Моят живот с Мария

Автор: marcusjunius
Дата: 31.03.2011 @ 16:37:41
Раздел: Фантастика


Осемнайсетият ден от третата година настъпи. Двойното слънце на Азарея трептеше в маранята над върховете на Зелената планина. Беше нещо като пладне, или иначе казано, средата на светлата част на деня.
Денят тук, в Кандел, бе винаги еднакво дълъг, тъй като Кандел, както и всички други градове за живеене, се намираше на екватора.

Намирах се на точното място, в точното време и чаках. Стоях чисто гол под нежните, розови лъчи, а в пространството над главата ми левитираха телата на трима други азарянци. Пред мен двата долепени оранжеви кръга на слънцето приличаха на огнените гърди на земна жена. Вече две години бяха изминали от екскурзията до Земята, а все още не можех да забравя странните усещания на човешкото тяло, чувството за уязвимост и учудването от това как първоначалното ми отвращение от вида и меките тъкани на земните хора се превърна във възхищение и маниакално желание да употребявам новото си тяло.

***

От тогава бяха изминали повече от две години и половина. Бях получил от Координатора тяло на мъж и имах шест земни месеца да правя с него каквото си искам, колкото, както и с когото желая. Преди екскурзията, разбира се, бяхме преминали инструктаж за Универсалните етични норми и държахме изпит върху Кодекса на свободния турист, но всеки от нас знаеше, че да получиш човешко тяло е уникална възможност, която не биваше да бъде пропиляна. Затова повечето туристи се отдаваха на разгул, еротични преживявания и тестване на субстанции и различни екстремни изживявания върху тялото си, като някои дори го умъртвяваха преди изтичането на шестте месеца, което си беше чиста загуба.

Преди самата екскурзия имаше адаптационен период в специална база на Азарея. Там туристите свикваха с телата си. Още по време на адаптацията се забавлявах с усещанията, които предлагаха пръстите, очите и слуховите органи на тялото ми, а особено удоволствие ми доставяше мъжкият полов орган – имах чувството, че мога да си играя с него безспир. После дойде и дългоочакваният момент – бях имплантиран в човешкото общество. Бях готов за подвизи.

Падна ми се да съм мъжкият в едно земно семейство, в което освен мен имаше женска и две малки, две деца. Появата ми беше координирана със смъртта на тялото на автентичния мъжки при автомобилна катастрофа – Координаторът замени тялото му с моето в момента, когато около него се събираше любопитна тълпа. Замяната бе мигновена и аз се изправих, като използвах предварително подадените ми реплики „Всичко е наред! Нищо ми няма. Нямам и драскотина!” Уплашеният водач на превозното средство, което бе убило автентичния мъжкар, си тръгна облекчен, а скоро след това и тълпата се разнесе. Вече можех да се прибера у дома.

В началото на първата вечер в земната къща аз говорех малко, с кратки фрази. Това сякаш се прие нормално, въпреки че бе много по-различно от обилното и цветно общуване на Азарея. След като приехме определено количество храна, на което аз се наслаждавах неимоверно и което споделих с женската, тя сякаш разви някакво подозрение към мен. Усмихваше се често и няколко пъти ме докосна по ръката и по бузата. Още си спомням тръпката при допира и туптенето на мускулестия орган в гърдите, който движи флегмата из телата на земляните. След храненето децата си легнаха, като преди това докоснаха майка си и я обгърнаха с ръце. Аз също поисках да ги докосна по този начин и те, много учудени, се върнаха, за да се подчинят на желанието ми. Усещането беше много приятно и странно – тогава още не можех да го определя, но сега зная, че то беше усещане отвъд сензорното, нещо друго, нещо повече. Женската ме гледаше още по-учудено.

След като децата заспаха ние останахме още малко и пихме алкохол. Беше много приятно. Цветовете в жилището започнаха да ми се струват все по-естествени, предметите – все по-близки. На перваза на прозореца имаше цветя в керамични съдове, които разгледах– някои от тях от близо приличаха на мъглявината и звездния куп в галактиката Мерон. Казах това на женската, без, разбира се, да споменавам имена на галактики, защото това щеше да ме издаде. Тогава тя дойде, хвана ме за ръката и ме заведе в другото помещение, където се намираше меката мебел за сън. Там тя ме облада.

Това беше най-прекрасното усещане, което някога бях изпитвал. Дори предвид факта, че дотогава поради спецификата на азарейското си тяло, почти не бях изпитвал „усещания”, аз бях убеден, че с тази женска изпитвах нещо върховно. То не беше само сензорно, то ангажираше почти целия ми мисловен капацитет, в мислите ми се явяваха картини и желания непознати дотогава, появяваше се стремеж към минало, настояще и бъдеще, което е цялостно, а не фрагментарно както обикновено бива възприемано времето на Азарея. След като свършихме с любовния акт, аз се опитах да обясня всичко това на жената, но очевидно не успях много добре, тъй като тя се разплака и отново ме докосна по онзи начин, като ме обгърна с ръце. Извиних и се, но и аз, без да зная защо, се разплаках.

Когато се подготвях за пристигането, аз бях планирал още от първия ден да обикалям из земния град, да намеря и да употребя някакви наркотици за тялото, след което да се съвокуплявам с много женски. Но когато след първата вечер се събудих от освежаващия тялото сън и видях до себе си Мария (така се казваше земната ми жена), аз разбрах, че не искам никъде да ходя. Помолих я да изпратим децата на училище и да останем в жилището. Тя много се учуди и се притесни за своята и за моята работа – работата, това са задължителните неща, които хората вършат, за да получават хранителен и друг ресурс. Тогава аз взех едно от техните комуникационни устройства и ползвайки получената предварителна информация от Координатора се обадих в нейната и моята работа. Като използвах неврохипнотичните вълни, които всеки азарянец владее, аз лесно убедих хората, от които зависи това, да ни освободят безпроблемно от работа за няколко седмици. Мария отново се разплака и ме прегърна. После изпратихме децата на училище. Отново се любихме и отново беше повече от сензорно, беше светлинно, беше свръхсветлинно.

Така започна моят живот с Мария. Дните и седмиците се нижеха и аз се наслаждавах на прегръдките с децата, на любенето и на храната, на разговорите за формата на цветята и за светлината между облаците. Оказа се, че Мария всъщност изобщо не е толкова мълчалива и иска и може да говори – мога да кажа, че цветовете на нейните мисли бяха дори по-прекрасни от цветовете на азрянците. След като изтече уговорката с хората, от които зависеше нашият ресурс, аз тръгнах на работа. Това също ми се понрави. Автентичният мъжкар се бе занимавал с финансови операции, свързани с предвиждането на промени в ресурсните източници и посредници, които земляните използват. За мен това бе като детска игра – с ефирните неврохипнотични вълни, които владеех, скоро започнах да получавам много повече ресурсни източници, или пари, както те ги наричат. Всяка вечер се прибирах при Мария и децата, а през свободното време ходехме сред земната природа, която, колкото и да ви се струва странно, е много прекрасна, ако сте в човешко тяло!

Така неусетно изминаха пет месеца и три седмици и моята екскурзия наближи своя край. Усещах в себе си непознат трепет, очакване за приближаващо разрушение, за катастрофа, както и някакво необяснимо желание да отложа бъдещето. Никога преди не бях изпитвал подобно нещо. Азарянците гледат на бъдещето като на нещо сигурно и почти безкрайно.

Тогава, разбуден от новите си усещания, аз взех решение. След като проверих всичко и се убедих във възможността на онова, което смятах да сторя, една вечер, три дни преди края, помолих Мария да останем край масата с храна, след като децата си бяха легнали. След три дни моето тяло ще умре, Мария, казах и аз. Тя си помисли, че се шегувам. Не говори такива неща, мили, отвърна ми, с това шега не бива. Не е шега, отговорих и аз, може да ме мислиш за луд (вече знаех, че хората мислят за луд онзи, когото не могат да разберат), но аз не съм от този свят. И и разказах всичко – за Азарея, за пътуването, за смъртта на съпруга и преди шест месеца, за онова, което бях изпитал и изживял, докато бях с нея и децата. Мария дълго ме гледа в очите, след това тихо изрече, вярвам ти. После се разплака.

Не плачи, Мария, той бе мъртъв, когато дойдох аз. Не плача за него, каза тя, а за теб. Не искам да те загубя!

Това бяха думите, които чаках. И тогава и казах, не е нужно да ме загубиш! Ела при мен! Какво говориш, рече тя, та аз съм човек, там ще изгоря?

Тогава и обясних за азарянската Програма на Изморените. Това бяха азарянци, изморени от почти вечния живот, с който телата ни бяха дарени. За такива азарянци Координаторът предлагаше Край в чуждо тяло – те биваха пренасяни за постоянно в телата на друг вселенски вид с по-кратък живот. Това, разбира се, се правеше в момента, когато извъназарянски индивид умираше – така се гарантираше ненамеса. Но имаше и едно възможно изключение и аз вече бях проверил – Координаторът бе готов да пренесе Изморен в телата на жив землянин, ако той се съгласеше да получи тялото на азарянец в замяна. Мария мълча дълго време и накрая изрече, а децата? След две азарянски години и осемнайсет дни има планирано тройно пренасяне на Изморени, казах. Това са само три земни месеца. Ако и децата го пожелаят, можете да дойдете и тримата.

Какво трябва да направим?, попита тя. Прегърнах я.

Само го пожелайте, казах, и Координаторът ще разбере.

Три дена по-късно земното ми тяло умря от инфаркт.

***

Осемнайсетият ден от третата година. Двойното слънце на Азарея трептеше в маранята над върховете на Зелената планина. В пространството над главата ми, там, където безтегловно висяха трите тела, проблесна зелена светлина, която сякаш закри и погълна дори двете оранжеви слънца. Никой досега не бе виждал нещо такова. Три земни души се вселяваха в три азарянски тела.

Намирах се на точното място, в точното време. Трите тела бавно се спуснаха към повърхността.

Здравейте, любими мои, казах. Чаках ви. Имам толкова много да ви показвам.

Този текст идва от ХуЛите
http://hulite.net

URL на тази публикация е:
http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=137429