ХуЛите - Риголето

Селото е малко, улиците са тесни, а къщите, като изключим кметството и комуналното стопанство, са все едноетажни.
Едно време, по турско, църквата е била вкопана в земята, а после, след освобождението, са надградили един кат, ама и той - граден-недограден – среден на ръст човек като влезе и мете с глава паяжините по тавана. А наш Стефан, на чина Дона дангалака, тъй и не влиза вътре, ами по празници и погребения стърчи отвън и гледа през една кръгла дупка, избита уж да минава кюнецът на печката. Поп Митър веднъж ми се оплака, че понякога, по време на служба, като погледне над главите на хората, погледът му среща ококорените стефанови очи, следящи го през дупката.
- Сърцето ми спира, казвам ти! Облещил тия комбали, сякаш господ ме гледа! – и боязливо се прекръсти.
Поп Митър е нисичък, спретнат и благ. Види ли го за пръв път, човек се стряска от втренчения поглед – като на керкенез, оглеждащ полето за някоя мишка. Но тихият му, малко напевен говор и свенливата усмивка, която крие в брадата си, са спечелили сърцата и на вярващи, и на невярващи. Двайсетина години има откакто е в село. Помня, докара го тогава Цепата с москвича си. Той е зевзек и докато вадел от багажника двата куфара, превързани с връв, шепнешком разправял на няколкото баби, дошли да посрещнат новия свещеник, че го бил купил от Детмаг. Нарочно, рекъл, го избрах такъв дребен, че да пасва на църквата. Защото, ако бил по-едър, трябвало да служи, полегнал на една кълка пред олтара. Ама той, Цепата, си е такъв.
Комшии сме с поп Митър и лозята са ни едно до друго, та си имаме приказката. Аз, като бивш осеменител в стопанството и помощник на кмета, се броя откъм по-учените в село, пък и любопитен съм от край време. Попът, нали това му е работата, обича да говори и да наставлява, та сме прекарали много следобеди под джанката в горния край на лозето, улисани в разговор – я нещо от светите книги, я по други, светски работи. Така, един ден, докато си подавахме едно лимонадено шише с ракийка, разговорът се завъртя около рая и ада. Напънах се, изрових чуто-недочуто за слънца и галактики и взех да кандардисвам поп Митър, че няма такива неща като ад и рай.
- Къде, бе, къде са тия места? – палех се аз – И колко големи трябва да са, та да съберат всички души? Хайде, за рай не трябва много място, че колко са тия, дето отиват там, ама адът – ехеее, бая голямшък трябва да е, нали? На – сонди бият на незнам колко си километра, на Луната отидоха – нищо!
Поп Митър взе шишето, отпи малка глътка, въздъхна и примижа срещу слънцето.
- Знаеш ли, Иване.... – отпи още една глътка, позасмя се и рече – За какъв...- млъкна, прекръсти се и продължи – та, защо ти е да ходиш до луната? И защо...а, оня ден разправяха по телевизията, че душата на човека тежала двайсет и един грама, представяш ли си?! Как пък я измериха, бе!
По смръщените му вежди разбрах, че хич не му е на сърце тая работа с претеглянето на душата и, ако не беше божи служител, сигурно би казал някои нещица за кантарите и тия, дето мерят стях – и този, и онзи свят. Попът се умълча, на мен също ми мина меракът да го човъркам и останахме така – облегнати на джанковото дърво, със затворени очи под слънцето. Бях се умислил нещо – имах си дертове, като всеки – когато попът заговори отново:
- Не знам, колко тежи душата, Иване, ама знам, че е достатъчно голяма, та да побере и рая и ада. Няма нужда да зяпаш по небето или да се ровиш под земята – всеки ги носи в себе си. И, да знаеш, различни са – което за теб е рай, за мен може да е ад.
Погледна ме, докато аз изцеждах последната капка от лимонаденото шише в устата си, пресегна се към торбата и извади от нея една манерка. Подаде ми я мълчаливо и с усмивка гледаше, как примлясквам от удоволствие – майстор си беше той, хубава ракия вареше, пък и не му се свидеше.
- Ей тая ракийка е райска работа - и за теб, отче, че и за мен – мислех, че сме приключили с приказките за душите и таман щях да му разкажа за малачката на Димо Жебата, дето роди малаче с три крака, когато поп Митър ме попита:
- Ходил ли си на опера?
- Каква опера бе, акъл имаш ли? – аз от две години на кино не съм ходил, а ти...
- Ами, ще трябва да идем някой ден...- той се позамисли и продължи – да ти разкажа ли една история за ада и рая? – И без да дочака отговор, започна.

- Отдавна беше – по онова време хората носеха обувки с подметки от гьон, парите бяха малко, та един чифт се носеше на обущаря по няколко пъти – за изядени токове, за налчета, за какво ли не. Току до църквата, в която служех, имаше обущарница. „Рангел и ко.” се казваше. Рангел беше там, а „ко” нямаше, ама написал го, човекът, за авторитет. Та тоя Рангел беше интересен човек – мургав, слаб, грозноват, с дълъг орлов нос и права, черна коса, която падаше като креп над очите му, като се наведеше да работи. Имаше си недъг – малка гърбица от ляво, която изкривяваше рамото му нагоре. Смешен беше - да ме прости господ – сякаш се канеше да бръкне в джоба си. Заради този му недъг учителят по музика го наричаше Риголето – герой има такъв, от една опера. Градчето беше малко, хората – не много учени, та водени от някаква си логика, повечето му викаха Риголе – както...ами, както море и морето, нали разбираш. ‘Здрасти, Риголе!’ – ще каже някой, дошъл в обущарницата – ‘мож ли наби малко клечки в тая подметка, че отзяпва като волски език?’ И нашия Риголе набиваше клечки, подлепваше, ковеше – взимаше евтино и работеше добре. Живееше сам – трудно се намира жена, когато имаш гърбица. По него време беше минал четиридесетте и отдавна бе свиканл със самотията. Чукаше по цял ден, шиеше, приведен над машината, а вечер се прибираше в двете стаички над дюкяна, където имаше една вещ, на която особено държеше – една радиола, чийто грамофон заместваше присъствието на друг човек в жилището. Та, слагаше някоя плоча, отваряше бутилка вино и тихичко пригласяше на радиолата. Тихиччко, докато виното в бутилката свърши. А после идваше най-хубавото от вечерта – леко позамаян, Риголето извисяваше глас. Не много, но достатъчно, за да се чува на улицата. А какъв глас!...Право казват хората, че господ с едната ръка взема, а с другата дава. Дълбок и плътен, тоя глас хем галеше като кадифе, хем имаше в него една стаена сила – като когато сложиш в огъня дъбови цепеници. Риголето пееше, хората – едни му се радваха, други се подсмиваха, а на сутринта носеха обувки за поправка. Както виждаш - от една страна – този недъг беше нещо като ад, но пък Риголето имаше и своя рай, населен от старата радиола и няколко десетки плочи.
Надолу по улицата имаше малка месарница, с друг един самотник – Дянко месаря. Но неговата беше друга – едър, с тежък кокал, русоляв, Дянко живееше сам, защото така искаше. Момите се лепяха по него като мухи - хем хубавец, хем с добри доходи – за какво му беше да се жени? Не, че бяха приятели с Риголето, не. Работеха на бартер, както се казва – единият ходеше винаги със здрави обувки, а другият често имаше за вечеря я малко дроб, я момици, я някое бъбрече. Погаждаха се тия двамата, нищо че бяха като деня и нощта. Е, не му беше и на Дянко всичко наред – имаше си една мъка и той. Преди години се бяха водили с едно момиче – Маргарита се казваше – не беше хубавица, ама много весела. Все засмяна, все приказва, а очите и светят. Хубаво, ама тя, нали е жена, все за сватба говореше, за деца, за къща...а наш Дянко не искаше да слага хомота, дето има една дума. После Маргарита изчезна. Разправяха, че в окръжния град отишла - келнерка ли, брманка ли - не помня вече. Две години я нямаше, две години Дянко месарят все за нея говореше – където седне и където стане – мъчно му беше. Уж все се канеше да иде да я търси, уж да я прибира, ама само на думи си остана това прибиране. И ето ти на – един ден от автобуса слиза една млада жена с малко куфарче в ръка. И веднага се вижда, че е бременна. Маргарита. Поогледа се, поздрави тоя – оня, пък се запъти към месарницата. Обедно време беше, денят топъл и Дянко беше седнал отвън, на стъпалата, на въздух. Като видя, кой идва, скочи на крака, а тя спря, пусна куфарчето на земята и го загледа усмихната. Усмихната, но очите и плувнали в сълзи. Постояха така, постояха, после влязоха в месарницата. Няма и половин час да са били вътре и вратата се отвори, Маргарита слезе по стъпалата, а Дянко остана горе, на вратата, с поглед в краката си, със свити юмруци. Момичето постоя миг-два и се запъти към църквата, пред чиято врата бях излязъл, да изпуша една цигара. Да, пушех тогава. Да ме пита някой защо, ама ха де. В църквата Маргарита запали свещичка, постоя, вгледана в пламъчето а после тежко се отпусна на една от пейките. Седнах до нея. Няма да ти казвам, какво си говорихме. С две думи – майка и починала предната година, а баща и продал къщата и заминал нанякъде. И тя – на пътя. Докато се чудех, как да и помогна, вратата се отвори и в светлината се очерта разкривен силует. Познах Риголето, но недоумявах, за какво е дошъл. Не беше вярващ и влизаше в църквата само за опело на някой роднина или съсед. Той бавно се приближи, наведе се, взе куфарчето и, без да каже дума, тръгна навън. Маргарита го гледаше, неподвижна,с ръце в скута си и разплакани очи. След няколко мига тръсна глава, стана и последва обущаря. Двамата влязоха в дюкяна, ключът изщрака в бравата и това беше. На другия ден Риголето отвори, както обикновено, но към десет часа затвори и се запъти към пазара. Върна се след час, понесъл две торби. Сигурно ги е оставил горе, в малкото си жилище, защото след малко го видях, приведен над калъпите, да се заема с ежедневната си работа. Маргарита не се показа няколко дни, а когато излезе, изглеждаше спокойна, почти щастлива. Разхождаше се бавно по улиците, говореше с приятелки от едно време, сядаха на чаша кафе при фонтанчето в центъра. И така един месец. Никога не ги видях с Риголето. Неговият живот сякаш не се бе променил – денем в дюкяна, вечер – в къщи. Едно нещо липсваше, обаче – спря да пее. Ни тихо, ни силно. И радиолата не пускаше. Какво правеха горе с момичето, как се бяха устроили, не се разбра. Бях сигурен, че помежду им няма нищо. Нищо, от което да се срамуват.
А Дянко – опита се няколко пъти да говори с Маргарита. Напразно. Не зная, какво е мислил, какво е размислял, но каквото и да е то, късно бе дошло. Питал е, види се, гордостта си в оня ден. А тя понякога така силно крещи, че заглушава тихите думи на сърцето. Тихи са те, наистина, ама дълбоки следи оставят. Не можеш ей тъй ги прескочи. И Дянко не можа....Обикаляше край обущарницата, дори веднъж налетя да бие Риголето, но ги разтърваха. Псуваше и викаше, че са му откраднали момичето. И той се промени. Сякаш някой бе духнал свещта – тъжни станаха очите му. Нямаше го оня мерак за весел живот. Само от време на време се развеселявал – казват – в кръчмата. Но що за веселост е това, която идва само с чашата. а вътре си е пусто и студено?
След това, една вечер, пред обущарницата спря линейка. Подкрепяна от една сестра, Маргарита се качи, Риголето и подаде малка чанта и линейката замина за окръжния град. Запътих се към Риголето, да го питам какво става, но той побърза да се прибере.
Мина седмица и линейката отново спря пред дюкяна на Риголето. Този път Маргарита държеше пред гърдите си малък вързоп – очевидно всичко бе минало добре и сега тя и бебето се прибираха. Къде се прибираха – у дома ли? Дом, който бе събрал самотния ад на недъгавия и бепризорния ад на изоставената бременна жена? Тогава ми се струваше, че много мъка се е събрала в тая къща, че темелите няма да издържат и всичко ще се срути. Мислех си, че като събереш две болки, две мъки на едно място, ще се получи по-голяма мъка. Убеден бях в това. Докато, една вечер, не чух радиолата. А след малко – и красивият глас на гърбавия обущар. Пееше, Риголето отново пееше! А в паузите, между две песни, се чуваше смях – весел женски смях. И още нещо сякаш чух – тъжните, самотни мисли на един млад човек, уплашен от света, уплашен от себе си.
Върнах се в църквата, за да се помоля. За двамата, които превърнаха ада в рай. И за третия – чийто ад беше сътворен от самия него.
Има мигове, идващи, за да променят целия ти живот. Те чукат на вратата и носят истината. И от кого, ако не от самия теб зависи, дали тази истина ще бъде ад или рай?

Поп Митър въздъхна, погледна ме с втренчения си поглед, усмихна се и стана:
- Хайде, Иване, да си вървим, че я кое време стана. Те, нашите приказки край нямат. Има ли ад и рай, няма ли...
Поехме бавно по пътя. Откъм селото се чуваха хлопките на козите, връщащи се от паша, кучешки лай, подвикванията на чобаните. Дечурлигата се гонеха по улиците, навиквани от майките си, мъжете ту псуваха, ту се смееха. И насред цялата тази какофония вечерта се наместваше над покривите с килнати комини, готова да прибере под полите си мъките и радостите на още един божи ден.