ХуЛите - Парченца от живота

…Но да се върна във влака от Лом за София... Като стигнах на гарата в София, ми просветна, че с такова облекчение в душата мога да се отбия на бригадата да се обадя на Силвия - ей така - приятелски - да споделя с нея ведрината, която бе огряла сърцето ми - аз наистина не стъпвах по земята - толкова въодушевен бях, толкова леко ми беше на душата...
Мислех си: "Какво толкова имаме да делим с това момиче, та все да има нещо наум, нещо недоизказано между нас, та не можем да се погледнем естествено, приятелски в очите, без сръдни и излишно напрежение... "
Речено - сторено. Привечер пристигнах в село Стряма. Бригадирите вечеряха. Тя ме посрещна някак сдържано, без особено въодушевление, че ме вижда, дори без намек за усмивка... Покани ме на масата, където вечеряха с едно друго момиче (и ми донесе нещо и на мен да хапна заедно с тях). Аз си помислих: "Гледай откъде съм дошъл да и се обадя като на приятел, а пък тя се цупи. " (Всъщност, тя беше заключила от начина по който я изпратих на гарата в Сливен, че съм решил да се разделим. То така си и беше, но аз пазех приятелски чувства и след това, а за нея очевидно отхвърлянето на чувствата и от моя страна беше отворило рана, която моето появяване там само ненужно разравяше. В тези случаи наистина е по-добре да не виждаш този, който е наранил чувствата ти... Малко са хората, на които след като не отвърнат на любовта, могат да запазят приятелски чувства към другия... А и тя е доста честолюбив човек…)
Постоях малко и реших да си тръгвам. Тя дойде с автобуса до Пловдив да ме изпрати. Върнах се на работа на следващия ден. "Какво стана? Ще се връщаш ли в Русе? - ме попитаха някои от колегите. Мълчах, какво да им отговоря на хората... Но по Кодекса на труда - щом си на работа на следващия ден след освобождаването ти по взаимно съгласие - договорът ти автоматично продължава (макар че бяха минали два-три дни, но бригадирът не ми направи проблем).
Съвестно ми беше, че съм се лутал насам-натам и веднага се захванах за работа. Сутринта започнах както преди - с въодушевление и идеалистично подреждане на перспективите за бъдещето. Но като стана 16ч. вече не ме свърташе - знаех, че след половин час всички се изнизват и оставам сам в халето...

-------------------------------------------------------------------
А беше края на август... Някъде по това време, когато си мислиш, че лятото още дълго ще бъде на власт и слънцето все така яростно ще грее през деня - есента дава за пръв път ишмар (от турски - намек) - по различни начини, но съвсем ясно: "Това съм аз - Есента и пристигам полека-лека... " Усещал съм това съобщение дори във вкопаните в земята халета на завода, в който работех по-късно, обграден от бетон и железарии, сред въздуха, пропит от маслени изпарения, сред шума на машините... Тя се обаждаше по някакъв начин - толкова отдалеч и все пак - недвусмислено... Също усещахме и Пролетта там, разбира се, но Пролетта по неин си начин. (Пролетта и Есента, преходните сезони, през които се преобръща Природата). Как се обаждаха през дима и шума ли? Може би... да, определено чрез въздуха - нали въздуха прониква навсякъде, движи се през неизбродимите пространства и прониква дори в мъртвите бетонни халета... А през преходните сезони въздухът се преобръща, придобива особени качества (не напразно йогийските традиции обясняват, че най-важна е енергията, съдържаща се във въздуха - Прана - и че в най-големи количества я има през Пролетта и Есента). Разбира се - има въздух и въздух - това в завода, в който работих по-късно, едва ли можеше да се нарече въздух - задушен в изпарения на борьол (охладителна течност за металорежещите машини), масла и цигарен дим и в сравнение с въздуха на откритите пространства навън си беше просто боклук... Но въпреки замърсеността му аз усещах посланията на Есента и Пролетта и там вътре. Всъщност не е толкова трудно обяснимо по-специалното качество на въздуха през тези сезони. През пролетта при събуждането си, при растежа на листата и клоните, при цъфтенето - растенията изпускат свои вещества - учените са ги нарекли фитонциди. Още в края на август, при първите захладнявания на атмосферата растенията пак започват да изпускат такива вещества (но вече при загиването на зеленината). Разбира се, такива вещества те изпускат и през другите сезони, но по-малко.
Към края на август аз имам чувството, че тези вещества някак започват да се оцеждат между листата и тревите, събират се в ниските места, из доловете и деретата и се получава нещо като въздушно вино - упойваща смес, която има огромно въздействие върху мен... По-късно, когато хладовете започнат да присъстват всяка вечер, въздушното вино сякаш вече е приключило с ферментацията си, усещаш как мразовитите нощи са го избистрили и изчистили докрай. То е толкова богато на аромати и упойващо... но същевременно така леко, ефирно и прозрачно... Сякаш Есента, тая богиня, е седнала някъде между хълмовете с черпак и цедка в ръка и бавно и методично го прецежда...
Вълшебен въздух - както казват:"С лъжица да го гребеш. "- Въздухът, легнал между рунтавите плещи на Балкана или покрай хълмовете в полето - син и бистър... Ако има сезон в който най-силно да ми действува магията на синьото небе, това е ранната есен или ранната пролет - ведро, лазурно, бездънно небе...