Абсурдът на изказа

Автор: iszaard
Дата: 30.12.2011 @ 19:00:48
Раздел: Есета, пътеписи


декември 2011 г.

Поменът
Наскоро водих интересен разговор с един приятел. Темата бе смъртта или по-точно случващото се след нея. Той е малко по „на ти” от мен с биологията и си позволи да ми обясни, че не всеки труп бива нападнат от червеи. Разбира се, всичко това може да звучи ужасяващо, но е факт, че малцина избягват разлагането. Само предпочелите кремацията.
Можем да се възмущаваме колкото искаме от темата, но тя присъства около нас във всеки миг. Не само, защото в България направо обожаваме да кичим всяко крайпътно дърво с некролози на близки и роднини. За мен последното е повече от абсурдно – грозно е и дори няма философска обосновка, освен крайно съмнителната теза, че така си спомняме за онези, които са напуснали този свят. Добре, но къде ли са отишли тогава?!
В тази връзка искам да отбележа, че някои направо „обсебват” починалите като поставят техни портрети навсякъде и говорят с тях при всяка възможност. Изобщо постъпват и естетично, и логично...
Та като отворих темата за абсурда на изказа, ето го началото. По твърде интересен начин „изказваме” обичта си или може би почитта, която обаче не достига до човека, към когото е насочена, а е само поредният повод за празни приказки и цъкане с език. Освен това през годините все повече затвърждавам убеждението си, че го правим повече за да се покажем пред живите, също както носим черни дрехи или пък жалейни кърпи не толкова от скръб по починалия близък, а защото така е прието, че трябва да се изразява мъката – нелепо и грозно, а освен това и безсмислено по същината си поведение, защото чувствата със сигурност не са и никога няма да бъдат материални. Иначе става въпрос за комерс.
Познавах една жена, която повече от 15 години не живееше с бившия си съпруг. Когато той внезапно почина, за моя изненада тя се облече цялата в черно. Защо ли?! Интересен въпрос. Въобрази си, че така ще извлече материална изгода от ситуацията. Тя всъщност играеше къде повече, къде по-малко успешно ролята на опечалена вдовица и понеже у нас все още съществуват баби и дядовци, които „държат” на тези неща, номерът и понякога минаваше. Най-комичното в тази ситуация бе, че мъжът и се бе оженил за втори път преди да почине, та се оказа че псевдовдовицата се опитва да „изземе” чрез своя парад на скръбта не само чуждо социално положение (каквото със сигурност съществува в подобна ситуация), но също чувства и спомени, които не и принадлежат. В същото време „почернената” от мъка бивша съпруга се развихри да вади цял куп документи, пълномощни и прочие, за да си осигури възможност да вземе някой лев. Каква трагедия, ще кажете! Да – трагедия на абсурда, защото тази история ясно илюстрира до каква степен тъжно далеч е изказът на чувствата от тяхната същина. Най-смешното обаче оставих за накрая. Тъй като много отдавна не бе в близки отношения с починалия си бивш съпруг дамата се оказа в много трудно положение при желанието си да му направи некролог - нямаше негова снимка. Това съвсем не спря устрема и, и вече съвсем сериозно се канеше да изреже част от общо фото, правено преди повече от 20 години, когато „на помощ” и се притече истинската вдовица.
Със сигурност нашето ежедневие изобилства от подобни нелепи ситуации. И те съвсем не се ограничават с така наречените скръбни събития. Понякога и възприеманите като щастливи съвсем не им отстъпват по глупост и недопустимост, която между другото народът ни е овековечил с добре познатата традиция с настъпването в гражданското или пред олтара в църквата, ако щете. Тя илюстрира детайлно колко малко всъщност държим на чувствата един към друг за сметка на узаконената власт, но това е един съвсем друг въпрос. За това колко абсурд има в общоприетия начин за изразяване на чувствата може да се пише много и разсъжденията понякога са способни да предизвикат смях през сълзи.
Изкуството-професия
Струва ми се обаче, като наблюдавам тенденциите в онази, приета за изначална човешка склонност, наречена творчество, че тя е сред най-благодатните почви за разминаване между проявление и същина. Защото артистът е артист тъкмо за това, защото мултиплицира желанието за изказ – и пред себе си, и пред другите. И защото настоява пред света, че не подлежи на забрава.
Донякъде е странно, че все по-често правя пряка аналогия между художествените произведения и коментираните по-горе некролози. Тенденцията се засили след едно изказване на мой познат скулптор, който веднъж идвайки в дома ми заяви, че съм се обградила с некролози, сочейки картините по стените. Като се замислих осъзнах, че е прав, защото в същината си тези произведения, носещи не само част от духа, но и отпечатъци от пръстите на онзи, който ги е нарисувал, са своеобразен помен за него. Само че по-красив в общия случай.
Изучаващите изкуство във висшите училища учат и естетика. Интересно е как това се отразява на отношението им към собствения им живот, а и за случващото се след него. Като че ли те инстинктивно избират да се „увековечат”, да оставят спомен за себе си по един различен начин. Това от една страна. И всъщност успяват, защото след години, векове дори хората споменават имената им, например гледайки онова що са нарисували, и така им отдават съответната почит.
В този смисъл онези, които не правят изкуство са леко ощетени. За тях се полагат в общия случай няколко изречения от свещеника преди погребението, а у нас и некролози през определен интервал от време, съдържащи повече от нелепи изказвания, някои от които във псевдостихотворна форма, при това избрани от каталог.
Но да се върнем към изкуството. Освен абсурда следващ факта, че творците тайничко се „увековечават” чрез произведенията си, т.е. правят си сами нещо като некролози, те са подложени на още едно брожение, което идва и отвътре и отвън едновременно. Оказва се, че подготвяйки се да правят изкуство те всъщност изпадат в огромно противоречие с неговата същина, която не е нищо друго освен душевен порив, предаден чрез различни изразни средства. Не че не трябва да се изучи занаята съответно на свиренето, писането, изобразяването и т.н.. Тъкмо напротив. Абсурдът идва от факта, че чрез образованието това се превръща в професия, а тя носи след себе си онова „трябва”, което противоречи на изначалния стремеж към изразяване на идеята. В резултат придобивайки плът тя вече съвсем не е изкуство, а конгломерат от амбиции, комерс, задължение да оправдаем и пред себе си и пред другите своята професия, и едва на последно място порив на духа.
Кой какво е казал
У нас изкуствоведите съвсем не са на почит и е трудно да се каже, че има опашка от чакащи за специалността в Художествената академия. Причините за тази нелепица вероятно се коренят в липсата на традиции и приемственост, характерни за възприеманите с право за културни държави като Италия и Франция, например. Там със сигурност има разбиране защо е важно някой да има знания за изкуството, което мнозина просто харесват и използват за да направят ежедневието си по-красиво, а други успешно продават при това на много високи цени. В България обаче положението е твърде различно, но най-забавна е причината за това.
Преди години бях искрено учудена от факта, че нашите художници направо презират онези, които са компетентни да дават оценка за творбите им, които могат да определят например стила, силата на художествения усет и разбира се на достигнатата висота на изказа. В общия случай като причина за лошото отношение към изкуствоведите се изтъква недостатъчната им подготовка и факта, че самите те не били художници. Интересна теза, при положение, че всъщност подготовката по рисуване е част от задължителното обучение по специалността. Още по-щекотлив става този факт на фона на обстоятелството, че не са малко професионалните художници ( т.е. тези, които се издържат с рисуване), които съвсем не са висшисти. В тази връзка е любопитно да отбележим, че в епохата на така наречения Висок Ренесанс в Италия Микеланджело Буонароти е сред малцината с диплома от подобно на сегашните художествени школа. Т.е ако се доверим на странните критерии на съвременните български художници излиза, че те би трябвало да са по-големи професионалисти от Леонардо, например. Нелепо нали?!
Като последица от неразбирането на необходимостта от това някой все пак да може да „разчита” изкуството, което е напълно възможно при съответните познания, дори когато става въпрос за творец от съвсем различна култура или такъв, живял в отдавна отминал период, се изправяме пред един абсурд. И той е, че художниците сами определят своята класа, т.е. си измислят такава.
Рисува някой морета с масло върху фазер, например, и поставя кощунствено високи цени на своите „произведения”. Добре, ще кажа, но с какво тази негова маринистика се отличава от скромните достижения на уличните художници, които в общия случай поне си купуват платна ( най-малкото от уважение към купувачите)?! В същото време висшистите художници се надпреварват да предлагат абстрактна живопис, която обаче не е нищо друго освен цапаници, нещо като нищо, защото даже не става въпрос за абстракционизъм. И даже е странно ако някой си позволи да нареди на обща изложба сред безумията на своите колеги някое по-реалистично платно. Истината е, че когато липсват критерии, всичко е възможно и няма кой да спре процеса, защото никой не иска да слуша изкуствоведите. Има и изключения, разбира се, но колкото да потвърдят възприетото правило. И така както няма коректив на изкуството, няма и обяснение за него. В крайна сметка какво е казал авторът и казал ли е изобщо нещо си остава нерешима загатка. Но може би така е по-добре?!
Напук на всяка логика у нас се забелязва още една тенденция. От доста време върви спор около и без това трудно разбираемия Закон за авторските права, който някои даже успешно бъркат със Закона за културното наследство. Кой документ какво урежда не е ясно даже на артистите, които нито познават правата си, нито се вълнуват какво ще се случи след смъртта им. Като че ли окрилени от мисълта „След мен и потоп...”, в общия случай те се оддават повече на търсенето на истината във ....виното, отколкото в творческите идеи. Обаче от това ситуацията съвсем не се подобрява. С други думи в България съществува един малък кошмар, от който струва ми се ще се измъкнем трудно, като започнем с това да уважаваме специалистите – юристи, изкуствоведи и прочие, вместо да си измисляме сами невъзможни по същината си решения.
От всички абсурди, с които може да се сблъска човек у нас, ако искрено харесва изкуството, може би най-налудничавия се състои в следното.
Ако почине един творец неговите авторски права се прехвърлят върху наследниците му и са защитени през следващите 50 години. В общия случай освен според закона, и според обикновената логика, тези права се наследяват от най-близките на артиста, които са били до него преди смъртта му и видите ли, със сигурност могат да разкажат нещичко за идеите му, за това какво всъщност е искал да каже. Какво се оказва обаче?
Ако решат да кажат например, че Иван или Петър в тази и тази си творба е показал това и това, основавайки се на споделяните от самия него мисли, няма кой да ги чуе. Ще кажат нашите художници, че подобни неща не могат да се коментират от неспециалист. Да, но от специалистите също не може. Излиза, че никой у нас не трябва да говори и пише за изкуство, а само да се интригантства. Ето това е моделът на родната ни култура.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=146629