, на хвърлей разстояние от тук, където стареца стои като старо разкривено дърво, ще търси нещо. Момчето е младо, не трябва да му позволи да се излага неразумно на опасност и риск, или пък, не дай си боже, да умре толкова млад! Дето се казва, живота е пред него! Не се е оженил още, няма деца, няма наследници. Това не се харесваше на стареца, но в съвременния свят беше нещо нормално младите да се задомяват значително по-късно отколкото по времето на младостта на стареца. Дааа! Спомените го заливаха като вълна. Слънцето припичаше в гърба му и той усещаше топлината на живота да прониква в костите и ставите му. Спомняше си този ден сякаш беше вчера! Сякаш беше вчера, когато заедно с още трима войници и един фелдфебел бяха на разузнавателен обход в тези планини, покрити с гъста растителност, стръмни урви и чукари. Денят беше хубав, прекрасен есенен ден и те петимата се промъкваха през гъстия листак и се потяха в своите униформи от дебел шаяк. Пушките им бяха трофейно австрийско оръжие. Цевите обаче бяха отрязани почти до дървените ложи. Прикладите също бяха отрязани и намалени. Дългата пушка не е подходяща за промъкване в гъсталака. На кръста всеки носеше и нож, някои от тях и по два. Войната ги бе превърнала в претръпнали бойци които бяха видели какво ли не в течение на няколко години. Под мишниците си носеха кожени кобури с едрокалибрени револвери. Дрехите им бяха от сив и кафяв шаяк, обшити неравномерно с разнородни по форма зелени кръпки за маскировка, зацапани с кал, треволяци и прах, просмукани с пот. Промъкваха се от няколко дни през шубраците като описваха широки кръгове в ниските планини и хълмове около позицията на техния полк, за да охраняват периметъра от чуждите разузнавачи. Наблюдаваха разбира се и по-широките подстъпи към позицията на полка, за да бъде предупредено командването ако се забележи наближаващия враг. Лицата им бяха млади но отдавна вече не бяха младежки. Войната бе сложила своя кървав отпечатък в очите, присвити и бдителни, с тънка мрежичка от фини бръчици в ъглите, в свитите устни и очертаните, стиснати мускули на челюстите. Атанас Вълчанов вървеше последен в колоната. Беше вързал на главата си черна ленена кърпа, под която бе скрита буйната му тъмна коса. Премести своята пушка в лявата си ръка за миг, предпази се с дясната от клонката на младо дърво и след това обърса потта от лицето си с парче вълнен плат което извади от един джоб. Вървеше на около два –три метра от своя другар и виждаше приведения му гръб и котешки движения на стар бракониер. Подсмихна се под наболите си мустаци. Доста дивеч бяха преследвали и убили заедно! Подухна вятър незнайно откъде. Обгърна лицето му в прохладен воал и напрежението сякаш поспадна за миг. Малката колона продължи да се движи по своя път нагоре през шубраците към голия връх на хълма. Стремяха се да се движат колкото е възможно по-безшумно, което не бе много трудно за тях. Всички бяха селски момчета, с изключение на фелдфебела който беше от столицата, но за сметка на това беше войник по професия и беше получил обучение за това как да се промъква и движи. Селянчетата си го знаеха от самия живот преди войната когато на всеки от тях се бе налагало да се промъква тихо в гората със старата еднозарядна пушката на баща си към някое диво животно. Освен това школата на самата война ги бе ошлайфала и това, че бяха оцелели до този момент бе добра атестация. Самата война напоследък не вървеше добре за страната, въпреки спечелените битки, победите и големият устрем и героизъм на войската. Нещо куцаше някъде, но това със сигурност не бяха уменията и смелостта на войниците и офицерите. Атанас Вълчанов мислеше за войната, за загиналите свои приятели и познати, мислеше за бъдещето, своето и на своите бъдещи деца които се надяваше един ден да има, когато всичко това приключи. Групата вървя до пладне когато достигна върха на хълма. Там заеха позиция за наблюдение и похапнаха. Вятърът се бе усилил и бе докарал тъмни облаци които сякаш надвиснаха над околните планини и хълмове. Два часа след пладне поеха отново по своя път, като се спуснаха от другата страна на Бабин хълм и навлязоха в пресъхналото корито на Черна река. Така била наречена защото през пролетта когато се стопят снеговете водите и се стичат мътни, буйни и черни, защото отмива пластове от хълма под които има въглищни жили. Освен това тази река е „почернила” много семейства като е завличала без диря мъже, жени и деца по своя тъмен път надолу към равнините. Старите хора разказваха, че реката никога не стигала до равнината, никога не се вливала никъде в друга река, просто изчезвала по криволичещия си път в мрежата от клисури в предпланините на Чакал планина. Групата се придвижваше нагоре по коритото около километър, след което по един стръмен, издълбан в пръстта улей на левия бряг, започнаха своето изкачване по гористия хълм към Дойчинова крепост. Най-отпред се движеше редник Стою Колев, държеше своята манлихера наведена напред с ремък преметнат през врата и дясното рамо, с пръст извън скобата на спусъка и свободна лява ръка за да си помага при катеренето, придвижваше се като котка към своята плячка, безшумно, ловко и неуморно. На няколко метра зад него вървеше редник Симеон Вачев – Козата. Прякора беше напълно оправдан с оглед на това с какво умение се движеше момчето по хълмове, урви и сокаци. Пушката му също бе в готовност и като истински планинец освен ножа на колана си , имаше още два скрити в хитроумно пригодени кании в ботушите си. Фелдфебел Марко Иванов придържаше своя бинокъл висящ на врата му, с едната си ръка, мощния му зачервен врат се обливаше в пот. През куртката му се кръстосваха ремъците на два револвера в кобури под мишниците. На кръста му в кожена кания висеше дълъг нож с костена дръжка. В единия си ботуш бе затъкнал щик от стар английски „Ремингтън”. Той единствен не носеше пушка. Няколко метра зад него, четвърти поред в малката бойна колона вървеше ефрейтор Кочо Белев. Атанас Вълчанов виждаше ясно гърба на своя приятел и земляк, ефрейтора Кочо Белев. Пушката му висеше на гърба с цевта надолу, ремъка и бе преметнат през гърдите му, отзад на колана бе окачил своята очукана манерка, обвита в някакъв вълнен парцал за да не трака при докосване до пушката или някакъв друг предмет. Цевта на едрокалибрената пушка бе като окото на бездушен звяр, погледне ли те не трепва, докато не изригне и не избълва смъртоносния си товар. До лявото бедро на ефрейтора бе пристегнато хитро изобретение. Малка лопатка, с ръбове остри като брадва, къса и здрава дръжка, с остър връх за копаене и убиване. На лявото бедро на Атанас Вълчанов висеше същата лопатка, под мишницата си усещаше допира на кобура с револвера. На колана на кръста му висяха трофеен щик и нож с двадесетсантиметрово острие и дръжка от орехово дърво. Ножът бе ръчно изкован и с издълбан в дървото на излъскана от употреба дръжка, поизтъркан надпис „1876”. Подарък бе от дядо му, който на изпроводяк в армията, го бе прегърнал с една ръка през раменете и с другата бе опрял продълговат пакет, увит в агнешка кожа и пристегнат с върви, в гърдите му с думите: „Не го жали!”. Атанас Вълчанов не го бе жалил, никак даже! Придвижваха се по едва забележима спираловидна пътека към руините на Дойчинова крепост. Останки от стара твърдина на върха на хълма където смятаха да прекарат нощта и час преди съмване да потеглят отново. Такъв беше предварителния план. Досега всичко бе вървяло гладко. Въздухът бе неподвижен, застинал сякаш се бе превърнал в гъста задушлива маса. Войниците се обливаха в пот. Тишината бе полегнала като покров над хълмовете и горите. Водачът Стою Колев спря рязко, приклекна ниско и вдигна ръка във въздуха. Войниците след него застинаха на място. Постепенно с безшумни движения се снишиха и приклекнаха. Стою направи знак към групата зад него и напред се придвижиха фелдфебела и ефрейтор Кочо Белев. Приклекнаха до Стою и се взираха в пръста по пътеката. Атанас Вълчанов се бе обърнал назад по посока обратна на тяхното движение и застанал на едно коляно притискаше късия приклад към рамото си и над цевта наблюдаваше гората. Нищо не трепваше, света бе безмълвен в този безкраен миг. Облаците бяха закрили отдавна слънцето, бяха се спуснали още по – ниско и притискаха гората. Вадички пот се стекоха по челото на Атанас Вълчанов и след като се отклониха от веждите му, той усети как потта се стича в очите му и замъглява взора му. С бързо движение забърса лицето си с ръкав. Резултат имаше, но не бе много добър, нито пък ефекта много продължителен. Потеше се като ратай по жътва. „Мамка му!” – помисли си, - „Какво става, какво намериха?”. Минута след това Атанас Вълчанов чу тих звук - „Псст.”, това бе установения сигнал и той се обърна към групата и видя, че Кочо Белев се връща към своето място в колоната и му направи знак да се приближи. Приклекнаха един до друг в притихналата гора, ефрейтора показа със знаци и движения сякаш стиска с два пръста цигара, дръпва за последно и я „изстрелва” в гъсталака. Атанас го разбра - „Намерили са фас от цигара.”. После Кочо направи знак с разперени пръсти над челото си. „Корона! Ясно! Английски фас!”. Кимна с глава и остана на място докато Кочо Белев се отдалечи на известно разстояние. След това го последва. След около двадесетина метра пътеката лазеща по тялото на гористия хълм възвиваше надясно покрай група от скали и там склонът сякаш е бил отсечен с гигантска брадва, неестествен в сравнение с полегатите извивки на хълмовете наоколо. Групата се придвижи много, много бавно до тези скали, преодоляха разстоянието за около десет минути. Тишината бе нечовешка. Напрежение витаеше във въздуха. Сякаш небето бе оловен балон който под огромната си собствена тежест ще се разкъса с трясък всеки миг. Атанас Вълчанов облиза пресъхналите си устни и преодоля последния метър до прикритието на скалите. Слава богу, не ги бяха видели и не им бяха устроили засада. Групата го чакаше на няколко метра от завоя на пътеката, където в скалата имаше тъмен отвор на пещера. Пещерата беше плитка, едва три метра, по-скоро скална ниша, но достатъчно за да се съберат всички вътре и да обсъдят положението. Часът бе малко след четири следобед. Скрити в скалната ниша, наблюдаваха пътеката в двете посоки. Над тях имаше около тридесет - четиридесет метра скала. Не беше непреодолима, но спускане отгоре би предизвикало все пак някакъв шум. Под пътеката склонът обрасъл с шубраци и ниски дървета се виждаше добре. Ако бяха екипирани като катерачи, изкачвайки скалата над главите си биха се озовали точно на мястото за където се бяха запътили – Дойчинова крепост, някъде под Северната кула. Но не бяха катерачи и не бяха екипирани за такова изкачване. Всъщност до останките на крепостта оставаха не повече от петнадесет или двадесет минути преход по пътеката. Въпросът беше откъде е дошъл фаса на пътеката? Наоколо нямаше други следи. Очевидно е бил хвърлен от някоя по-висока точка на хълма. В такъв случай врага ги е изпреварил и е заел по-добрата позиция, на по-високо. Но защо не ги бяха атакували? Цял късмет си е, че не ги бяха разпердушинили. Дали не са ги видели, или те самите са все още в движение? Или пък ги чакат на по-изгодна позиция, горе на върха, при останките на крепостта? Дали е само разузнавателна група? Не, не е възможно да е по-голям отряд чиито следи са пропуснали! Не е възможно! Но такава небрежност не се допуска от опитните войници в разузнавателните взводове. Те бяха подготвени. И все пак всичко се случва, нали? Понякога много ти се допушва! Просто си мечтаеш за някоя цигара! Англичаните бяха опитали няколко тежки атаки към позициите на полка, за да преминат оттатък прохода, но не успяха. Дадоха значителни жертви и не постигнаха нищо. Пространството пред позициите на полка бе оголено от дългите артилерийски обстрели, бе надупчено и изровено, покрито с гниещи трупове, които противника не смогваше да прибира и да погребва. Пушечно месо, доказателство за безспорния провал на противника в тази операция и съставляващите я битки. Позициите на полка бяха стабилни и войската стоеше твърдо. Англичаните бяха струпали трикратно повече жива сила но не можеха да пробият. Сега се дебнеха и водеха откъслечни престрелки и влизаха в схватки в горите с разузнавателни отряди и по рядко опитваха атаки на позициите на полка. Но бурята предстоеше! Това беше от ясно по-ясно! Нямаше да продължава дълго така. Въпреки липсата на други следи по пътеката, трябваше да се предположи, че английска група някак е успяла да стигне до Дойчинова крепост и се е разположила вътре. Очаква ги на „гюме” за да им разпердушини задниците. Стою Колев използваше миговете на тихото съвещание и режеше с ловки движения една подкова суджук на едри парчета и ги подаваше на своите другари. Дъвчеха и скупчени с доближени глави, шепнешком обсъждаха как е най-добре да постъпят. Най-лошото от всичко бе това, че нямаха никаква друга информация за положението освен този проклет фас! През целия си тридневен обход не бяха забелязали следи от врага. Не се бяха сблъсквали нито дори разминавали на безопасно разстояние. Не бяха засекли никаква вражеска част или разузнавателна група. Това от една страна беше успокоително, защото всички се надяваха да се приберат в лагера на полковите позиции, живи, здрави и невредими, но от друга страна затишието бе обезпокоително, защото би могло да означава, че врага е събрал достатъчно информация и вече е определил своята тактика на действие и планира нещо в близко време. Затова и не изпраща патрули и разузнавателни групи. За да не бъде заловен някой жив и да предаде важна информация. Каквато без съмнение би била измъкната от пленника с всички необходими за това средства. Суджукът беше чудесен, ако сега имаше и малко червено вино! Отпиваха вода от манерките и обмисляха своите по нататъшни действия. Въпреки хладината на скалната ниша, всички се потяха обилно. Въздухът бе неподвижен, застинал и гъст като сладко от бели череши. Не се чуваха дори птичи песни и други обичайни горски шумове. Петимата разтваряха своите малки раници и вадеха парцали с които увиваха ботушите си за да стъпват още по тихо. Преглеждаха оръжието си и се подготвяха да излязат от нишата на смрачаване. В средата на септември не се смрачава рано, но ниските, тъмни облаци вече бяха убили голяма част от светлината на деня. Беше около седем часа вечерта и след половин час щеше да е почти тъмно. Бяха взели решение и се подготвяха за изпълнението му. Оставяха всичко излишно в пещерата, ще се върнат по-късно за багажа, тези които успеят. Не мислеха за това сега. Сваляха куртките и ризите си. Останаха голи до кръста. Зацапаха телата си с мръсотия от пода на пещерата. Оръжието се преглеждаше внимателно за пореден път. Ножовете се разхлабваха в каниите и револверите в кобурите. Изненадата трябваше да бъде на тяхна страна! Трябва да се промъкнат до Дойчинова крепост и да я прочистят от врагове. Нямаше никаква възможност враговете да лагеруват на друго място. Трябваше да ги изненадат и то така, че да бъдат елиминирани бързо, като по възможност един бъде заловен жив, за да бъде разпитан. В тъмнината на пещерата силуетите им се открояваха на призрачния сумрак на входа и. Скупчените им едно до друго тела, с ръце обхващащи раменете на другия, сякаш се сбогуват и глави обвити в тъмните ленени кърпи, оформяха фигура с формата на звезда. Когато се отдръпнаха рязко назад един от друг петте върха на звездата се раздалечиха. Последователно излизаха в здрача един след друг през една минута време. Познаваха терена като петте си пръста. Два месеца обходи и разузнаване в района не е малко. Многократно бяха нощували в Дойчинова крепост. Това бяха останките на укрепление разположено на хълм обрасъл почти до самия връх с гора и храсталаци. Някои храсти превземаха и самите руини на някогашната твърдина. Укреплението имаше триъгълна форма, с три квадратни кули в трите ъгъла на триъгълника. Кулите бяха сринати от войни, обсади, палежи, грабежи и време. Стърчаха на различна височина като най-високите останки бяха около три-четири метра. Стените също бяха сринати и камъни от тях и от кулите имаше разхвърляни по целия хълм, като растителността ги покриваше и скриваше. В най-високите си части стените не надвишаваха метър и половина или два. Портата я нямаше от векове и сводестата арка откъм юг стоеше почти непокътната, докато стените край нея бяха по-ниски, назъбени и начупени, сякаш великански зъби са ръфали безразборно от тях. Входната арка беше на южната стена на почти равностранния триъгълник който е бил някога яка крепост. В отсрещния край на триъгълния двор се намираха порутените останки на Северната кула, обрамчена от руините на стени и каменни стълбища. Най-запазена беше кулата вляво от портата на крепостта. Стърчеше като очукано и разкривено доказателство за някогашна сила. В обраслия с храсти и треволяци двор някога е имало два кладенеца, пресъхнали отдавна, единият разположен в средата на двора, в самото сърце на твърдината, другият в западната част на двора. Групата се бе разпръснала на разстояние и всеки напредваше към своята точка за наблюдение. В широка, разтеглена дъга се доближаваха през гъсталака по посока на кулата вдясно от портала – наричаше се Янина кула. Тя беше най-ниска и порутена, стената на твърдината там на места изобщо я нямаше. Беше удобно за проникване, но гъсталака затрудняваше безшумното приближаване. Внезапно подухна хладен вятър, повя отведнъж в бурен порив. Гората зашумя. След секунди небесата се разцепиха от светкавица която се заби някъде съвсем наблизо. Атанас Вълчанов бе приклекнал зад гъста туфа от дребни лешникови дръвчета. Трясъкът бе разтърсващ. Сякаш самото му сърце спря за миг! Така беше и в началото на всяка атака на противника, която бе преживял с полка. Гърмежите на оръдията сякаш стискаха и мачкаха в гигантска ръка сърцето му. Струваше му се, че ще се пръсне от вътрешно напрежение. Силното му тяло се бе свило и стегнало във вкаменена топка от кости и мускули. Бе стиснал челюсти до болка. Сърцето му блъскаше в гърдите като парен чук. Наложи си с усилие на волята да успокои дишането си и да продължи напред. Тогава паднаха първите капки дъжд по голия му гръб. Секунди след тези първи капки се изля порой с библейски мащаби. От небето се сипеше такова количество вода, че Атанас Вълчанов усещаше физически тежестта и по тялото си. Канеше се да заобиколи групата от лешникови дръвчета. Бе направил няколко по-смели стъпки, защото шума от вятъра, сипещият се проливен дъжд и гръмотевиците бяха създали по-благоприятен шумов фон. Подаде глава иззад клонаците за да огледа терена и да планира следващите си стъпки. Нова гръмотевица разтърси небесата и в блясъка на светкавицата, за един кратък миг Атанас Вълчанов видя на около метър от себе си човешка фигура. Застинала между стъблата на две млади дървета, на не повече от десетина метра под голяма дупка в крепостната стена, вдясно от порутената кула. Видя ножа в дясната му ръка, вперените в лицето му очи и стиснатите устни. След проблясването на светкавицата бе като слепец за няколко мига, но нямаше време за губене и се бе хвърлил наляво, като разчиташе на това, че светкавицата е изненадала не само него но и притаения враг. Тялото му се блъсна в някакви клонаци. Усети парването от острието на ножа в дясното си рамо. Сякаш го попари вряла вода. Неудържим балон от енергия експлодира в тялото му. Смъртта бе на косъм от него! Захвърли пушката и протегна десницата си в посоката на където смяташе, че след като го удари, ръката с ножа се е придвижила. Чист инстинкт. След секунда дланта му сграбчи придвижващата се в обратна посока ръка. Сграбчи я в предмишницата, стискаше като обезумял и направи бърза крачка вляво в удавената тъмнина. Лявата му ръка бе изтеглила ножа от канията и Атанас Вълчанов нанесе три бързи прободни удара в тялото което би трябвало да е точно пред него. Почувства как ножът се плъзга в плътта, дръпна към себе си ръката на врага и той изгуби равновесие поради наклонения терен и залитна назад. Все още не бе разбрал дори, че е намушкан неколкократно. Тялото му политна назад и гърба му се сблъска с гърдите на Атанас Вълчанов. Лявата ръка на Атанас Вълчанов се стрелна с окървавения нож към гърлото на врага. Посрещна я ръка която сграбчи неговата на педя от врата на мъжа. Нова гръмотевица разтърси битието. Двамата мъже падаха заднешком и се затъркаляха по склона, през храсти и пънове, сред пороен дъжд и миризма на озон. Вятърът сякаш изведнъж се усили и потоците вода стичаща се от небесата станаха почти хоризонтални. В звуците се примесваше и някакъв тежък, никочестотен тътен, причината за който не бе ясна. Наподобяваше на търкалящ се през хълмове и планини гръм но приликата бе далечна. Чувстваше се и вибрация на въздуха изпреварваща поривите на вятъра и сякаш спускаща се отгоре и притискаща въздушните маси надолу към твърдта на земята. Смазван от натиска, въздуха се изместваше встрани прибавяйки допълнителна сила и стремителност на вече бушуващия бурен вятър. Двамата мъже се търкаляха около десетина метра докато телата им не спряха в тесен овраг обрасъл с ниски храсталаци които бяха като малка жива стена ограждаща оврага от петметрова оголена, отвесна скала. Двамината скочиха на крака, облени в своя и чужда кръв. Гледаха се и потоци дъждовна вода се стичаше в немигащите очи, замъгляваше взора още повече в настъпилия мрак. Не бяха проронили нито дума от началото на схватката. Никой не бе посегнал за да извади огнестрелно оръжие. Тътенът се усилваше. Тръпка разтърси тялото на врага. Вече вероятно бе разбрал, че е прободен и времето му изтича. Лицето му бе покрито с тъмна боя която се кръстосваше върху лицето му във формата на кръст. Бялото на очите му се мяркаше в мрака като призрачен пробив в света на чернотата. Атанас Вълчанов се стремеше да диша по-бавно и контролирано, не беше лесно защото тялото му гореше под напора на адреналина, беше вперил немигащ поглед в своя противник и чакаше удобния миг за нова атака. Противникът вдиша и издиша дълбоко, в ъгълчето на устата му изби кървава струйка и се смеси с дъждовната вода, стичайки се по лицето му. Примигна с очи. Атанас Вълчанов нямаше как да види струйката кръв защото тежката тъмно синя боя прикриваше това предателско свидетелство за слабост, но видя забавеното примигване и дълбокото вдишване. Моментът настъпваше. Тежък тътен се спускаше от дълбочините на небесата. Противникът примигна. Примигването беше още по-бавно от първото, но още в самото му начало Атанас Вълчанов пристъпи с две бързи крачки напред и нанесе още три бързи удара с ножа в тялото на мъжа. Прободе го в стомаха, гърдите и врата. Отстъпи крачка назад, прехвърли ножа в дясната си ръка, примигването на мъжа не бе свършило още, едва бе започнал да отваря очи, но дясната му ръка описа къса дъга отдясно наляво и отдолу нагоре, но само разцепи кожата по гърдите на Атанас Вълчанов, който с крачка вляво се оказа отново почти зад гърба на противника и го блъсна в рамото, като придаде допълнителна сила на неговото движение, събори го и заедно се свлякоха върху ниските храсти. Промуши ръка под врата на мъжа и с бързо движение изтегли ножа. Почувства тръпките които разтърсваха умиращото тяло, но продължи да го натиска надолу за да не се чуе предсмъртен вик или вопъл. Самият той не осъзнаваше, че в момента и гърмеж на оръдие не би се чул. Тежкият тътен бе притиснал земята и повърхността и трептеше от неестествена вибрация. Започна да се обръща по гръб, облян в своя и повече чужда кръв, взорът му бе насочен нагоре към върха на хълма и тежките тъмни небеса. Там сякаш имаше още по тъмно петно, което обвито във валма от мрак и чернота, огъваше облаците надолу и ги разтягаше като локуми, в неистовия си опит да се роди. В този момент, когато Атанас Вълчанов се обърна по гръб, лежащ върху мъртвото тяло на своя противник и погледна към необяснимото явление в небесата, видя най-страховитото сборище на светкавици което бе виждал и каквото едва ли щеше да види през остатъците на жалкия си живот. Защото той самият бе убеден в тази проточила се секунда, че няма да преживее нощта и няма да види отново утрото! Три светкавици прободоха и разцепиха тъмното надвиснало небе над хълма на Дойчинова крепост! Сблъскаха се в нещото което смазваше облаците и с тътен търсеше път надолу. Гръмотевицата бе с могъществото на разгневен бог, светлината на светкавиците примигва няколко дълги секунди, сливаше се с проблясващото метално тяло с издължена форма. Атанас Вълчанов го оприличи на три огромни снаряда които са закачени един за друг като този в средата стърчеше много по – напред и по-назад от другите два, които освен това бяха и разположени малко под това основно, централно тяло. Облаците се бяха разкъсали и от множество отвори по долните страни на тройния снаряд бълваха жълти пламъци, огнени езици с дължина около двадесет метра. Но небесното тяло бе доста високо над Дойчинова крепост и Атанас Вълчанов не можеше да бъде съвсем сигурен в преценката си, нито за размера на металното с матиран блясък тяло, нито за размера на изхвърляните от него пламъци. По дяволите, та той не можеше да е сигурен дали е жив или умрял, дали не сънува някакъв кошмар или нещо такова! Очите му бяха облещени. Сини електрически езици обхващаха тройния снаряд и пълзяха по източеното метално тяло като стръвни червеи. Изливаха натрупаната си енергия и металното тяло се взриви в електрическите небеса! Просто за частица от мига се превърна в зелена светлина която се разпространи с форма на наклонен на четиридесет и пет градуса диск към хълмовете отдолу и към небесата нагоре. Последва жълто-бяла експлозия с формата на огромна кръгла пърхутка която се разрастваше и пускаше жълти и бели пушечни пипала във всички възможни посоки на света. Зелената светлина преряза като с нож върховете на дървета и посече стърчащи скали, ударната вълна превърна света в хвърчащи трески, клонаци пламтящи противоестествено в проливния дъжд, парчета скала и буци пръст хвърчащи като шрапнели и призрачни фигури от сухи листа. Беше светло като ранна утрин и само потоците вода които продължаваха да се изливат, размиваха иначе ясната картина пред очите на Атанас Вълчанов. От жълто-белия облак със стенанието на разместващ се свят се изтръгна и проточи надолу голямо остроносо парче от тройния снаряд. Парчето изхвърляше пламъци в различни посоки, падането му бе вертикално с неравномерни странични отскачания и премествания, съчетани с безразборни превъртания по вертикалната и по надлъжната му ос. Почти достигнало повърхността, пламък изригнал откъм по-тъпата част на отломката я отхвърли хоризонтално и я завъртя като перка. Тялото се срина право в двора на Дойчинова крепост, отскочи и помете останките на Янина кула и част от стената между кулата и входната арка. Като гигантско раждане на праисторическа остроноса акула, металното тяло обвито в пламъци, които се разпростираха и обливаха в противовес на дъжда околната гора, се провря и изпревари в своя последен полет хилядолетните каменни блокове. Камънаците, разбити на части или цели, се разлитаха сред останалия хаос, трошаха клони и цели дървета, каменната лавина се търкаляше надолу по склона, следвайки снарядоподобната метална конструкция, която с вой и скърцане на изтерзан метал се премяташе във въздуха. В очите на Атанас Вълчанов се стичаше вода, в следващия миг огромна гореща вълна сякаш изпари водната завеса, опърли лицето му и отмина над него заедно с премятащото се метално тяло, което се стовари стотина метра надолу по хълма, някъде високо по склона на хълма над коритото на Черна река, издълба голям кратер в пръста и след това продължи да се търкаля и да подскача надолу като смазваше растителност и скали по своя път и оформяше широка просека, докато не се заби на дъното на пресъхналото речно корито. Каменната лавина бомбардираше пространството около Атанас. Камък с размера на яйце го шибна в гърдите и той подскочи като ужилен. Каменни блокове се търкаляха по склона, буци пръст с размерите на ведро за вода хвърчаха в сиянието на експлозията, която все още пламтеше в средата на небесата. Хукна вдясно за да избегне каменната вълна. Чепат клон го посрещна фронтално и го върна в изходно положение. Скочи отново на крака, вдигна поглед нагоре и видя над себе си спускащ се правоъгълен каменен блок. Застина като дете пред змия! Мигът се проточи в безкрая. Мигът побираше целия му живот, спомени, близки хора, емоции, въжделения, страхове. Побираше и вселени от други животи които несъзнателно изплуваха в този безкраен миг. Миг в който се разхождаше като дете по зелени ливади, галеше голямото космато овчарско куче което миришеше на добитък. Миг в който майка му го гонеше на шега из широкия двор защото се е промъкнал, отмъкнал е от курника, пробил и изпил няколко топли яйца. Баща му с мощни удари забива колци в порутена част от оградата, която нервния бик на съседа Цоко бе съборил. Миг побиращ в себе си всичките прекрасни мигове в плевни и ливади прекарани с поповата щерка Веса. Екота на пушките и грохота на оръдията, песни на моми и бой със снежни топки по Коледа. Цвърчащи пресни мръвки в огъня и люта ракия посръбвана докато заедно с баща си, дядо си и по-големия му брат режат и разпределят месо, вътрешности и сланина от току що „гътнато” прасе. Строгия даскал, букварът и другите книги. Слънчеви дни и снежни бури. Клане с ножове и брадви. Смрад на горящи трупове и писъци на живите сред пламтящите сгради! Жужене на пчели в летни поля и страховития вой на гладни вълци в дълги зимни нощи. Реки и планини. Живот и смърт. Безкрая на света. Каменният блок с правоъгълна форма се заби с по-тесния си край в почвата пред краката на Атанас Вълчанов. Земята потрепери. Нова експлозия във въздуха раздра нощта и заглуши за дълги мигове шума от търкалящите се по склона камънаци, дъжда, воя на вятъра и крясъка изтръгващ се от гърдите на Атанас Вълчанов. Огнения балон в нощното небе се разду още повече от новата експлозия и звуковата вълна се стовари върху му със силата на преминаващ влак. Стоеше вкаменен, току пред лицето му се намираше като изникнал от земята и заканително наклонен напред, каменния блок с размерите на средно голяма кочина, наоколо се сурваха и търкаляха сякаш безкрайно клони, камъни, буци пръст и кални потоци вода. Каменния блок го предпазваше като щит от непреставащата бомбардировка от към билото. Всъщност самият Атанас нямаше представа колко е продължило всичко това. Минута или повече. Не можеше да каже нищо по този въпрос, но бе сигурен, че за него това продължи много дълго. Знаеше го и го осъзнаваше с цялото си същество и въпреки, че не можеше да го облече в сложни думи и изрази, бе разбрал, че времето е нещо лично! Тръпка разтърси тялото му и той опря чело в камъка. Лавината сякаш бе отминала. Въздъхна дълбоко. Раздвижи ръце и прибра в канията, стискания до този момент в дясната му ръка, нож. Сипещият се дъжд обливаше със студени струи горящото му от напрежение тяло. Плъзна се надолу и челото му се одра в грапавия камък. Плъзна се още надолу и това го накара да се огледа наоколо в светлината на огненото небе. Кални потоци се изливаха през ръба на оврага където се бе състоял краят на схватката му с противника. Неговото тяло го нямаше. Нямаше ги и част от храсталаците. Калта под нозете му помръдна още веднъж. Пропадаше надолу! Реагира като опарен, тръгна вдясно но беше късно, част от склона, около два метра, се плъзна надолу и се свлече през ръба на скалата. Атанас Вълчанов се стовари по корем в калта и с ясно съзнание наблюдаваше как пръста се плъзга през ръба на скалата и той полита в калната река надолу през ръба на скалата. Преметна се във въздуха и се стовари в короната на разклонено дърво, прелетя през клоните му и с цената на много натъртвания и охлузвания падна на земята където калните води го подхванаха отново и го повлякоха надолу по хълма. Риташе с крака и копаеше с ръце но не можеше да се захване стабилно и да устои. Пързаляше се по задник и се търкаляше безпомощен като парцалена кукла. Внезапно силен удар в гърба го спря. Множество клони и изтръгнати от корен храсталаци бяха образували тапа между стволовете на две дебели дървета и го задържаха, но сега калната вода го заливаше и имаше опасност да се удави. Тежката вода го затискаше и не му позволяваше да се изправи. Опита се да пълзи настрани и след известно време преодоля разстоянието от два метра и главата и раменете му вече не бяха заливани от кални реки а само от дъжда който блъскаше земята с неотслабваща сила. Пръхтеше и вдишваше на жадни глътки въздух и около две минути му бяха необходими за да измъкне тялото си от калния поток и да се изправи в цял ръст. Огледа се и придържайки се от дърво на дърво, стволовете им бяха мокри но грапавата кора му помагаше, успя да се добере до едно парче скала, оголено и мокро, което стърчеше от склона и представляваше сигурен остров сред плаващата гора околовръст. Изкатери се на скалата, която представляваше двуметрова площадка наклонена по посока на коритото на Черна река, и седна като обгърна с ръце тялото си, защото студа започваше да си пробива път и тялото му потръпваше все по-често. Отново бе настъпил мрак. Огненото кълбо в небето бе угаснало. Въпреки това тъмнината не бе така мастилено черна, както преди бурята. Може би облаците се бяха поразредили след като бяха разтоварили голяма част от енергийния и водния си товар. В тази секунда нов трясък на гръмотевица и километрична светкавица поразиха огромно дърво на около стотина метра от Атанас Вълчанов. Дървото пламна като факла въпреки непрестанния дъжд. Звукът от гръмотевицата отекваше дълго и се търкаляше през хълмове и планини. Небето се бе озарило още веднъж и гората сякаш бе оживяла в призрачен свят на сенките. Атанас Вълчанов бе видял в бялата светлина, долу в дерето на запълващото се с мътни води корито на Черна река, стърчащото метално тяло което се бе стоварило над Дойчинова крепост и бе измело от билото останките на Янината кула и частите от крепостните стените наоколо. Дори мимолетната светлина на светкавицата му бе дала добра представа за размерите на това чудо. Въпреки, че го бе видял при падането му, сега когато го зърна отново, то вече придоби съвсем реални измерения и не бе част от спомена на един стреснат и ужасен от нервно напрежение ум. Беше огромно! Продълговато, цилиндрично метално тяло с множество деформации по него които нарушаваха гладкостта на стените. Беше дълго около четиридесет метра. Полегнал сякаш на една страна древен звяр с огромни размери, острият му нос, който Атанас Вълчанов бе видял когато тялото разби кулата и се проточи хищно напред над склона на хълма, бе очевидно дълбоко забит в дъното на коритото на Черна река. Останалата част от цилиндричното тяло се намираше полегнала на отсрещния бряг на коритото на пресъхналата река, която сега набираше сила и ревеше страховито. Тялото се бе сякаш подпряло на отсрещния склон под ъгъл от около двадесет и пет градуса спрямо коритото на Черна река. Острият нос който Атанас бе видял, се бе заровил в дъното на коритото и около тялото се вихреха буйни кални водни потоци. Огромната конструкция изпълваше коритото на реката, защото поне на око Атанас я преценяваше като пет или шест метра в диаметър. Бе препречила свободното течение на водите надолу и около конструкцията вече се бяха натрупали клони, коренища, цели изтръгнати дървета, камъни и буци пръст, които водата притискаше. „Сигурно има и тела там долу!”. Атанас Вълчанов за пръв път, откакто се сблъска очи в очи с противника горе под стените на Дойчинова крепост, се сети за своите другари от разузнавателната група. „Какво ли е станало с тях?”- питаше се. Ако е имало някой горе в самата крепост, а той лично не се съмняваше в това, дали е оцелял някой от враговете? Дали трябва да се пази и от противник? Може би е оцелял някой от тях. Не му се вярваше много в това, имайки предвид стоварилото се от небето божие наказание, с неговите огромни размери и огнени потоци изтичащи от всякакви дупки, помело по пътя си всичко което му се бе изпречило. Но въпреки това трябва да е нащрек! Да не се отпуска! Дано дъжда да намалее скоро и водата да се изтече надолу по своя загубен път и тогава ще потърси своите. Ще се върне горе до скалната ниша. Вероятно ако има някой оцелял, бе отишъл там за да се скрие, да се стопли и облече суха риза. Както и да се свърже с някой друг от групата. Да! Така ще да е! Това ще стори щом дъжда намалее и по склоновете стане безопасно за придвижване. Дотогава ще стои тук! Надяваше се някои от другарите му да са оцелели. Планът им беше да се придвижват във формация подобна на дъга в подножието на Янина кула. Дъгата трябваше да обхваща самата кула, както и част от стената между Янина кула и Северната кула, където и се намираше преди схватката, Атанас Вълчанов, както и част от стената между входната арка и Янината кула. Петимата бяха излезли от скалната ниша в същия ред в който се бяха придвижвали и преди това през горите. Стената между входната арка и Янина кула трябваше да бъде проучена и през нея да проникнат редник Стою Колев и редник Симеон Вачев – Козата. Районът под самата кула бе отговорност на самия фелдфебел Марко Иванов. Сектора който покриваха ефрейтора Кочо Белев и Атанас Вълчанов се простираше от Янина кула по посока на Северната кула. Откакто бяха тръгнали не бяха имали визуален контакт. Планът беше да проучат внимателно районите си за постове и подвижни съгледвачи, да се елиминират чисто и тихо тези които бъдат открити. След това когато е безопасно да се погледне през удобно място в порутените стени и да се добие представа за това как са се разположили противниците вътре в крепостното пространство. След като се събере такава подробна информация тя трябваше да се обсъди и да се определи тактика и да се състави план за действие. За тази цел, се бяха уговорили два часа след потеглянето от изходната си точка, за каквато приемаха скалната ниша, да се срещнат на мечата ливада, на няколко стотин метра надолу по склона под Янина кула. Това бе почти непроходим гъсталак от шипкови храсти, в средата на който имаше малка полянка с диаметър около пет или шест метра. Разузнавателните групи си бяха прорязали отвор в гъсталака, който прикриваха с клони и използваха поляната са скривалище, където спокойно от вражески очи могат да отпочиват или да се скрият. Там трябваше да се срещнат и бързо да обсъдят наученото, да вземат решение и да го приложат на практика. Нищо от това обаче не се случи! Старият план бе отлетял в небитието след последните събития, сред каменни лавини, кални реки, огнени отломки и вселенски експлозии в тъмните небеса над хълмовете и горите. Арената на битката бе засипана от горящи отломки и неспирен порой. Участниците също се бяха променили. Някои ги бяха преживели, за други не се знаеше нищо, някои със сигурност вече бяха отпътували от измъчената земя към по-добро или по-лошо място! Все едно къде, но вече не бяха тук. Имаше ли противник или нямаше? Как е възможно с един замах, сякаш самият свят се е разгневил за нещо си и с едно движение, подобно ръка на дебел кръчмар забърсваща трохи от мазна софра, бе измел част от вековно подредено парче от земята и го бе преподредил, или разбъркал, по нов и хаотичен наглед начин? Всичко се бе променило! Цялата обстановка бе нова и старите планове и мерки не вършеха вече никаква работа. Трябваше изцяло нов план и тактика на действие! Нова информация за всичко! Но в момента от първостепенно значение беше оцеляването, всичко друго следваше да се осъществява едва когато оцеляването е гарантирано до някаква, дори минимална степен. Атанас Вълчанов седеше на скалната площадка, обгърнал с ръце коленете си и треперещ от настъпващия нощен хлад. Гората бе осветена от редките пламъци на запаленото от мълния дърво. Дъжда почти го беше угасил. Във въздуха се носеха разнородни миризми, някои от които Атанас Вълчанов не можеше да определи и разпознае. Предположи, че идват от голямото метално тяло, което се бе проснало в дерето и препречваше пътя на мътните води в коритото на Черна река да се изтекат. Раните на рамото и на гърдите го боляха. Сигурно бяха замърсени, както от острието на ножа на противника, така и от калта и мръсната вода която го бе обливала. Сега обаче не можеше да се направи нищо по въпроса. Ще стиска зъби докато се добере до скалната ниша и там ще почисти раните. По-късно, в лагера на полка, ще се погрижат по-сериозно за раните му. Точно сега обаче не можеше да се направи нищо по този въпрос, добре поне, че не бяха много дълбоки тези рани. Ръбовете им бяха гладки и разцъфнали в ален цвят. Атанас Вълчанов стискаше зъби от нарастващата болка, трепереше от студ и край него водният свят не спираше да се вихри. Дъждът продължаваше да залива пространството и силата му я усещаше по голия си вледенен гръб. Под мишницата му все още се намираше едрокалибрения револвер в своя кобур. Странно как не се е изгубил при тези падания, премятания и дългото пързаляне сред кал, вода, храсти и клонаци? Чувствуваше пронизващ студ. Бе загубил малко кръв но не бе много страшно. По-лошото бе, че тялото му се бе охладило прекалено много от дъжда и от калния поток в който бе попаднал. В добавка на това и изгубената от раните кръв, и ето резултата е налице! Тресеше се неудържимо и зъбите му буквално тракаха! Реши, че трябва да се изправи и да се раздвижи. Раните ще прокървят навярно, но трябва да се размърда, да се раздвижи за да се постопли поне малко. Със сковани и бавни движения изправи тялото си и започна да тъпче с крака на едно место. Извади от джоба на панталона си парчето вълнен плат с което бе бърсал лицето си. И то бе мокро както и всичко останало по него. От устата му излизаше пара, носът му бе студен. Изстискваше с все сила вълнения парцал. Дъждът обаче го мокреше отново. Приведе се напред и го изстиска още веднъж, след което го уви около дясната си ръка и започна да разтрива ръцете и тялото си като се стремеше да не доближава много до пресните рани. Търкаше силно и псуваше. Започна да подскача на място, искаше да закрещи с цяло гърло, но не бе редно да хаби енергия за това. Заблъска с длани по бедрата си и ги заразтрива усилено. Като, че ли се почуствува малко по-добре. Трябваше бързо да тръгне към пещерата и да се преоблече, чувствуваше, че ако остане още дълго под непрестанния дъжд, крайния резултат ще се окаже много, много лош! Кални потоци се сриваха по склоновете около Атанас Вълчанов. Коритото на Черна река се бе превърнало в тъмен бързей с премятащи се в него клони, пънове и храсти. Как, как да се измъкне от този заобикалящ го капан? Оглеждаше се вляво и вдясно и му се струваше, че отляво като, че ли водата не е така силна и не мъкнеше надолу чак толкова клони и кални буци. Прибра парцала в джоба си и се приготви да се спусне от лявата страна на скалата. Приклекна и се протегна напред, като опря ръце в ръба на скалата. Застанал на четири крака се подготвяше да спусне единия си крак надолу когато нещо инстиктивно го накара да се огледа наоколо и тъкмо вдигнал очи нагоре по посока на склона видя тъмната сянка на човешко тяло да лети към него! Нямаше време за нищо друго освен да отбележи събитието в някакво кътче на съзнанието си. Тялото се стовари върху гърба му с разперени ръце и стърчаща цев на пушка над едното му рамо. Това видя преди тялото да се стовари върху гърба му. В кратките части от секундата в които мозъка му отбелязваше това събитие, имаше и още нещо което му се бе сторило неестествено, но в момента не можеше да го определи и да каже какво е точно. Тялото го смаза и притисна към студената мокра скала, главата му се удари в камъка, ръцете му се бяха вкопчили със сила в грапавата повърхност. Очакваше удар с нож, дори няколко удара с нож, изстрел от револвер, или нещо такова! За около две-три секунди в които бе вцепенен от изненадата и от тежестта на удара, не бе предприел нищо освен да лежи затиснат от тялото. Тежестта го притискаше но нямаше нито удари, нито изстрели! Пое рязко въздух и се раздвижи за да се извърти с лице към врага и да посрещне съдбата си лице в лице, каквато и да е тя, като поне се опита да окаже някаква съпротива! С мощен замах на лявата си ръка и извиване на тялото си в тази посока успя да отмести тялото , което се приплъзна безволево. Тежеше! Продължи да се извива и успя да направи полуобръщане и освободил частично затиснатата си дясна ръка, сграбчи дръжката на ножа, изтегли го доколкото му позволяваше положението на тялото и нанесе няколко удара. Блъскаше като обезумял и се извиваше като змия. Избутваше го и мушкаше с ножа като пиян месар разфасоващ дърта крава! Крещеше и псуваше, сърцето му щеше да изскочи от ужас и напрежение! Измъкна се изпод тялото и застана на четири крака над него. От устата и носа му се стичаше кръв вследствие удара в твърдата скала, но други поражения май нямаше. Което беше добре защото стоварването на осемдесет килограмов труп върху гърба на когото и да било не ще да е нещо лековато което човек може да отметне с лека ръка. Обхвана с поглед нападателя. Но в съзнанието си Атанас Вълчанов се бе досетил вече, че това е просто мъртвец. Бе се борил като обезумял, в ужаса си, с един труп! Довлечен от водите стичащи се по стръмните склонове на хълма и захвърлен от собствената си тежест и инерция. Майчице! Стремеше се да се обърне и да посрещне съдбата си лице в лице, но...! Уви! Лице изобщо нямаше, нямаше изобщо глава. Това бе нещото което се бе сторило неестествено в краткия миг когато бе забелязал връхлитащото тяло. Нямаше глава! Мили боже! Изплю кървава храчка настрани и се отпусна на колене. Спомни си в кратък проблясък за разказите на своя дядо, Манол Вълчанов, за горещите дни под палещото слънце над Върха и летящите по склона тела! Да, можеше да разбере ужаса! Мъртвите като живи в последна битка и последен щурм надолу по стръмните склонове, но всъщност нагоре, в горещата пътека на бъдещето! Атанас Вълчанов потръпна конвулсивно! Трупът нямаше глава но имаше дрехи! Униформата на Безглавия беше английска. Беше си напълно облечен човека, но нямаше глава, иначе всичко си му е наред. По дяволите! Атанас Вълчанов се зае да освободи тялото на англичанина от дрехите и оборудването. Мислеше си, че е възможно този да е бил на пост когато металното тяло се стовари от небесата и отнесе половината от Дойчинова крепост и я разхвърля по хълмове и дерета околовръст. Затова е с пушка на гърба. Възможно е! Стоял си е на пост и изведнъж.....! Прас, тряс! Нямаш време да разбереш и да осъзнаеш какво става! Дали когато главата му се е откъснала и се е премятала във въздуха и после е подскачала надолу по сокаците, дали очите са виждали тялото? Дали то е останало изправено още известно време, още някакви секунди е било човек? Как е реагирало когато командния му пункт, главата, е отлетял за част от секундата и не е имало вече заповеди които да командват мускули, кости и нерви? Дали е стояло още известно време право, дали главата е видяла с очите си своето все още изправено тяло да остава някъде там назад, дали мозъка е издавал последни отчаяни, или учудени, команди на тялото с което вече не е бил свързан? Дали това тяло е направило последна крачка в света или се е свлякло на място със стичащи се изпражнения в гащите? Това за изпражненията беше сигурно, Атанас Вълчанов го усещаше дори с подутия си от удара нос! Смъкна от Безглавия колана с амуницията, куртка, риза и фланела под ризата. Бяха просмукани с кръв. Можеше да се зарази от какво ли не! Майка му стара! Отново се разпсува като каруцар затънал в калявицата на свинския пазар в Пловдив. Огледа фланелата внимателно. „Помисли!” – каза си, „Спокойно, помисли какво и как да използуваш селяко!”. Вдигна поглед и се огледа наоколо, дъждът сякаш бе намалял докато е свалял екипировката на Безглавия. Тялото му бе бяло с родилен белег отляво на ребрата. Коя ли майка е притиснала внезапно ръце сплетени една в друга, към гърдите си в отговор на неочаквано пронизала я болка? Досетила се е инстинктивно, че нещо не е наред. Дали? Нещо някъде на километри, може би хиляди, нещо се е случило с детето и! Атанас Вълчанов тръсна глава! Мислите му подскачаха като побеснели разгонени котки по селски двор! Огледа фланелата, беше мокра и окървавена. Кръв обаче имаше основно по предната и част. Реши да я обърне и лицето на блузата, просмукано с кръв да бъде на гърба му, по-чистата част да бъде върху гърдите му. Замърсяването на раните му и инфекциите не му мърдаха, но поне да не се зарази с нещо неизвестно от кръвта на Безглавия. Нахлузи фланелата, облече отгоре ризата и куртката. „С тази униформа ако ме види свой ще ми свети маслото без да му трепне окото!” – помисли си. Майната му, сега трябваше да решава въпросите един по един и то по важност в момента. Студа и треперенето бяха на първо място. Доколко мокрите дрехи на Безглавия щяха да решат този въпрос бе под известно съмнение, но Атанас Вълчанов вече бе взел решение. След като се облече прегледа пушката. „Ремингтон”, добре! Имаше доста муниции в паласката закачена на колана на Безглавия. Добре бяха оборудвани противниците и явно не изпитваха този недостиг който се чувствуваше отдавна в балгарската армия. Вятъра все още духаше силно и дъжда се сипеше като из ведро. Очевидно дъжда не бе намалял въпреки, че за кратко на Атанас му се бе сторило, че е обратното. Черна река бучеше страховито, калните потоци от двете страни на скалата, както и по целия хълм пляскаха и дълбаеха земята, премятаха клони и тръни които се стоварваха долу в коритото и се прибавяха към барикадата образувана от металното тяло. Водата бе повишила нивото си неимоверно и сигурно достигаше два-три метра височина, металното тяло бе залято в едната си част, наоколо се образуваше езеро защото водите не можеха да се оттекат изцяло надолу по стръмнините на коритото. Черна река бучеше страховито. Воят, бученето и трясъка се усилваха! Атанас Вълчанов погледна нагоре по течението. Идваше вълна! Висока два или три метра! Краката му потръпнаха инстинктивно, готови да хукнат нанякъде, но разумът надделя. Все пак беше доста високо над коритото на реката, по дяволите! Сигурно някъде нагоре по теснините и ждрелата коритото е било затлачено от клонаци, дънери и чепати пънове и също се е образувал малък бент, който под напора на увеличилата се водна маса се е разкъсал и сега вълната се спуска и кърти всичко надолу по пътя си! Атанас Вълчанов с любопитство проследи как водната стена се сблъска с металното тяло побило нос с дъното на коритото. Водата го отмести и сякаш великан го повдигна за един дълъг миг и със скръбно стържене го стовари окончателно по дължината на коритото, където то се приплъзна няколко метра напред, показалият се остър нос, обрамчен с кал и клонаци, разплиска мътни води наоколо и събори част от подкопания бряг който го затрупа и образува кално островче насред мътните бързеи. Вълната го заля за около минута и го скри от погледа му. Тук тапата на бента се оказваше по здрава и вълната не можа да го събори, заля го отгоре, оттече се надолу по стръмнините на коритото и остави след себе си едно продълговато езеро и с около два метра по високо ниво на водата сравнено с това от преди няколко минути. Атанас Вълчанов се почеса по главата където не го сърбеше и си помисли, че с тази река шега не бива! Да му се не види и реката! Как отмести това метално чудо! Направо не е за вярване! Да се чудиш и маеш кое е по страшно, падналото от небето огромно парче метал или тази шантава река, която за час или два време се превръща в помитаща всичко пред себе си природна сила, съставена от нищожни сами за себе си дребни капки вода, парченца пръст, камъчета и клони, които обединени в мъртвото русло на Черна река се превръщат в сила която може да премества и размества маси от земната твърд и да ги разнася, подхвърля и размива насам и натам. От металното тяло, полегнало в коритото, се виждаше само около метър над водата. Бляскавия но вече нагънат в големи сектори метал лъщеше от водата. Атанас Вълчанов отклони поглед от бушуващата вода и приклекна отново до тялото на Безглавия и се зае да пребърка джобовете на посраните панталони. Черната вода бучеше. Грохота беше силен, вода се стичаше край скалата и пляскаше. Над този шум обаче се долавяше нов звук. Високо свистене което се усили многократно за съвсем кратко време. Толкова високо и силно свистене, че принуди Атанас да запуши едното си ухо, дясното, с която и страна беше застанал на едно коляно към ревящата река, и да вдигне поглед от Безглавия и да го насочи към коритото на реката. Погледна. Тогава свистенето спря така рязко както и беше започнало. Атанас Вълчанов отново сведе поглед към трупа. Плътно „БАММ” го стисна сякаш за гушата. Звукът сякаш го удари право в сърцето. Вдигна поглед и зърна голямо парче метал с дисковидна форма да се премята в студения въздух и да лети право срещу него! „Край! Това вече е краят!” – мисълта прелетя през мозъка му лека и бърза като пролетен вятър. Мигът отново се разтегли във вечност. Дискът с нажежени до жълто краища се премяташе във въздуха и идваше към Атанас Вълчанов. Беше се откъснал от повърхността на металното тяло потопено в коритото на Черна река. Отворът който се бе образувал бе с диаметър около два метра и от него право в небето бликаше поток от неистово синя светлина. Отначало потокът светлина бе чист и божествен, постепенно в него се намесиха някакви сенки. Почти закриха синята светлина и от отвора навън в света на Атанас Вълчанов изпълзя нещо! Безкрайният миг свърши и премятащият се във въздуха нажежен диск се заби в скалата на която се намираха Атанас Вълчанов и Безглавия. Скалата потрепери, планината изрева, сякаш недоволна от стореното и! С грохот и трясък се свлече надолу по склона на хълма заедно с хората върху нея! Надолу, надолу! Към ада на бушуващата вода и към нещото което се измъкваше от светлия отвор в металното тяло. „Майко мила! Какво е това Боже и Вси светии? Е, поне не съм сам!” – прелетя през главата на Атанас Вълчанов. През главата на неговия спътник не можеше да прелети нищо по обясними причини. Пътуваха на своя каменен сал подобно пиратски екипаж на древна абордажна галера тръгнала на своя последен таран. Надолу! Надолу! Нещото сякаш се извърна нагоре към склона и се взря в него! Прониза го с ясен поглед и сякаш го премери и претегли с този поглед. „Взе ми мярката, а?”. Тогава Атанас Вълчанов разбра, че нощта едва сега започва!