ХуЛите - Ноемврийски дъжд

В една късна студена ноемврийска вечер на последната спирка на бул. Ботевградско шосе зъзнейки чакаше последния автобус слаб невзрачен мъж на около 40 години. Времето през деня се бе изменило рязко. Сутринта беше топла и слънчева, но вечерта задуха силен и смразяващ вятър, а след него заваля дъжд, ситен и студен.
Мъжът беше леко облечен и затова сега зъзнеше на спирката. Напук на всичко нямаше и помен от автобуси и невзрачният човечец не знаеше дали и последният автобус не беше вече заминал. В джоба на протритите му джинси имаше само няколко дребни банкноти и за преминаващите тук там таксита той не можеше и да си помисли. Той работеше като багерист в една фирма за скраб и собственикът, известна мутра, го накара да остане да натовари вагона с желязо, а сам запраши с джипа си към града. Младият мъж беше инженер, петнадесет години бе работил в Кремиковци, но при едно от поредните съкращения, малко преди да затворят комбината, го изхвърлиха на улицата. Добре, че си намери веднага работа. В Кремиковци често му се налагаше да управлява кранове, багери, булдозери, та се хвана в скрабаджийската фирма, която режеше на парчета бившия му завод.
Мъжът се беше вече отчаял и тъкмо мислеше да се върне във фирмата и да преспи в кабината на багера, когато покрай него профуча лъскава лимузина.
Шофьорът на колата видимо го забеляа в последния момент, защото подмина спирката и спря, но като видя, че бедният човек няма да дойде, даде на заден и закова колата пред него. Предното стъкло на Лексуса се отвори плавно. Оказа се млада, симпатична блондинка.
-Да ви закарам! Отдавна сигурно чакате? Видях ви още на отиване в дъжда…
-За съжаление нямам пари, отвърна смутено младият мъж.Пък и съм за Надежда…
-Каква Надежда, какви пари!?! – наведе се и отвори вратата младата жена. Виж, вече 12 минава. Качвай се, ще те закарам. Иначе ще има да зъзнеш цяла нощ в дъжда.
Мъжът направи няколко несигурни крачки, сякаш очакваше колата с мръсна газ да изфучи пред носа му, ей така, на шега, но младата жена се усмихваше добронамерено:
-Сядай, сядай! Не се притеснявай, че си мокър.
Той внимателно и бавно седна върху мекото кресло, затвори леко вратата. Стъклото плавно се вдигна и тръгнаха. Топлина го удари в лицето и за по малко от минута проникна и през тънкото му работно яке. Стори му се, че и тихият и мек шум на двигателя също излъчва топлина и уют.
-В Надежда живееш значи? Жена ти сигурно вече се е притеснила, че закъсняваш?
-Жена ми… Сам съм. Тя замина за Испания преди седем години.
-Как се казваш?
-Евгени ми е името. Но ми казват Гената.
За миг понечи да я попита за нейното име, но се смути. „Пък и за какво ми е? –помисли си. За момент хвърли бърз поглед на дамата зад волана. Беше млада, светлокоса жена от ония жени, наречени мутреси, или по-скоро плейметки, с възкъса пола и изящни, с бронзов загар бедра. Разкошен бюст опъваше тънката и блузка. За момент го обзе смущение. Не беше си и помислял някога, че ще се вози на такава хубава кола, управлявана от невероятно красива жена.
Мълчеше неловко. Мълчеше и тя…
-Нали няма да имаш нищо против да мина да взема една моя приятелка Тя живее недалече от тук, в Оборище. Сега е късно, няма трафик и за няколко минути сме там.
-Що за въпрос. Ваша воля! Пътуваме както кажете! За мен е добре, че ме докарахте в града. Оттук ще се добера все някакси.
-Не.След това сте ми по път и ще ви закарам чак до вас в Надежда.
Дамата караше невероятно бързо и майсторски. С елегантен жест тя извади от чантата си скъп телефон.
-Мацо, слизай долу! След две минути съм при теб…
Колата спря пред една нова кооперация. След минута от входа излезе млада брюнетка, също толкова пищна и красива.. Тя понечи да седне отпред, но в последния момент забеляза седящия мъж и затова шумно се свлече на задната седалка.
-Мацо, ти винаги ме изненадваш – рече тя, с дрезгав от цигари глас.
-Това е Гената от Надежда. Сега ще го закараме до тях и после с теб отиваме по нашата работа.
-А ти знаеш ли, че докато те чаках четири часа съм примряла от глад. Моля те да прескочим до денонощния. Не мога да търпя повече гладна.
-Няма да стане тоя път мила. Няма да ти позволя да ядеш в колата като оня път, защото няма пак да обяснявам после в автомивката що за идиот е ял на седалките ми.
-Какво тогава предлагаш. Да опъна краката от глад ли?
-Имам идея – рече блондинката. Да купим повече и хубави неща и да отидем на гости на Гената. И той е сигурно гладен, само ще хапнем набързо у тях като хората, на маса и с чинии и си тръгваме. Какво ще кажеш Гена? – изгледа го дяволито светлокосата.
Той не очакваше такъв развой на събитията и се смути.
-Момичета, страхувам се че ще ви разочаровам с уют. Все пак съм сам, мъж…- понечи да ги откаже, притеснен не на шега, но брюнетката сложи точка:
-Прекрасно решение! Тръгваме!
Колата спря пред магазина. Брюнетката от задната седалка се вмъкна тичешком вътре. В колата настана неловко мълчание. В главата на мъжа вреше и кипеше, струваше му се, че е попаднал в някакъв идиотски капан, от който няма измъкване. Светлокосата обърна рязко глава към него и веднага го удари ароматът на невероятен парфюм, който той никога не бе усещал
-Спокойно Гена, рече му и се усмихна тя. Стори му се дори ласкаво. Топлината вече бе го отпуснала. „Да става каквото ще!”-помисли си и в този момент изведнъж почувства също колко е гладен. От магазина изскочи Брюнетката с няколко торби с продукти
-Муцо, познай какво шампанско съм ти купила… А също и хайвер и от ония колбаси, които ти обожаваш.
Колата потегли по празните софийски улици. Дъждът и студеният вятър бяха прогонили и последните минувачи и след около четвърт час те спряха пред някаква мрачна, тъжна сграда в края на града.
Фаровете на колата удариха килната, разкривена врата на разбит и очукан вход. Тримата тичешком се втурнаха към тъмнината му по олющения от пороите базалт, с разпиляни от вятъра мокри кестени и клечурляк. Дъждът продължаваше, ситен и студен и ако не беше началото на ноември сигурно щеше да го обърне на сняг…
Какво се случи тази нощ в притихналия мрачен блок на Гената не ми е съдено да знам любезни ми читателю, но мога само да кажа, че лъскавият „Лексус” стоя самотен цяла нощ под падащите върху му кестени и до обед на следващия ден любопитните съседи се чудеха кой е този баровец, паркирал тук.
…След малко повече от половин година същите тези две дами се бяха усамотили в едно крайно сепаре на известен столичен нощен клуб.
-Да знаеш Муцо как ми е писнало да гледам тия противни курви на Митьо Пайнера, а задно с тях и тези тъпи мутри…-рече брюнетката и отпи отегчено глътка от мартинито си.
-А на мен ми се повдига от тия застаряли плейбои, такива като ей оня дърт пръдльо Христо Сираков, не мога да го гледам направо!
-Ами тая педераска паплач около Евгени Минчев! Не ми се говори даже!
-Слушай, защо не заебем цялата тая ужасна гнусотия и да вземем да идем пак при Гената от Надежда!?! А?
-Гената от Надежда казваш? Прекрасно! Адски готино! Но се страхувам, че ни е забравил вече! Мислиш ли, че ще си спомни за нас?
Светлокосата не и отвърна Тя се усмихваше, някакси замечтано,зареяла поглед в стената над бара.А може би просто не я чу.